Ръкописът на Чансълър

7

Чансълър застана пред остъклените врати с изглед към брега и отново надникна между завесите. Светлокосият все още бе там. Стоеше вече повече от час, разхождаше се безцелно под горещото следобедно слънце, обувките му затъваха в топлия пясък, ризата му бе разкопчана на врата, сакото — преметнато през рамо.

Той крачеше напред-назад по късата плажна ивица на петдесетина метра от къщата, в пространството между верандата от червена секвоя и океана, и от време на време поглеждаше към къщата на Питър. Беше среден на ръст, може би малко под сто и осемдесет сантиметра, мускулест. Раменете му бяха широки и яки и ризата му се опъваше върху тях.

Чансълър го забеляза към обяд. Човекът стоеше неподвижно върху пясъка и гледаше към верандата. Гледаше — Питър бе убеден — право в него. Присъствието на този човек започна не само да го смущава, то взе да го дразни. Първата му мисъл бе, че Аарон Шефийлд е пуснал по следите му копой. Толкова пари бяха заложени в „Контраудар!“. Още повече пари бяха предложени при условия, които будеха тревожни въпроси.

Питър не обичаше да вървят по петите му. Особено копой като този. Той дръпна завесите встрани, отвори вратата и излезе на верандата. Мъжът престана да крачи и отново спря неподвижно на пясъка.

Загледаха се вторачено очи в очи и съмненията на Питър се разсеяха. Човекът бе дошъл за него, той чакаше него. Раздразнението му прерасна в гняв. Слезе по стъпалата и се запъти към брега. Човекът остана на място, без да пристъпи напред.

„Да вървиш по дяволите!“, помисли си Чансълър. На този частен плаж в Малибу идваха твърде малко хора. Ако някой ги гледаше, щеше да се изненада от необичайната гледка — една куцукаща фигура с памучни панталони, гола до кръста пристъпваше към напълно облечения човек, застанал неподвижно на пясъка. Наистина имаше нещо странно. Светлокосият непознат криеше нещо любопитно. Беше приятен на вид, с чисти черти, дори благородни. И в същото време излъчваше нещо смущаващо. Когато наближи достатъчно, Чансълър отгатна какво е: очите на непознатия се стрелкаха неспокойно. Това не бяха очи на покорен преследвач, нает от разтревожен директор на студия.

— Навън е доста горещо — прямо поде Питър. — Непрекъснато си задавам въпроса, защо се разхождате в тази жега? И то без да снемате очи от моята къща.

— От къщата, която държите под наем, мистър Чансълър.

— Тогава, моля ви, обяснете — отвърна Питър, — след като видимо знаете както името ми, така и условията, при които живея тук. Сигурно не защото тези, които са ви наели, плащат моя наем?

— Не.

— Едно на нула за мен. И аз така помислих. Сега избирайте — или ще задоволите любопитството ми, или ще повикам полицията.

— Искам дори да отидете и по-далеч. Имате връзки във Вашингтон. Искам да се свържете с някои от вашите хора и да поискате сведения за мен от картотеките на Федералното бюро за разследване.

— Къде? — Питър беше смаян. Човекът изрече тези думи кротко, но в тях се долавяше някаква настойчивост.

— Вече не работя там — бързо добави непознатият. — Не съм дошъл по служба. Но името ми фигурира в картотеките на ФБР. Проверете.

Чансълър гледаше непознатия с тревога.

— Но защо трябва да го правя?

— Аз съм чел книгите ви.

— Но става дума за вас, не за мен. Няма смисъл.

— Има. Затова си направих толкова труд, за да ви открия. — Човекът се поколеба, не знаеше как да продължи.

— Говорете.

— Във всяка от вашите книги показвате, че определени събития може да не са станали така, както ги представят. Преди по-малко от година се случи нещо, което попада тъкмо в тази категория.

— Какво е то?

— Един човек почина. Много влиятелен човек. Оповестиха, че е умрял от естествена смърт. Това не е вярно. Той бе убит.

Питър изгледа непознатия.

— Тогава обърнете се към полицията.

— Не мога. Ако направите някои справки за мен, ще разберете защо не мога.

— Но аз съм писател. Пиша романи. Защо се обърнахте към мен?

— Казах ви. Чел съм книгите ви. Струва ми се, че тази история може да се разкаже единствено в книга. Както вие ги пишете.

— Романи. — Това не бе въпрос.

— Да.

— Белетристика. — Това също бе констатация.

— Да.

— Но вие казвате, че във вашия случай става дума за факт, не за измислица. Загатвате, че е факт.

— Вярвам, че е така. Но не съм сигурен, че мога да го докажа.

— И не можете да се обърнете към полицията.

— Не мога.

— Тогава обърнете се към някой вестник. Намерете някой съвестен репортьор. Има толкова добри репортьори.

— Никой вестник не би се заел с този въпрос. Повярвайте ми!

— А защо, по дяволите, мислите, че аз мога?

— Можете, след като направите справки за мен. Казвам се Алан Лонгуърт. Двадесет години бях специален агент на ФБР. Оттеглих се преди пет месеца. Работех в района на Сан Диего и още по на север. Сега живея на един от хавайските острови. На Мауи.

— Лонгуърт? Алан Лонгуърт? Това име трябва ли да ми говори нещо?

— Едва ли. Но направете своите проверки. Моля ви!

— Да предположим, че ги направя. После?

— Ще дойда отново утре сутринта. Ако желаете да продължим разговора, добре. Ако не — ще замина. — Светлокосият отново се подвоуми, говореше спокойно, но настойчивостта не напускаше погледа му. — Много път изминах, за да ви открия. Подложих се на неразумни рискове. Наруших клетва, което може да ми струва живота. Искам от вас още нещо. Да ми дадете честна дума.

— А ако не пожелая?

— Не ме проучвайте. Не правете нищо. Забравете, че съм идвал. Забравете, че сме говорили.

— Но вие все пак сте тук. Ние разговаряхме. Вече е твърде късно за условия.

Лонгуърт замълча.

— Никога ли не ви е било страх? — запита той. — Не, предполагам, че не. Поне не по този начин. Странно, а пишете за страха. Човек би предположил, че го познавате.

— Вие също нямате вид на човек, който лесно се плаши.

— Така е. Досието ми във ФБР ще го потвърди.

— Какво е условието ви?

— Поискайте сведения за мен. Проверете каквото ви е нужно, кажете каквото искате. Само не споменавайте, че сме се срещали и не издавайте какво ви казах.

— Това е лудост. Какво според вас трябва да кажа?

— Сигурен съм, можете да измислите нещо. Писател сте.

— Но това не означава непременно, че съм ловък лъжец.

— Вие пътувате много. Кажете, че сте чули за мен на Хавайските острови. Моля ви.

Питър пристъпваше от крак на крак върху горещия пясък. Здравият разум му подсказваше да се махне от този човек. Имаше нещо опасно в това овладяно, напрегнато лице, в тези прекалено неспокойни очи. Но инстинктът му не позволи на здравия разум да надделее.

— А кой е човекът, който е починал? Който според вас е бил убит?

— Няма да ви кажа сега. Утре, ако решите да продължим разговора.

— Защо не сега?

— Вие сте известен писател. Предполагам, че доста хора идват при взе и ви разказват разни нелепи истории. Сигурно бързо ги отпращате, както и трябва. Не искам да отпратите и мен. Искам да се убедите, че аз имам разумни основания.

Питър го слушаше. Лонгуърт говореше истината. През последните три години — от книгата „Райхстаг!“ насам — какви ли не хора го придърпваха по ъглите на приеми или се присламчваха към него в ресторанти, за да споделят най-чудати случки, които според тях били от неговата сфера. Светът бе пълен с конспирации. И с потенциални конспиратори.

— Правилно — подхвърли Чансълър. — Казвате се Алан Лонгуърт. Работили сте двайсет години като специален агент. Уволнили сте се преди пет месеца и сега живеете на един от Хавайските острови.

— На Мауи.

— Това ще бъде отбелязано в досието ви.

При споменаването на думата „досие“, Лонгуърт отстъпи назад.

— Да. В досието ми.

— Но тогава всеки би могъл да научи съдържанието на определено досие. Кажете още нещо, някои особени характеристики, които да ви идентифицират.

— Чудех се дали ще се сетите!

— В своите книги аз се мъча да бъда убедителен. Просто логика на последователността. Без празнини. Искате да ме убедите. Затова запълнете празнините.

Лонгуърт прехвърли сакото си върху лявото рамо и с дясната ръка разкопча ризата си. Разтвори я. През гърдите и надолу под колана се спускаше грозен лъкатушен белег.

— Едва ли някой от вашите белези може да се сравни с това.

Тези думи накараха Питър да кипне от яд. Нямаше смисъл да продължават този разговор. Ако наистина непознатият бе Лонгуърт, както се представяше, той достатъчно се бе потрудил да се подготви с нужните факти. Несъмнено бе изровил и доста подробности за живота на Питър Чансълър.

— Утре по кое време ще дойдете?

— Когато ви е удобно!

— Аз ставам рано.

— Тогава ще дойда рано.

— В осем часа.

— Добре, в осем. — Лонгуърт се извърна и си тръгна по пясъка.

Питър остана на място и дълго гледа след него, усещайки, че болката в крака го е напуснала. Цял ден го тормозеше, а сега я нямаше. Ще позвъни на Джошуа Харис в Ню Йорк. Там бе около четири и половина. Все още имаше време. Техен общ приятел във Вашингтон, адвокат, би могъл да набави желаните сведения за Алан Лонгуърт. Джош дори веднъж се бе пошегувал, че адвокатът трябва да получи процент от „Контраудар!“, толкова бе помогнал в проучванията на Чансълър.

Питър се изкачи на верандата и забеляза, че бърза. Бе го обзела необикновена тръпка на задоволство, необяснимо защо.

Преди по-малко от година се случи нещо… Един човек почина. Много влиятелен човек. Оповестиха, че е умрял от естествена смърт. Това не е вярно. Той бе убит…

Питър се спусна по верандата към остъклените врати и се хвърли към телефона.

Утринното небе бе навъсено и гневно. Над океана тегнеха мрачни облаци. Скоро щеше да завали. Чансълър се бе облякъл като за дъжд: стоеше облечен вече час, с мушамено яке над зеленикавите панталони. Беше седем и четиридесет и пет — десет и четиридесет и пет в Ню Йорк. Джошуа бе обещал да звънне до седем и половина. Защо се бавеше? Лонгуърт щеше да пристигне в осем.

Питър си наля още едно кафе, петото от сутринта. Телефонът иззвъня.

— На странна находка си попаднал, Питър — чу се Харис от Ню Йорк.

— Защо мислиш така?

— Според нашия приятел във Вашингтон този Алан Лонгуърт направил нещо, което никой не е очаквал. Напуснал в най-неудачно време.

— Навършил ли е бил двайсетте си години служба?

— Съвсем скоро преди това.

— Но това е достатъчно за пенсия, нали?

— Естествено. Ако я допълниш с друга заплата. Той не го прави, но не е там работата.

— А какво тогава?

— Лонгуърт има изключителни заслуги. Най-важното, че бил избран от самия Хувър за повишение в кариерата. Лично Хувър е прикрепил към досието му собственоръчно написана благоприятна препоръка. Естествено е да се помисли, че при това положение не би трябвало да се уволнява.

— От друга страна, с това досие би могъл да си намери страшно добра работа навън. Така правят мнозина от хората на ФБР. Може би работи някъде, но ФБР не знаят.

— Малко вероятно. Те поддържат най-подробни досиета за бившите си сътрудници. Но тогава защо живее в Мауи? Там няма поле за дейност. Засега не е отбелязана нова месторабота. Просто не работи.

Питър погледна навън. От тъмното небе закапаха дребни капки.

— А останалите данни съвпадат ли?

— Да — отвърна Харис. — Служил е в Сан Диего. Явно бил е личната връзка на Хувър с Ла Джола.

— Ла Джола? Това какво значи?

— Любимото убежище на Хувър. Лонгуърт е отговарял за всички комуникации.

— А белегът?

— Описан е в особени белези, но без някакво обяснение и тук стигаме до най-необяснимата част от досието му. Медицинските сведения за двата последни годишни прегледа липсват. Това е необичайно.

— Доста е неизпипана — помисли на глас Питър. — Цялата история.

— Така е — подкрепи го Джошуа.

— Кога се е пенсионирал?

— През март. На втори март.

Чансълър застина, поразен от датата. През последните няколко години датите бяха придобили особено значение за него. Бе свикнал да търси в тях съответствия и несъответствия. Добре, какво имаше сега? Защо го глождеше тази дата?

През кухненския прозорец зърна Алан Лонгуърт, който крачеше по плажа в дъжда към неговата къща. Необяснимо защо тази гледка извика в съзнанието му друга картина. Спомни си как той самият лежеше върху пясъка в ярък слънчев ден. До него имаше вестник.

Втори май. На втори май бе починал Джон Едгар Хувър.

Един човек почина. Много влиятелен човек. Оповестиха, че е умрял от естествена смърт. Това не е вярно. Той бе убит.

— Господи боже — тихо изрече Чансълър в телефонната слушалка.

Двамата тръгнаха покрай брега под ромона на дъжда. Лонгуърт не желаеше да разговарят в къщата, нито в затворено помещение, където би могло да има електронна подслушвателна апаратура. В това отношение имаше твърде богат опит.

— Проверихте ли ме? — запита светлокосият.

— Разбира се, добре знаете — отвърна Питър. — Току-що затворих телефона.

— Доволен ли сте?

— Че сте този, за който се представяте — да. Че имате добро досие, че способностите ви са лично забелязани от Хувър и че сте се оттеглили преди пет месеца — всичко това е така.

— Не съм споменал за никакви лични препоръки от Хувър.

— Но те са в досието ви.

— Естествено. Работех пряко за него.

— Служили сте в Сан Диего, както споменахте. Били сте негова свръзка с Ла Джола.

Лонгуърт се усмихна мрачно.

— Прекарвах повече време във Вашингтон, отколкото в Сан Диего. Или в Ла Джола. Но това не фигурира в досието ми.

— Защо не?

— Защото директорът не искаше да се знае.

— И все пак, защо не?

— Казах ви. Работех лично за него.

— В какво отношение?

— С досиетата. С неговите лични досиета. Бях свръзка. Ла Джола значи много повече, не е само наименование на селце на тихоокеанското крайбрежие.

— Твърде зашифровано за мен.

Светлокосият спря.

— Повече не мога да ви кажа. Ако научите още нещо, то ще е от друг източник.

— Вие сте прекалено самонадеян. Кое ви кара да мислите, че ще тръгна да се интересувам?

— Вие не може да си обясните защо съм се пенсионирал: И никой не го проумява. Няма смисъл. Имам минимална пенсия без допълнителни доходи. Ако бях останал във ФБР, можех да стана помощник или дори заместник-директор.

Лонгуърт тръгна отново. Питър крачеше редом с него, без никаква болка в крака си.

— Е, добре, защо напуснахте Бюрото? Защо не почнахте някъде работа?

— Истината е, че не съм се пенсионирал. Бях прехвърлен на друг правителствен пост и ми бяха дадени известни гаранции. Сега работя — това няма да намерите в никое досие — в Държавния департамент, задграничен отдел, Тихоокеански операции. На шест хиляди мили от Вашингтон. Ако бях останал във Вашингтон, щяха да ме очистят.

— Добре, поспрете! — прекъсна го Чансълър. — Разбрах вече накъде биете и ми писна от тия глупости. Искате да ми внушите, че Джон Едгар Хувър е бил убит. Той е „влиятелният“ човек, за когото говорехте.

— Направили сте връзката — отвърна агентът.

— Съвсем логичен извод, но не мога да повярвам нито за миг. Звучи нелепо.

— Не съм ви казал, че мога да го докажа.

— Не се надявам. Това е немислимо. Той бе стар човек с дългогодишно сърдечно заболяване.

— Може би да. А може би не. Не познавам човек, който досега да е видял медицинско заключение за здравословното му състояние. Изпращаха му ги лично в оригинал, копията бяха забранени. Той имаше начини да контролира съблюдаването на тези изисквания. Не се разреши аутопсия на трупа му.

— Той бе над седемдесет. — Питър поклати глава с отвращение. — Имате дяволско въображение.

— А романите ви не са ли същото? Не започвате ли от една концепция? От една идея?

— Приемам. Но концепциите, които развивам, трябва да бъдат поне вероятни. Трябва да съществува достоверност в основни линии или поне така да изглежда.

— Ако под достоверност разбирате факти, мога да ви предложа няколко.

— Кажете.

— Първият съм аз. През март миналата година с мен влезе във връзка група от няколко души, които не мога да назова, но които са достатъчно влиятелни, за да движат най-важните колела в Държавния департамент. Те организираха преместването ми, за което Хувър никога не би дал съгласие. Дори не знам как го направиха. Безпокоеше ги информацията, която Хувър бе натрупал. Досиета на няколко хиляди граждани.

— Същите тези хора ли ви осигуриха известни гаранции? За направените услуги не желаете да разкриете нищо повече?

— Да. Без да съм сигурен, мисля, че познавам един от тях. Бих ви го съобщил. — Лонгуърт спря. Както и предния ден прояви известна колебливост. Но настойчивостта в очите му се възвърна.

— Продължавайте — нетърпеливо го подкани Чансълър.

— Давате ли ми честната си дума, че никога няма да споменавате името ми пред него?

— Да, по дяволите! Право да ви кажа, имам чувството, че след няколко минути ще си кажем „сбогом“ и повече въобще няма да се сетя за вас.

— Чували ли сте някога за Даниъл Съдърланд?

По лицето на Питър се изписа удивление. Даниъл Съдърланд бе титан, във фигуративния и буквалния смисъл на думата. Прочут негър, чиито изумителни постижения съвпадаха с гигантския му ръст. Човек, проправил си сам пътя от бедняшките плантации на Алабама до най-високите кръгове на държавната юридическа система. Два пъти отхвърля предложенията на президента за Върховния съд, предпочитайки по-активното поприще на съдия.

— Съдията?

— Да.

— Разбира се. Всеки го познава. Защо мислите, че той е един от хората, установили с вас контакт?

— Видях името му в списък на Държавния департамент за разпращането на документи. Не се полагаше да го видя, но го видях. Вървете при него. Попитайте го, имало ли е хора, които са проявявали интерес към последните две години от живота на Хувър.

Изкушението бе неустоимо. За Съдърланд се говореха легенди. Сега вече Питър гледаше на Алан Лонгуърт много по-сериозно, отколкото преди няколко секунди.

— Може и да го направя. Какви са другите факти?

— В същност само този има тежест. Останалите са незначителни. Освен може би още едно име. Генерал Макандрю. Брус Макандрю.

— Кой е той?

— До неотдавна заемаше висок пост в Пентагона. Всичко му вървеше. Можеше да стане с лека ръка председател на Комитета на началник-щабовете. Изведнъж, без някаква видима причина, заряза всичко. Униформата, кариерата, всичко.

— Също като вас — подхвърли Чансълър. — Но може би в по-различен мащаб.

— Съвсем не като мен — отвърна Лонгуърт. — Имам някакви сведения за него. Връщам се към предишната си служба. Нещо е станало с него преди двайсет и една-две години. Явно никой не знае какво или, ако знаят, не казват, но е нещо достатъчно сериозно, щом като данните за случилото се са изтеглени от служебното му досие. Осем месеца от 1950 или 1951, само това си спомням. Но може би това има връзка с един-единствен първостепенен факт — вашия най-важен факт, Чансълър. Косите ми настръхват от ужас.

— За какво става дума?

— Личните досиета на Хувър. Може би Макандрю е фигурирал там. Той бе изработил досиета на около три хиляди души от цялата страна. На хора от правителството, от индустрията, от университета, от армията, от най-могъщите до най-посредствените. Може и да не вярвате, но ви говоря истината. Тези досиета са изчезнали, Чансълър. Не са открити след смъртта на Хувър. Някой се е добрал до тях и сега този някой ги използува.

Питър гледаше втренчено Лонгуърт.

— Досиетата на Хувър? Но това е лудост!

— Помислете за това. Ето моята теория. Този, който ги притежава, е убил Хувър, за да се добере до тях. Проверихте ме. Дадох ви имената на двама души, с които можете да се свържете. Все ми е едно какво ще говорите пред Макандрю, но обещахте да не споменавате името ми пред съдията. От вас не искам нищо. Само да размислите над случая, това е всичко. Да помислите за възможностите.

Без да покаже, че е свършил, без да кимне или махне с ръка, Лонгуърт извърна гръб и се отдалечи. Питър стоеше като поразен под лекия дъжд и гледаше как някогашният служител на ФБР тича към пътя.