Ръкописът на Чансълър

17

Питър бе взел решение, но тя му помогна да го промени. Искаше да се откаже от книгата; явно той бе ловко подведен и неговата роля на марионетка струваше живота на Макандрю. Това се бе опитал да обясни на Алисън предната вечер.

— Да предположим, че сте прав — бе му казала тя. — Аз не допускам, но да предположим, че сте прав. Каква по-убедителна причина, за да продължите?

Така беше.

Седеше не до нея, а от другата страна на пътеката в самолета на военновъздушните сили. Тя искаше да остане сама. Питър го усети и я разбра. Под тях, в багажното отделение, се намираха тленните останки на нейния баща. Тя искаше да бъде сама с мислите си и той не можеше да й помогне. Алисън бе затворена, той я разбираше.

Но тя бе и непредсказуема. Забеляза това, когато дойде да я вземе с таксито днес следобед. Каза й, че е позвънил в хотел „Хей-Адамс“ във Вашингтон и е направил резервация за двамата.

— Не ставайте глупав, има толкова място в къщата в Роквил. Ще отседнем там. Трябва.

Защо трябва? Той не попита.

Чансълър разтвори чантата си и извади тефтера с кожената подвързия, с който не се разделяше, където и да отидеше. Беше му го подарил Джошуа Харис преди две години. Във вътрешната му преградка имаше няколко подострени молива. Взе един и започна да пише:

Но преди да продължи, спомни си думите на Алисън предната вечер: „… да предположим, че сте прав. Каква по-убедителна причина, за да продължите?“

Спря поглед на думите, които току-що бе написал. „Глава 8 — Резюме“. Тревожно съвпадение. В тази глава Мередит е доведен до ръба на умопомрачението заради някаква негова ужасяваща тайна.

Питър затвори тефтера и погледна към Алисън. Тя гледаше право пред себе си, с очи разширени и нетрепкащи. Двамата военни от ескорта седяха в предната част на самолета.

Тя усети погледа му, обърна се и пресилено се усмихна:

— Работите ли?

— Преди. Не сега.

— Радвам се. Това ме кара да се чувствувам по-добре. Така по-малко ви преча.

— Не става дума за това. Вие ме накарахте да продължа, спомняте ли си?

— Скоро ще пристигнем — механично отвърна тя.

— След десетина-петнайсет минути, струва ми се.

— Да. — Тя се отдаде на мислите си, загледана в ясната небесна синева.

Самолетът започна да снижава. Спряха, слязоха и им казаха да почакат в офицерската чакалня на шести изход.

Единственият човек в чакалнята бе млад капелан, видимо повикан да бъде на разположение. Изпита едновременно облекчение и недоумение, като разбра, че присъствието му е излишно.

— Много мило, че сте тук — каза Алисън с тежест, — но баща ми почина преди няколко дни. Шокът вече е преодолян.

Капеланът тържествено се ръкува и излезе. Алисън се обърна към Питър.

— Службата ще бъде утре сутринта в десет, в Арлингтън. Аз пожелах минималното. Само офицерският кортеж. Сега е шест часът. Защо не вечеряме някъде и да тръгнем към къщата?

— Чудесно. Да наема ли кола?

— Няма нужда. Те ще ни дадат.

— Но това предполага и шофьор?

— Така е. — Алисън се намръщи отново. — Прав сте. Ето едно усложнение. Носите ли шофьорската си книжка?

— Разбира се.

— Тогава ще се разпишете за колата. Нямате нищо против, нали?

— Естествено.

— Ще бъде по-просто без трето лице. Шофьорите в армията страшно обичат да шпионират по-висшите офицери. Дори да не го поканим, сигурна съм, че той ще има заповед да остане в помещенията, докато му бъде наредено.

Думите на Алисън можеха да се тълкуват по няколко начина.

— Какво имате пред вид?

Алисън забеляза предпазливостта му.

— Ако наистина нещо се е случило с баща ми преди години, нещо толкова жестоко, че да промени живота му, може би ще намерим някаква следа в къщата в Роквил. Той пази документи от всички места, където е служил. Снимки, списъци, неща, които са били важни за него. Мисля, че ще трябва всичко да прегледаме.

— Ясно. По-добре да го свършат двама, отколкото трима — допълни Питър, странно облекчен, че тъкмо това е имала пред вид. — Може би по-добре е вие сама да ги прегледате. А аз ще стоя до вас и ще водя бележки.

Алисън потърси очите му с онзи необясним, безстрастен поглед, който му напомняше за баща й. Но в гласа й имаше топлота:

— Много сте деликатен. Качество, което ценя. Аз не съм такава.

— Имам чудесна идея. Притежавам неоспорим талант: готвач съм от класа. Вие сте нетърпелива да се доберете до Роквил. Аз също. Да спрем в някой супермаркет да купя нещо — например пържоли, картофи, уиски.

— Така ще спестим много време — усмихна се тя.

— Значи, решено!

Поеха по шосето, което водеше на север и запад, дълбоко във вътрешността на Мериленд, и спряха само в Рандолф Хилс за някои хранителни покупки и уиски.

Свечеряваше се. Декемврийското слънце слезе ниско зад хълмовете; удължени сенки с причудливи тъмни форми пресичаха пътя на военната кола и бързо изчезваха. Питър отби от главното шосе по криволичещия страничен път, който водеше за къщата на генерала, скоро стигнаха равните земи на чифлика и забеляза оградата от бодлива тел и нивата зад нея, където само преди три месеца едва не загуби живота си.

Пътят остро извиваше. Кракът му остана върху газта, боеше се да намали. Трябваше да се махне от това място. Болката веднага се настани в лявото му слепоочие, започна да пълзи надолу, да лази по врата му, да пулсира в основата на черепа му. По-бързо!

— Питър! Недейте, за бога!

Изскърцаха гуми; той здраво стисна волана, докато взеха завоя и излязоха от него. После удари спирачка и уби скоростта.

— Какво става?

— Нищо — излъга той. — Просто не мислех. — Той усети погледа й върху себе си. Не бе успял да я измами. — В същност не е така — продължи Питър. — Спомних си първото си идване тук, когато се видях с баща ви и майка ви.

— И аз мислех за последното си идване в Рочъстър. Това лято. Дойдох за няколко дни. Трябваше да остана седмица, но не етана. Скокнах и си тръгнах, като наговорих някои неща, които не би трябвало да изричам.

— Когато баща ви съобщи, че ще се пенсионира ли?

— Вече го бе направил. Това ме вбеси най-много. Ние винаги обсъждахме заедно важните неща. А когато взима най-важното решение в живота си, пренебрегва моето мнение. Наговорих му отвратителни неща.

— Той е извършил неочаквана постъпка и не ви е обяснил мотивите си. Реакцията ви е била напълно естествена.

Продължиха в мълчание. Никой не каза нищо съществено в последните минути от пътуването. Нощта падна бързо. Луната се появи на небосклона.

— Пристигаме. Ето бялата пощенска кутия — рече Алисън.

Чансълър намали скоростта и сви по автомобилната алея, скрита от гъсти шубраци и ниско надвиснали клони. Ако не беше пощенската кутия, алеята спокойно можеше да се пропусне.

Къщата стоеше в своята тайнствена самота, обикновена, смълчана, изолирана. Лунната светлина се процеждаше между дърветата и рисуваше сенки по фасадата. Сега на Питър прозорците му се сториха по-малки, покривът по-нисък. Алисън слезе и тръгна по тясната пътечка към вратата. Чансълър я последва с покупките от магазина в Рандолф Хилс. Тя отключи.

Двамата моментално усетиха миризмата. Не че бе натрапчива или неприятна, но бе проникнала навсякъде. Като аромат на мускус, някакво неуловимо, замиращо дихание побягна от затвореното помещение навън в нощния въздух. Алисън зажумя към лунната светлина и наклони замислено глава. Питър я наблюдаваше. За миг му се стори, че тя потрепери.

— На майка ми е — каза тя.

— Парфюмът ли?

— Да. Но тя почина преди месец.

Чансълър си спомни думите й в колата.

— Казахте, че сте идвали за последен път през лятото. Не дойдохте…

— За погребението ли?

— Да.

— Не бях на погребението. Не знаех, че е починала. Баща ми се обади, когато всичко бе свършено. Нямаше съобщение, нито служба. Затворено погребение, само той и жената, която не можеше да забрави, но която никой друг не си спомняше. — Алисън влезе в мрачния коридор и запали лампата. — Елате да оставим покупките в кухнята.

Минаха в малката трапезария и оттам през летяща врата — в кухнята. Алисън светна лампите и се разкри подредба с необичайно старомодни шкафове, контрастираща с модерния хладилник. Сякаш в кухнята, издържана в стил 1930 година, грубо се натрапваше футуристична апликация. Питър си спомни първото впечатление от къщата. С изключение на кабинета на генерала всичко бе старомодно, сякаш нарочно мебелирано за друга епоха.

Алисън сякаш прочете мислите му.

— Баща ми реконструира всичко, за да може обкръжението да й напомня за нейното детство.

— Каква изключителна любов! — Това бе всичко, което можа да каже.

— Каква изключителна саможертва — уточни тя.

— Вие като че ли я ненавиждахте? Тя не трепна от въпроса му.

— Да. Ненавиждах я. Той бе необикновен човек. Случи ми се баща, но това не е важното. Той бе човек с изумителни идеи. Четох някъде, че една идея има по-голяма стойност от една катедрала, и вярвам, че е така. Но не-новата катедрала, неговите катедрали така и не можаха да се построят. Всичките му проекти бяха избутвани на-страни. Не му дадоха възможност да ги осъществи. И тя му беше спирачката.

Чансълър не позволи гневните й очи да избягат от неговите.

— Казахте, че приближените му в службата са проявявали съчувствие. Че са му помагали с каквото могат.

— Това е така. И той не бе единственият с душевно разстроена жена. Нещо стандартно, според тайната статистика на Уест Пойнт10. Но неговият случай бе различен. Той имаше какво да каже. И когато те не пожелаваха да го изслушат, го убиваха с любезност: „Горкият Мак! Погледни с какво чудо трябва да живее!“

— Все пак вие сте му дъщеря, не жена!

— Аз му бях жена! Във всичко освен леглото! Дори понякога се чудя дали това… Няма значение. — Тя се хвана с две ръце за ръба на шкафа. — Прощавайте. Аз не ви познавам добре. Никого не съм познавала така добре, както него.

Питър се възпря да я вземе в ръцете си.

— Мислите ли, че сте единственото момиче на света, което изпитва подобни чувства? Едва ли, Алисън.

— Тук е студено. — Тя леко се отмести. Той все още стоеше настрана. — Замръзвам. Сигурно парният котел е изгаснал. — Тя отри с длан сълзите, които се търкаляха по бузите й. — Разбирате ли нещо от котли?

— Газови или нафтови?

— Отде да знам.

— Да видим. Това ли е вратата за мазето? — Той посочи вратата вдясно.

— Да.

Намери ключа за осветлението и заслиза по тесните стъпала. Долу се спря. Пещта се намираше в средата на малко помещение с нисък таван. Резервоарът с нафтата бе до лявата стена. Беше студено. Ледена влага бе проникнала в подземието, сякаш някъде зееше отворена врата. Но външната врата бе затворена. Чансълър провери стрелката на резервоара. Показваше, че е наполовина пълен, но кой знае. Защо тогава котелът не работи? Ма-андрю не бе човек, който би занемарил отоплението си през зимата. Почука по резервоара. Нагоре отекваше по-кухо, значи, стрелката показва вярно.

Повдигна капака на запалителното устройство и видя причината за повредата. Нямаше пламък. При нормални обстоятелства можеше да го изгаси само силна въздушна струя. Или повреда по линията. Но пещта скоро бе преглеждана. Върху малката лейкопластова лепенка бе отбелязана датата на прегледа. Преди шест седмици.

Питър прочете указанията. Пещта работеше почти по същия начин като тази в дома на родителите му.

„Червеният бутон се натиска една минута. Поднася се запалена клечка…“

Изведнъж нещо силно издрънча. Той пое дълбоко дъх. Мускулите на стомаха му се свиха. Изви глава, застинал от шума зад него. После престана.

След миг започна отново. Той се обърна и тръгна към стълбите. Погледна нагоре. Високо на стената на мазето имаше отворен прозорец. Той бе на нивото на земята. Вятърът се блъскаше в него. Ето обяснението. Вятърът бе угасил пламъка. Чансълър се приближи до стената. Изпита отново неясен страх.

Стъклото е било счупено. Натрошените стъкла скърцаха под краката му. Някой се бе вмъкнал с взлом в дома на Макандрю!

Всичко стана толкова бързо. Той не успя да се помръдне, тялото му сякаш не приемаше командите на мозъка.

Отгоре долетяха писъци. Не спираха. Алисън!

Хукна като обезумял по тесните стъпала към кухнята. Алисън не беше тук, но писъците й продължаваха, чудовищно страхотни и жестоки.

— Алисън! Алисън!

Втурна се в трапезарията.

— Алисън!

Писъците рязко секнаха, сега се чуваха хлипове и ридания. Идеха от другата страна на къщата, през коридора и хола. От кабинета на Макандрю!

Питър се затича през стаите, риташе столове от пътя си, един дори запрати с трясък на пода. Връхлетя през вратата на кабинета.

Алисън седеше на колене, в ръцете й избелялата нощница на майка й, цялата в кървави петна. Наоколо счупени шишенца от парфюм, миризмата силна и дразнеща. А на стената с алена кръв бе изписано: