Ръкописът на Чансълър

27

Време за мислене нямаше. Питър изпищя. Закрещя дивашки и неистово, колкото му държеше гърлото.

С рязък удар на лявата си ръка изби перфорирания цилиндър встрани. Пистолетът се разтресе, последваха два изстрела. Парчета цимент отскокнаха от настилката. Мъж и жена на няколко крачки истерично се развикаха. Жената се хвана за стомаха и се свлече на земята в гърчове. Мъжът политна, хвана се за лицето, по пръстите му се стичаше кръв.

Настъпи хаос. Мъжът с шлифера отново дръпна спусъка. Чансълър чу прищракването, ръката му стисна парещото дуло, зад гърба му се разби стъкло. Питър не пускаше смъртоносната вещ: изрита противника си по краката, удари го с коляно в слабините и го блъсна на улицата. Потокът от коли не спираше. Непознатият политна върху бронята на профучаващ автомобил, който го отхвърли на тротоара.

Ръката на Питър пареше, кожата му се покри с мехури, но пръстите му все още не пускаха дулото, бяха се залепили за него. Пистолетът бе негов.

Обзет от страх и ужас, мъжът намери сили да се при-вдигне. В ръката му се появи нож, дългото острие се стрелна напред. Хвърли се към Чансълър.

Питър падна върху кабината и отклони удара. Премести пистолета от лявата си ръка, обгорената кожа се откъсна и част от нея остана полепнала по дулото. Насочи оръжието към противника си.

Но не можеше да натисне спусъка! Не можеше да стреля!

Онзи с обратен замах насочи острието на ножа право към гърлото на Чансълър. Питър се изви встрани, върхът на ножа потъна в пуловера му. Тогава Питър вдигна високо крак, ритна човека право в гърдите и го отхвърли назад. Онзи падна по рамо. За миг остана така, зашеметен.

В далечината завиха сирени. Писнаха полицейски свирки. Чансълър се довери на инстинкта си. Без да изпуска пистолета, скокна към зашеметения си похитител и го удари с дулото по главата.

После се спусна през обезумялата тълпа към пресечката, прекоси улицата срещу движението. Продължи да тича.

Зави по тясна странична уличка. Воят на сирените и писъците останаха зад гърба му. Тази пресечка бе по-тъмна от търговските улици — по нея имаше предимно кантори в стари две-триетажни сгради.

Питър се притаи в мрака на един вход. Гърдите, краката и слепоочията го боляха. Беше останал без дъх и му се гадеше. Отпусна се и пое дълбоко въздух.

Трябваше някак да се добере до Смитсъновия институт. До Алан Лонгуърт! Но нека поне няколко минути не мисли за това. Трябваше да остане за малко в покой, в самота, за да укроти пулсирането в слепоочията, тъй като после нямаше да…

О, господи! В началото на тясната уличка, на мъглявия блясък на уличната лампа двама души спираха минувачи и ги разпитваха. Бяха го проследили. Почувствува се като беглец, търсен по миризмата от кучетата.

Чансълър излезе от тъмното си укритие и се притаи в друга мрачна сянка на тротоара. Не можеше да побегне, веднага щяха да го видят. Сви се зад желязната решетка на перилата на едно каменно стълбище и поглеждаше между пръчките. Двамата мъже разговаряха помежду си. Единият от тях държеше радиостанция до ухото си.

Чу се клаксон. Автомобил завиваше и двамата мъже му пречеха. Те се дръпнаха вляво, за да отмине колата, и се скриха от погледа на Чансълър. Щом като той не ги вижда, значи, не го виждат и те! Но това щеше да бъде за кратко — най-много за миг-два.

Чансълър изскокна иззад решетката и се затича надясно по тротоара. Ако можеше да се изравни някак си с приближаващата кола, по-дълго щеше да е извън полезрението им. Трябваха му още три-четири секунди. Чу мотора зад гърба си. Планът му успя: достигна ъгъла! Бързо сви зад къщата и долепи гръб в стената. Подаде око до ръба и надникна в тясната уличка. Двамата напредваха предпазливо от вход към вход и тяхната бдителност го изуми. Изведнъж разбра. В объркването си бе забравил, но сега тежестта в джоба му напомни, че пистолетът е още в него. Пистолетът, с който не можа да гръмне.

Правеше впечатление на минувачите. Една двойка бързо го отмина, а майка с дете се дръпнаха към бордюра, да са по-далеч от него. Чансълър вдигна очи към уличната табела Ню Хампшър Авеню. Отсреща по диагонал започваше улица „Т“. Значи, се намираше в търговската част, северно от площад Лафайет. Беше пробягал около петнайсет-двайсет пресечки, ако не и повече, като вземе пред вид разните преки и проходи. Трябваше някак си да се върне обратно и да поеме в югоизточна посока към „Мол“13.

Двамата мъже бяха на не повече от петдесет крачки. На север, вдясно от мястото, където се намираше, светофарът на пресечката светна зелено. Чансълър побягна натам. Стигна ъгъла, прекоси, зави наляво и спря. Полицаят стоеше под светофара и гледаше в Питър.

„Може би това е единственият ми шанс“, помисли Питър. Да отиде до него, да му се представи и обясни, че двама души го преследват. Полицаят можеше да се свърже и да научи за суматохата на няколко улици оттук, за изстрелите н ранените минувачи. Щеше да му разкаже всичко и да потърси съдействие.

Но още преди да обмисли идеята си, реши, че няма да се размине без разпит, без писмени протоколи и обяснения. Лонгуърт едва ли щеше да чака. А освен това въоръжени хора с радиостанции вървяха по петите му. В хотела Алисън е сама, само един агент я пазеше. На лудостта няма да се сложи край, ако се обърне към полицията. Дори още повече ще продължи.

Светлината се смени, Чансълър пресече бързо край полицая и влезе в улица „Т“. Застана в сянката на един вход и погледна назад. Черна лимузина приближи към тротоара на тясната уличка и Ню Хампшър Авеню и спря. Точно пред колата имаше улична лампа. Той видя как двамината пристъпиха към лимузината и някой смъкна стъклото на задния прозорец.

По Ню Хампшър в южна посока се зададе такси. Светофарът бе на червено. Таксито спря. Чансълър се затича към вратата. На задната седалка седеше добре облечен възрастен мъж. Питър отвори.

— Хей! — викна шофьорът. — Не виждате ли, че имам пътник?

Чансълър се обърна към пътника, като се опита да звучи колкото се може по-убедително, с тона на човек, стараещ се да запази самообладание в критичен момент.

— Моля ви, прощавайте, но случаят е спешен. Трябва да стигна до центъра. Жена ми е много зле. Току-що чух…

— Заповядайте, влезте — каза възрастният човек без колебание. — Аз съм само до площад Дюпон. Това на пътя ли ви е? Ако искате…

— О, това е чудесно. Много съм ви признателен. — Питър влезе, светофарът се смени. Той тресна вратата и таксито се понесе напред.

Дали от захлопването на вратата или силния глас на шофьора — Питър така и не узна, — но преследвачите му до лимузината го забелязаха, когато мина покрай тях. Питър погледна назад. Човекът отдясно поднесе портативната радиостанция към устата си.

Стигнаха площад Дюпон. Възрастният човек слезе. Чансълър каза на шофьора да кара на юг по Кънектикът Авеню. Движението беше натоварено и към центъра на Вашингтон застрашаваше да стане още по-интензивно. Това бе едновременно и предимство, и недостатък. Претъпканите улици го улесняваха да се оглежда внимателно наоколо, да види има ли опашка след себе си. А, от друга страна, затормозеното движение би помогнало да го открият и дори да го настигнат пешком, ако стане нужда.

Стигнаха до улица „К“, а вдясно започваше Седемнадесета. Питър се помъчи да си представи картата на Вашингтон, да види главните артерии южно от Елипсата.

Конститюшън Авеню! Ще накара водача да свие по него и да тръгне към Смитсоновия център през „Мол“. Дали можеше да се влезе оттам?

Сигурно. В главата, която нахвърли сутринта, бе описал-как Александър Мередит, шофирайки бясно, излиза от „Мол“… Дали го бе написал, или пък бе…

Забеляза я през задното стъкло. Една сива кола излезе от колоната автомобили и се плъзна бързо към лентата за левия завой: Изравни се успоредно с таксито. Изведнъж светлинен сноп проблесна през прозореца, кръстосвайки се със светлините от фаровете отзад. Питър се дръпна напред, криейки лице в рамката на колата, и надзърна. Човекът до шофьора смъкваше стъклото на прозореца. Бе съвсем близо. Фенерчето му се насочи към номера ка таксито на страничната врата. Чансълър го чу да казва:

— Ето! Това е!

Безумие след безумие. Въображението му сутринта бе обрисувало как двама мъже лудешки преследват по вашингтонските улици Александър Мередит. Един автомобил се бе изравнил с неговата кола. Прозорец се бе отворил и един глас отвътре бе извикал: „Ето го!“

Непознатият слезе от колата, премина бързо краткото разстояние между двете коли и протегна ръка към вратата на таксито. Светофарът се смени и Чансълър извика на водача:

— Карайте по Седемнадесета. Само по-бързо!

Колата се стрелна напред, шофьорът смътно долови, че става нещо, с което не би искал да има нищо общо. Отзад ревяха клаксони, Питър погледна. Непознатият стоеше насред платното — смутен, озверен и пречещ на движението.

Таксито бързо напредваше по Седемнадесета улица към Ню Йорк Авеню и Коркорановата галерия. Стигнаха червен светофар. Колата спря. Светлините в галерията още светеха. Питър бе прочел във вестниците за някаква гостуваща изложба от Брюкселския музей.

Светофарът още не се сменяше! Сивата кола щеше да ги застигне всеки момент. Питър бръкна в джоба за портфейла си. Имаше няколко дребни и две десетдоларови банкноти. Взе ги и се обърна към шофьора:

— Моля ви дами направите услуга. Ще трябва да вляза в Коркорановата галерия, но искам да ме чакате пред входа със запален мотор и лампичка „заето“ на покрива. Ако се забавя повече от десет минути, не се притеснявайте, все едно, ще ви заплатя.

Шофьорът видя десетачките и каза:

— Мислех, че жена ми наистина е болна. Кой, по дяволите, беше оня отзад? Опита да отвори вратата…

— Не е важно — прекъсна го Питър. — Светна зелено. Моля ви, направете, каквото ви казах.

— Щом като искате. Давам ви десет минути.

— Десет — съгласи се Питър и скокна навън. Стъклените врати бяха затворени. Вътре стоеше униформен портиер зад малко бюро. Чансълър енергично се изкачи по стъпалата и отвори вратите. Портиерът го изгледа, но не направи опит да го спре.

— Мога ли да видя поканата ви, сър?

— За изложбата?

— Да, сър.

— Много ми е неприятно — бързо заговори Питър, като бръкна за портфейла си. — Аз съм от „Ню Йорк Таймс“. Трябва да направя репортаж от изложбата за неделния брой. Но ми се случи автомобилна злополука преди малко и сега просто не мога да намеря…

Молеше се на бога пропускът да се окаже в портфейла. Преди година бе написал няколко неща за „Таймс“ и му бяха дали временен журналистически пропуск.

Намери го между кредитните карти. Показа го на портиера, закривайки с палец изтеклата дата. Ръката му трепереше. Дали портиерът не забеляза?

— Добре. Не се притеснявайте. Само се разпишете в книгата за посетители.

Чансълър се надвеси над бюрото, взе привързаната с верижка химикалка и надраска името си.

— Къде е изложбата?

— Вземете някой от асансьорите вдясно. На втория етаж.

Стигна до асансьорите и ги повика. Погледна към портиера. Той не му обръщаше внимание. Асансьорът пристигна, но Питър нямаше намерение да влиза. Искаше шумът му да прикрие шума от стъпките му и бързо да изтича до другия изход на галерията.

Разнесе се друг шум. Стъклените врати зад него се разтвориха и Чансълър видя човека от сивата кола. Решението бе мигновено. Влезе в отворения асансьор и натисна който бутон му падна. Вратите се затвориха. Асансьорът потегли.

Попадна сред шумна и многолюдна тълпа и море от светлини, които се сипеха от тавана. Сервитьори в червени сака разнасяха сребърни подноси сред посетителите. Навсякъде се виждаха картини и скулптури, окъпани в прожектори. Гостите бяха от дипломатическото тяло, хора от печата. Питър видя неколцина познати.

Взе чаша шампанско от един поднос. Бързо я пресуши, но задържа празната чаша отчасти за да прикрива лицето си и да се огледа.

— Вие сте Питър Чансълър. Навсякъде бих ви познала! — Това бе една Брунхилда, шлемът на валкюра представляваше шапка с цветя над вагнеровското лице. — Кога излиза новата ви книга?

— Не работя в момента нищо.

— А защо сте във Вашингтон?

Питър погледна към стената:

— Имам слабост към фламандското изкуство.

Брунхилда държеше бележник и молив в ръка. Написа, като говореше: „Поканен от белгийското посолство… като ценител на фламандската живопис…“

— Не съм казал такова нещо — запротестира Чансълър, — не съм.

През тълпата зърна как вратата на асансьора се отвори и излезе преследвачът, който преди няколко мига се бе втурнал след него през стъклените врати.

Брунхилда нещо му говореше, но Питър не я чуваше.

— Бих предпочела да изкарате един флирт със съпругата на някой посланик, на кой да е посланик.

— Има ли натам стълбище?

— Какво?

— Стълбище? Изход? — Чансълър я хвана за лакътя и я извърна така, че пищното й тяло да го скрие от погледа на преследвача.

— Струва ми се, че ви познах! — Тъничкият креслив женски глас принадлежеше на русокоса журналистка, която Питър слабо познаваше. — Вие сте Питър Чансълър, писателят.

— Почти отгатнахте. Знаете ли къде има изход? Трябва да сляза моментално!

— Вземете асансьора! — каза журналистката. — Ето го! — И отстъпи да му покаже.

Това движение привлече вниманието на непознатия. Той тръгна към Питър. Чансълър се оттегли назад.

Непознатият си пробиваше път сред гостите. В най-отдалечения край на залата зад маса с ордьоври влезе сервитьор през летящи врати. Чансълър пусна чашата и хванал под ръка двете удивени журналистки, се упъти към вратите.

Преследвачът бе на крачки след него, а летящите врати точно зад масата. Питър се дръпна встрани, без да пуска жените. Когато непознатият се отскубна от тълпата, Чансълър завъртя жените и ги блъсна с всичка сила към затичания към него мъж. Той изкрещя. Моливът на дебелата журналистка се бе забил в устната му. Бликна кръв. Питър хвана с две ръце масата, отрупана с ястия и две грамадни купи пунш, повдигна я и всички сребърни прибори, чаши, питиета и ястия се обърнаха на пода.

Глъчката прерасна в писъци. Разнесе се свирка. Питър се втурна през летящите врати в един килер.

На лявата стена видя надпис „Изход“. Грабна сервитьорска количка и я затегли след себе си с такава сила, че едното й колело се отвинти. Купи със салата се изтърколиха точно пред вратата. Хвърли се към изхода н отвори с рамо вратата. Погледна назад. Пред входа на кухнята цареше хаос, но никъде не съзря преследвача си.

По стълбището нямаше никой. Взимаше стъпалата по три наведнъж, а на площадките се прехвърляше през перилата.

Закова на място със скок, лявото му коляно се заби в железен стълб. Долу, пред вратата на фоайето, стоеше човекът, когото бе видял на Кънектикът Авеню. Човекът, който бе скочил от колата. Това вече не бе роман, а самата истина. И пистолетът в ръката му бе истински.

Чисто безумие! Завладя го безразсъдната мисъл, че в джоба си има магнитофонче, увито в носна кърпа. Неволно вдигна ръка да го задействува, да натисне с пръсти по джоба. Да пусне несъществуващия магнитофон? Какво ставаше с него?

— Какво искате от мен? Защо ме преследвате? — шепнешком запита Чансълър, несигурен кое е факт и кое — въображение.

— Просто искаме да поговорим с вас. Бъдете сигурен, че…

— Не! — Нервите му не издържаха. Излетя със скок от площадката, усещайки празно пространство под себе си. Нейде дълбоко из звуковите пластове на това пространство долови противното свистене на куршум, който не успя да го засегне. Питър не можеше да повярва на очите си.

Изведнъж ръцете му се вкопчиха в коса и плът. Летящото му тяло със сила се стовари върху противника и той тръшна главата му в желязната врата.

Реално съществуващият човек с реално съществуващото оръжие в ръка се свлече на земята, лицето и косите му оплескани в кръв. Питър се изправи на крака, постоя за миг зашеметен и изплашен, опитвайки се да отдели реалност от фантазия.

Трябваше да бяга. Нищо друго не му оставаше. Разтвори вратата с отривист жест и се огледа в мраморното фоайе. Портиерът стоеше на входа с ръка върху кобур и радиостанция на ухото. Когато Питър наближи, той заговори:

— Горе настъпил безпорядък, а?

— Да. Понапили са се няколко души.

— Вашите момчета намериха ли ви? Казаха ми, че сте от Бюрото.

Питър се опря с ръка върху дръжката на вратата.

— Каквоо?

— Помощниците ви. Ония двете момчета. Дойдоха веднага след вас. Показаха ми картите си. И те са от ФБР.

Чансълър не искаше повече да слуша. Това бе венец на лудостта! ФБР! Затича се надолу по стъпалата, очите му се замъглиха, дъхът му почти секна.

— Дойдохте даже преди уреченото време, мистър!

Таксито стоеше на няколко крачки от него до тротоара. Той се затича и бързо се вмъкна вътре.

— Карайте по Елипс роуд. Но побързайте, за бога! Завийте към Смитсъновия парк! Ще ви кажа къде да спрете.

— Ваша воля! — И таксито набра скорост.

Питър се извърна и през задното стъкло огледа Коркорановата галерия. По стълбите тичешком слизаше човек, хванал с ръка лицето си, а в другата държеше радиостанция. Това бе човекът от приема на втория етаж, чиято устна кървеше, пробита от молива на дебелата журналистка. Той забеляза таксито. Сега други щяха да причакат Питър някъде по пътя.

Влязоха по кривата около Елипсата. На юг остана Вашингтонският монумент. Прожектори къпеха в светлина алабастровата колона.

— Забавете — каза Питър, — карайте близо до тревната площ. Но не спирайте. Ще скоча в движение, но не искам… — Фразата секна, не знаеше как точно да се изрази. Шофьорът му помогна.

— Но не искате да ви видят, ако някой следи таксито, така ли?

— Да.

— Неприятности ли си имате?

— Да.

— С полицията?

— О, господи… не! Лични…

— Вярвам ви. Бяхте любезен с мен и аз ще ви отвърна със същото. — Таксито забави ход. — На около петдесетина ярда оттук, точно в края на извивката, преди пътят да се изправи, ще скокнете. Аз ще потегля силно напред за заблуда и ще карам така още няколко пресечки. Никой няма да ви забележи. Разбрахте ли?

— Разбрах. Благодаря ви.

— Пригответе се!

Колата забави ход. Чансълър отвори вратата и скокна в края на тротоара, инерцията на движението и завоят на пътя го изхвърлиха върху тревата.

Шофьорът наду клаксона с всичка сила. Колите наоколо свърнаха встрани и му дадоха път да профучи напред. Този клаксон означаваше спешен случай. Някой се намираше в критична ситуация.

Питър наблюдаваше от скритата си позиция в тревата. Само един автомобил не отби вдясно или не спря както останалите автомобили около клаксониращото такси. Аларменият сигнал сякаш не го засягаше. Напротив, той се изравни с таксито, после тръгна след него.

Това бе черната лимузина, която Питър бе забелязал още на Ню Хампшър Авеню.

За кратко Чансълър остана неподвижен. Гуми изсвириха край него. От завоя по посока на Континентал Хол излетя друг автомобил и се вля в движението по пръстена. Дали не търсеше него? Питър се изправи и хукна през тревата и калта.

По едно време усети твърда настилка под краката си. Бе стъпил на улицата. Пред него имаше сгради, край него бавно минаваха коли. Той продължаваше да тича, знаейки, че отвъд тъмните сгради и редки дървета се намираше Смитсъновият институт.

Изведнъж се хвърли на земята и се претърколи. Зад себе си безпогрешно различи стъпките на преследвач. Успяха да го открият!

Пак скокна на крака и се спусна да бяга като нетърпелив спринтьор, изпреварващ изстрела на старта. Тичаше напред, следвайки инстинкта си, и накрая видя оградата на фона на небето! Различи контурите на Смитсъновия музей! Тичаше с всички сили по някаква безконечна морава, прескачайки ниски, увиснали вериги, които ограждаха пътеките, и накрая, останал без дъх, се изправи пред грандиозната сграда.

Ето, той пристигна, но къде е Лонгуърт?

За миг му се стори, че чува зад себе си шум. Обърна се — никой.

Внезапно две миниатюрни светлинни точици проблеснаха в мрака недалеч от стъпалата, които водеха към централния вход. Светлинката бе на нивото на земята вляво от статуята, извисяваща се над стъпалата. После просветнаха отново, сякаш насочени към него. Чансълър бързо тръгна по посока на светлината. По-близо и по-близо. Тридесет крачки му оставаха, двадесет. Стигна до мрачния ъгъл на масивното здание на музея. До каменната стена имаше храсталак.

— Чансълър! Залегнете!

Питър се хвърли по очи. Две пламъчета блеснаха в тъмнината: два заглушени пистолетни изстрела.

Зад него нечие тяло рухна на земята. В сивия нощен мрак различи пистолет в ръката на убития. Пистолет, насочен към него.

— Изтеглете трупа насам! — прошептя някой заповеднически в тъмното.

Неспособен да мисли, Чансълър сляпо се подчини. Довлече мъртвеца върху тревата в сянката на шубрака и после запълзя към Алан Лонгуърт.

Лонгуърт умираше. Бе подпрял гръб в каменната стена на музея. В дясната му ръка бе пистолетът, спасил живота на Чансълър, а с лявата придържаше стомаха си. Пръстите му бяха оплескани в кръв.

— Не успях да ви поблагодаря — каза Чансълър, като едва чуваше гласа си. — Или може би не трябва. Той бе от вашите хора.

— Аз нямам свои хора — отвърна светлокосият убиец.

— За това по-късно ще поговорим. А сега тръгвайте с мене. Веднага. — Разярен, Питър скокна на крака.

— Никъде няма да тръгна, Чансълър. Ако седя така, без да мърдам, ми остават броени минути. Но не и ако се раздвижа.

В гласа му отново се прокрадна онзи необикновен гърлен хрип.

— Тогава ще повикам някого! — каза Питър и раздразнението му се примеси със страх. Не биваше да допусне Лонгуърт да умре. Поне не сега. — Ще повикам линейка!

— И линейката няма да помогне. Повярвайте ми. Но вие трябва да научите всичко. Да сте наясно.

— Наясно съм с всичко. Група фанатици се опитват да разбият ФБР, за да вземат властта в ръцете си. И вие сте един от тях.

— Не, не е така. Нещата излизат извън пределите на Бюрото. И ние се мъчим да ги спрем. Аз направих каквото можах. Сега вие сте единственият, който може да довърши делото. Вие се добрахте до същината на нещата. Никой няма вашето преимущество.

— Защо?

Лонгуърт пренебрегна въпроса му. Пое дълбоко дъх.

— Изчезналите досиета. Личните досиета на Хувър…

— Няма изчезнали досиета! — ожесточено го прекъсна Питър. — Има само хора като вас, като този, когото очистихте. Сбъркахте, Лонгуърт! Той преследваше мене, вървеше по петите ми! И той се легитимира! Човек на ФБР! Един от вашите!

Лонгуърт се загледа в лицето на човека, когото бе застрелял.

— Значи, маниаците са разбрали за досиетата. Знаех, че това е неизбежно. Сега тези, които ги притежават, ще използуват фанатиците, както си искат. Те са напълно объркани. Тях ще ги обвинят за всичко.

Чансълър не го слушаше. Мислеше само как да домъкне Лонгуърт при Куин О’Брайън.

— Вашите разсъждения въобще не ме интересуват.

— Казвате, че обичате онова момиче — каза Лонгуърт, като дишаше мъчително. — Ако е така, длъжен сте да ме изслушате!

— Мръсник! Не я набърквайте тук!

— Майка й, баща й… Заради тях. Нещо е станало с майка й.

Питър коленичи по-близо до него.

— Какво знаете за майка й?

— Не много. Но вие можете да узнаете. Имайте търпение да ме изслушате. Преди всичко трябва да ви кажа, че не се казвам Лонгуърт.

Чансълър го гледаше недоверчиво, но знаеше, че чува истината. Концентрични окръжности. Фантазия и действителност, но как да ги различи едно от друго? Луната изплува на сивото нощно небе. За първи път успя да разгледа лицето на Лонгуърт. Умиращият нямаше нито вежди, нито мигли. Около очните ябълки кожата му бе одрана до гола плът. Целият бе изприщен в мехури. Бит и измъчван.