Ръкописът на Чансълър

2

Питър Чансълър лежеше на мокрия пясък и вълните нежно го плискаха. Гледаше право в небето, сивотата вече избледняваше, идеше утринната синева. Над плажа на Малибу бе пукнала зората.

Той заби лакти в пясъка и се надигна. Болеше го вратът, след малко щеше да почувствува същата болка и в слепоочията. Снощи се беше напил. Предната вечер също. Отвратително!

Погледът му разсеяно се плъзна към левия му крак. Тънкият белег, който се виеше от прасеца през коляното и се врязваше в бедрото му, приличаше на бяла зигзаговидна линия, заобиколена от загоряла плът. Цялото място все още бе чувствително при допир. Но сложната хирургическа операция се оказа успешна. Сега оздравяването вървеше почти нормално и болката се замени от скована безчувственост.

С лявото му рамо нещата стояха съвсем различно: болката почти не го напускаше, понякога само леко се притъпяваше. Лекарите бяха казали, че има множество разкъсани сухожилия и връзки, които трябва продължително време да се лекуват.

Вдигна несъзнателно дясната си ръка и напипа слабо издутата бразда, която се простираше от челото, през лявото ухо чак до основата на черепа. Сега косата скриваше голяма част от белега, фрактурата по челото личеше само отблизо. През последните седмици няколко жени го питаха за белега, който той би искал да забрави. Лекарите казваха, че главата му била срязана, сякаш остър нож се бе вдълбал в мек пъпеш. Само със сантиметър по-горе или по-долу ударът би бил фатален. Седмици наред той фанатично желаеше да не бе оживявал. Знаеше, че това желание ще отмине. Но не искаше да умира: просто не знаеше дали би могъл да живее без Кати.

Времето щеше да излекува раните по тялото и в душата му. Не се съмняваше. Само се молеше това да стане по-скоро. Молеше се да си възвърне неспирната енергия, за да посвети сутрешните часове на работа, да няма повече блъскаща болка в слепоочията и неясни мъчителни угризения за постъпките си от предната нощ.

Но дори и трезвен, угризенията не го напускаха. Не се чувствуваше в естествената си среда; ордите на богаташи от Бевърли Хилс и Малибу го смущаваха. Вслуша се в мъдрия съвет на своя литературен агент — че е благоприятно да постои в Лос Анджелес и Холивуд. Защо не? В Холивуд като съавтор на сценария за „Контраудар!“. А фактът, че той нищичко не разбираше от киносценарии, сякаш нямаше значение. Достопочтеният Джошуа Харис, единственият агент, когото познаваше, поясни, че този малък недостатък ще се компенсира с много пари.

Тази логика бе чужда на Питър. А и на неговия съавтор. Двамата се срещнаха три пъти, общо за четиридесет и пет минути, от които десет бяха посветени на „Контраудар!“. И, разбира се, нищо не се написа! Поне в негово присъствие.

Ето така попадна в Малибу, живееше във вила за сто хиляди долара на самия бряг, караше „Ягуар“ и препускаше между студията от Нюпорт Бийч до Санта Барбара.

Не беше нужно човек да се напие, за да изпита чувство за вина от подобна ситуация. Но това не важеше за синчето на мисис Чансълър: още от дете му внушаваха, че човек печели това, което взима, и е такъв, какъвто живот води.

От друга страна, мисълта за прехраната бе подтикнала Джошуа Харис да сключи и този договор. Питър не живееше в къщата си в Пенсилвания. Той едва съществуваше.

В трите месеца след излизането си от болницата не бе пипнал нищичко в книгата за Нюрнберг. Нищичко. И кога щеше да започне? Ще започне ли въобще?

Главата го цепеше. Очите му сълзяха от болка. Стомахът му се бунтуваше. Питър се изправи на крака и залитайки, тръгна към прибоя. Може би плуването щеше да му се отрази добре.

Гмурна се под водата, после се показа и погледна назад към вилата. Какво, по дяволите, търсеше на плажа? Снощи бе довел момиче със себе си. В това беше сигурен. Или почти сигурен.

Болезнено закуцука по пясъка към стъпалата на крайбрежната къща. Поспря до перилата, дишайки тежко, и вдигна очи към небето. Слънцето бе пробило и разгонваше мъглата. И днео ще бъде горещ и влажен ден. На около четвърт миля оттук забеляза двама души край водната ивица, които разхождаха кучетата си.

Не бе редно да го видят по мокри гащи на плажа. Някакви останки от чувство за благоприличие го накараха да се прибере.

Благоприличие и любопитство. И смътното чувство, че нещо неприятно се бе случило предната нощ. Чудеше се как ли изглежда момичето. Спомни си — русо. И как са успели да пристигнат от онова там място в Бевърли Хилс до Малибу? Неясен спомен за неприятен инцидент бе свързан с това момиче, но кое и как — не можеше да си спомни.

Хвана се здраво за перилата и се изтегли по стъпалата върху верандата от секвоя. Червена секвоя, бяла гипсова мазилка и тежки дървени греди — това представляваше крайбрежната вила. Архитектурен вариант на стил тюдор по крайбрежието на Малибу.

Стъклената врата вдясно бе леко отворена. Това бе вратата за спалнята. Върху масичката до вратата стоеше полупразна бутилка перно. Близкият шезлонг бе преобърнат. До него — чифт сандали, прилежно прибрани един до друг — каква несъвместима спретнатост!

Постепенно събитията взеха да се наместват в главата му. Той се бе целувал с русото момиче и в отвращение или в самозащита бе излязъл на терасата: седна сам и пи перно направо от бутилката.

Защо го направи? Откъде се появи това перно? По дяволите, какво значение имаше това случайно момиче? Не можеше да си спомни, затова се задържа за перилата и тръгна към прекатурнатия стол и открехнатата стъклена врата.

Няколко удавени мухи плуваха в перното, една жива колебливо кръжеше около гърлото на бутилката. Чансълър реши да вдигне поваления стол, но се отказа. Главата му се пръскаше от болка. Не само слепоочията, но и лъкатушещият като просека белег между челото и основата на черепа. Болката идеше на пристъпи, сякаш се направляваше от невидим лъч.

Предупредителен сигнал. Трябваше да се движи бавно.

Предпазливо влезе през вратата. В стаята цареше безпорядък. Разхвърляни по столовете дрехи, преобърнати пепелници, чието съдържание се стелеше по пода. Една счупена чаша пред нощната масичка. Телефонът изтръгнат от контакта.

Момичето лежеше на една страна в леглото. Русите му коси падаха по лицето, заровено във възглавницата.

Все още беше пиян. Разбра го, защото осъзна, че не иска да види това лице.

Пристъпи към леглото и спря. Пред краката му имаше парченца стъкло. Те обясняваха присъствието на сандалите навън. Какъв разсъдък е проявил да ги обуе! И телефонът. Припомни си как бе крещял в слушалката.

Жената се претърколи по гръб. Лицето й бе хубаво, но безлично като на повечето калифорнийки. Дръзко, обгоряло от слънцето, чертите й прекалено дребни и прекалено съразмерни, за да говорят за характер. Питър се приближи към леглото, свали мокрите си гащета. Почувствува песъчинките, полепнали по пръстите. Опря дясното си коляно върху леглото и като внимаваше да не свива левия си крак, се наклони към чаршафите.

Жената разтвори очи. Заговори с мек, спящ глас:

— По-добре ли си, миличък?

Болката в главата му стана непоносима — остри стрели пронизаха черепа му.

Чансълър си припомни всичко: приема, спора, пиянското пътуване от Бевърли Хилс, разярения телефонен разговор.

Аарон Шефийлд, продуцентът на игрални филми, собственикът на „Контраудар!“.

Шефийлд бе на този прием заедно с младата си жена. В същност Шефийлд го беше поканил. Нямаше защо да откаже, а причината да приеме беше основателна: дълго изплъзващият се съавтор на сценария бе домакин на приема.

Няма за какво да се тревожиш. Написал си бестселър, скъпи.

Но снощи стана нещо, което го разтревожи. Те искаха да му го съобщят в приятна обстановка. Малко е да се каже приятна. Нещо повече.

В Студиото на няколко пъти звънели с „доста сериозен“ тон от Вашингтон по повод филмирането на „Контраудар!“. Все изтъквали, че в романа е допусната съществена грешка: ЦРУ не действува на вътрешна територия. Не участвува в операции в границите на САЩ. Това категорично е забранено в хартата на ЦРУ от 1947 година. Затова Аарон Шефийлд се съгласил да променят в този аспект сценария. Ролята на ЦРУ от романа на Чансълър в сценария щеше да се поеме от група недоволни, бивши агенти от разузнаването, които не действуват от името на правителството.

Какво толкова, по дяволите — бе казал Аарон Шефийлд. — Драматургически така дори е по-добре. Конфликтът е между два типа злосторници и във Вашингтон ще са доволни.

Но Чансълър побесня. Знаеше за какво става дума. Той бе разговарял наистина с недоволни, зле настроени служители на ЦРУ и се възмущаваше от това, което са ги карали да вършат. Възмущаваше се, защото искаха от тях незаконни неща, възмущаваше се, защото за тях нямаше друг избор. Един луд на име Джон Едгар Хувър бе разделил каналите на разузнаването между ФБР и ЦРУ. Хората на ЦРУ трябваше сами да събират информация от вътрешен характер, която ФБР отказваше да им даде. На кого биха могли да се оплачат? На Мичъл? На Никсън?

До голяма степен силата на „Контраудар!“ се дължеше на разкрития за специфичната дейност на ЦРУ. Ако това се премахне, книгата щеше да се опорочи. Питър упорито се противопоставяше, но колкото по-пламенно се гневеше, толкова повече пиеше.

Шефийлд ги бе докарал дотук. Питър и момичето седяха на задната седалка.

Двамата влязоха в къщата, а Шефийлд продължи. Момичето носеше две бутилки перно, подарък от Аарон.

На няколко пъти пронизващата болка в главата го изтръгваше от забравата и съзнанието му просветваше. Домъкна се до телефона, като обезумял изрови от бележника си номера на Шефийлд и започна разярено да набира цифрите.

Разкрещя се в слушалката, изсипа всички ругатни, които му дойдоха наум, разбунтува се срещу възраженията му, обвини го, задето е допуснал да го обработят. Промени в „Контраудар!“ нямаше да разреши!

Той си припомни сега думите на Шефийлд по телефона:

— По-кротко, момчето ми. Какво толкова те засяга? Ти нямаш права над сценария. Ние просто постъпихме учтиво с теб. Я слез от небесата! И ти не си нищо повече от жалък, дребен женкар като всички нас!

Русокосата в леглото до Питър бе съпруга на Шефийлд.

Чансълър се обърна към нея. Празният й поглед се бе прояснил, но оставаше мъртвешки безжизнен. От какво да му пука? Той се протегна към нея.