Ръкописът на Чансълър

14

Вървеше из улиците като сомнамбул. Нямаше представа кое време е, къде се намира, беше в плен на пълна дезориентираност. Първата му мисъл бе да потърси помощ да се обърне към полицията, да намери човек, който да сложи ред в хаоса. Вече не издържаше. Но такъв човек нямаше. Понечи да се приближи към няколко минувачи, но смутени от странния му вид, те побързаха да се отвърнат и отдалечат. Препъна се насред улицата: писнаха клаксони, автомобилите нервно го заобикаляха. В тази тиха част на града не се виждаха нито полицаи, нито патрулни коли.

Кръвта в слепоочията му пулсираше лудо, лявото рамо го болеше, челото му пареше, сякаш го бяха стъргали с пила. Погледна дясната си ръка: кожата бе зачервена и ожулена, кървави петна бяха избили по повърхността.

Бавно, след като бе изминал няколко мили, Чансълър започна да идва на себе си. Това бе странно усещане, самият процес още по-странен. Едновременно чувствуваше и бе безчувствен, съзнаваше и не съзнаваше своето опасно умствено състояние. Лека-полека взе смътно да проумява, че защитните му сили не са в състояние да се справят с набезите на мисълта, затова реши да прогони виденията от съзнанието си. Отчаяно почна да се бори да овладее положението. Предстояха му важни решения.

Погледна часовника си, чувствуваше се като пътешественик из чужда земя, комуто са казали, че ако не стигне на определено място в определено време, значи, е сбъркал посоката. Той много пъти бе грешил посоката. Погледна табелата на улицата. За такава улица никога не бе чувал.

По слънцето разбра, че е още утро. Слава богу! Беше Бродил из улиците цели четири часа.

Четири часа, божичко, имам нужда от помощ!

Колата му! „Мерцедесът“ бе оставен пред западния вход на „Клойстърс“. Потърси в джоба си пари. Щяха да стигнат за такси.

— Това е западният вход — каза шофьорът с червендалестото лице. — Не виждам никакъв „Мерцедес“. Кога го остави?

— Рано сутринта.

— А не погледна ли знака? — Шофьорът посочи през прозореца. — Тази улица е оживена.

Питър бе паркирал в забранена зона.

— Беше тъмно — опита се да се оправдае той и даде на шофьора своя адрес в Манхатън.

Таксито сви от Лексингтън Авеню по Седемдесет и първа улица. Чансълър зяпна от изумление. „Мерцедесът“ му бе паркиран пред къщата, точно пред стъпалата към входа. Сияеше в своето великолепие, тъмносиньото лъщеше на слънцето. Нямаше друг такъв автомобил на улицата.

В един безумен миг Чансълър се запита кога ли е преместил колата, къде ли я бе паркирал снощи? Сигурно Кати я бе преместила. Често го правеше, спазваше правилото за паркиране край тротоара. До осем часа колите трябваше да се изтеглят от улицата.

Кати? Господи, какви бяха тия мисли, дето го нападаха?

Почака на бордюра, докато таксито се отдалечи. Приближи се до „Мерцедеса“ и го огледа внимателно като предмет, който не бе виждал от години. Той бе измит и лъснат, отвътре почистен, таблото и металните части блестяха.

Извади ключовете от апартамента. Изкачването по стълбите му се стори безконечно. Върху външната врата имаше забодена с кабърче бележка.

Чансълър дръпна бележката от вратата. После внимателно разгледа листа. Всяка буква „о“ леко стърчеше над останалите. Хартията бе плътна, откъсната в горния край.

Бележката бе написана на неговата пишеща машина! Хартията бе от неговите лични бланки за писма, името му отгоре откъснато.

— Името му е Алан Лонгуърт. Джош го откри. — Питър се облегна на прозореца и загледа „Мерцедеса“ навън.

Антъни Морган седеше в коженото кресло, стройната му фигура изглеждаше необикновено скована.

— Видът ти е ужасен. Много ли пи снощи?

— Не. Но не можах да спя. Щом заспивах, започваха кошмари. Но това е друга история…

— Не си пил, така ли? — прекъсна го Морган.

— Казвам ти, не!

— А Джош в Бостън ли е?

— Да. В кантората казаха, че ще вземе обратния самолет в четири часа. Трябваше да се видим довечера за вечеря.

Морган се изправи и заговори разпалено и убедено:

— Защо, по дяволите, не си се обърнал към полицията? Какво си мислиш, че вършиш? Виждаш как убиват човек пред тебе. Убиват конгресмен пред тебе!

— Така е. Знам. Искаш ли да чуеш нещо по-лошо? Изключих. Четири часа съм вървял из улиците като в мъгла. Не знаех въобще къде се намирам.

— Не си ли слушал радио? В новините сигурно са казали нещо.

— Не съм го пускал въобще.

Тони се приближи към радиото и го пусна съвсем тихо на станция, която предаваше само новини. После опита да накара Чансълър да се дръпне от прозореца.

— Слушай. Предполагам, че не си се обадил на никого освен на мен. Само че сега ще се обадиш в полицията. Не разбирам защо досега не си го направил.

Питър се мъчеше да намери думи:

— Не знам. Не съм сигурен, че мога да ти кажа.

— Хайде, хайде — меко го подкани Морган.

— Не ти говоря за истерията. Свиквам да живея с нея. Това е нещо друго. — Той протегна ожулената си ръка. — Откарах колата до Форт Триън. Погледни ръката ми. Отпечатъци от пръстите ми, може би дори следи от кръв. По кормилото трябва да има. Тревата беше мокра, на места имаше кал. Погледни дрехите, обувките ми. Трябва да има следи в колата. А тя е съвършено чиста. Сякаш току-що е излязла от автосалон. Дори нямам представа как се е озовала отпред. Ами бележката на вратата? Написана на моята пишеща машина, върху моята хартия. Но за часове след… лудостта, след умопомрачението… не мога нищо да обясня!

— Стига, Питър! — Морган го хвана за раменете и повиши тон: — Това не е роман. Не си герой от книгите си. Това е истина. Случило се е. — И добави по-тихо: — Ще повикам полицията.

Двамата детективи от двадесет и втори участък прекъсваха със спорадични въпроси разказа на Питър. По-възрастният бе около петдесетгодишен, с посивели къдрави коси, по-младият — на годините на Питър, чернокож. И двамата бяха будни и опитни професионалисти и се мъчеха да предразположат Питър.

Когато свърши разказа си, по-възрастният се обади по телефона, а по-младият прехвърли разговора към книгата му „Сараево!“. Била му допаднала много.

Едва когато по-възрастният се завърна, Питър разбра, че черният го бе заприказвал, за да не му даде възможност да проследи телефонния разговор. Питър се възхити от професионалното му умение. Щеше да го запомни.

— Мистър Чансълър — внимателно поде сивокосият детектив, — изниква следният проблем. Когато мистър Морган ни позвъни, ние изпратихме екип до Форт Триън. За да пестим време, изпратихме и съдебен медик. А да сме сигурни, че някой няма да се намеси, обадихме се на участъка в Бронкс да поставят патрули. Но няма никакви следи от престрелка в района. Никакво нарушение на реда.

Питър го гледаше с недоверие.

— Това е безумие! Не може да бъде! Аз бях там!

— Нашите хора са много прецизни.

— Значи, този път не са били достатъчно прецизни. Мислите, че съм съчинил тая история, така ли?

— Историята е чудесна — усмихна се чернокожият. — Може би изпробвате въздействието й.

— Почакайте, моля ви! — Морган пристъпи напред. — Питър такова нещо не може да направи.

— Наистина би било глупаво — съгласи се по-възрастният. — Дори е наказуемо по закон да доложиш за лъжливо престъпление, пък камо ли за убийство!

— Вие сте луди! — Гласът на Питър трепереше. — Вие наистина не ми вярвате. Изслушвате доклада по телефона, приемате го за евангелие и стигате до извода, че съм луд. Що за полицаи сте вие?

— Много добри — отвърна чернокожият.

— Не мисля така. Съвсем не е така! — Чансълър скокна към телефона. — Има начин да се изяснят нещата. Минали са пет-шест часа. — Той набра някакъв номер и след секунди заговори: — Справки? Дайте ми номера на кантората на конгресмена Уолтър Роулинс от Камарата на представителите.

Той повтори номера, който му продиктува телефонистката. Тони Морган кимна с глава. Детективите наблюдаваха безмълвно.

Чансълър набра номера. Чакането му се стори безкрайно. Сърцето му биеше лудо. Въпреки неоспоримата си убеденост той трябваше да докаже думите си пред детективите. Жена с тих глас и южняшки акцент вдигна слушалката. Чансълър попита за конгресмена. А когато чу думите й, болката в слепоочията му се възвърна и погледът му загуби фокус.

— Ужасно, сър! Опечаленото семейство съобщи вестта преди минути. Конгресменът е починал през нощта. От сърце, в съня си.

— Не! Нее!

— Всички така се чувствуваме, сър. За погребението ще се съобщи.

— Не! Лъжа! Не ми говорете! Лъжа! Преди пет-шест часа беше в Ню Йорк! Лъжа!

Питър усети как нечии ръце го сграбчиха за раменете, изтръгнаха от него телефона и го дръпнаха назад. Той започна да рита, да ръга с лакти в полицая. Освободи дясната си ръка и я вкопчи в най-близката глава до себе си, като теглеше и почти изскубна косите от черепа. Повдигна нагоре главата: човекът се бе свлякъл на колене.

Видя пред себе си лицето на Тони Морган, което се гърчеше от болка, но не направи нищо да се защити.

Морган. Морган, приятелят му. Какво вършеше?

Питър се отпусна и укроти. Нечии ръце го положиха да легне на пода.

— Ще мине без санкции — рече Морган, като влезе с питиета в спалнята. — Проявиха разбиране.

— Което значи, че съм луд — добави Чансълър, легнал с торбичка лед на челото си.

— Не, по дяволите. Изтощен си. Работиш толкова усилено. Лекарите те предупреждаваха…

— За бога, Тони, не на мене тия! — Питър седна в леглото. — Всичко, което разказах, е самата истина!

— Добре. Ето ти питието!

Чансълър пое чашата, но не отпи. Остави я на нощното шкафче.

— Седни, приятелю. — Той посочи стол на Тони. — Искам да си изясним някои неща.

— Добре. — Морган се отпусна на стола. Протегна напред дългите си крака. Тази непринуденост не можеше да измами Питър. Тревогата личеше в очите на Тони.

— Спокойно, разумно — продължи Чансълър. — Разбирам какво се случи. И то няма да се повтори, което обяснява бележката на Лонгуърт. Той държи да му повярвам, защото знае, че иначе ще се разкрещя с цяло гърло.

— Кога намери време да размислиш върху всичко?.

— В ония четири часа из улиците. Не съзнавах, но нещата сами взеха да се наместват. И когато ти и полицаите се съветвахте долу, цялата схема се избистри в главата ми.

— Не говори като писател. — Морган вдигна очи от чашата си. — Схеми, наместване на нещата. Това са глупости.

— Не си прав. Защото Лонгуърт е принуден да мисли като писател. Трябва да мисли, както аз мисля, не виждаш ли?

— Не, но продължавай.

— Лонгуърт трябва да бъде спрян. Той знае, че мисля така. Той ме разпали с някакви откъслечни сведения и с трагичния пример какво би могло да стане, ако досиетата на Хувър все още съществуват. Не забравяй, че той е запознат с тези досиета, той ги е попълвал с унищожителната информация. За да се увери, че съм се хванал на въдицата, разиграва още един жив пример: конгресмен от южните щати, потънал в своите проблеми, замесен в насилие над черно момиче и убийство, което той не е извършил. Лонгуърт задействува всички сили и ме пуска в средата. Но когато всичко е задействувано, разбира, че е отишъл твърде далеч. Клопката завършва с убийство: това той не е очаквал. Когато разбира, идва да спаси живота ми.

— За да спаси книгата ли?

— Да.

— Не е така. — Морган скокна на крака. — Бръщолевиш като дете. И защо не? Това ти е работата. Разказвачите плещят като деца. Но, за бога, не смесвай истината с книгата.

Чансълър внимателно се взря в лицето на Морган. Откритието бе болезнено.

— Ти не ми вярваш, така ли?

— Искаш да знаеш истината ли?

— Нима сме променили нашето правило?

— Добре тогава. — Тони пресуши чашата си. — Вярвам, че си ходил в „Клойстърс“. Как си се добрал дотам, не знам. Сигурно си се прехвърлил през стената. Знам колко обичаш ранното утро и зората там сигурно е… Мисля, че си дочул някак си за смъртта на Роулинс…

— Но как? Нали от кабинета ми казаха, че току-що са им оповестили?

— Прощавай, но ти си чул това, не аз.

— О, господи!

— Питър, не искам да те засегна. Преди година никой не знаеше дали ще оживееш. Беше така близко до смъртта. Преживя непоправима загуба. Кати бе всичко за теб, така е… До преди шест месеца мислехме, а, искрено казано, аз бях убеден, че ти си загубен като писател. Страстта ти за писане бе загинала, нямаше го желанието, бръщолевещото дете бе загинало по магистралата на Пенсилвания. Дори когато те изписаха от болницата, по цели дни, дори по цели седмици ти не продумваше дума. Нищичко. После започна да пиеш. И после — няма три седмици оттогава — вулканът в гърдите ти изригна. Долиташ от Тихоокеанското крайбрежие по-възбуден от всякога, зареден с енергия и желание да работиш с мъст. С мъст… Разбираш ли?

— Какво да разбирам?

— Съзнанието ти е объркано. Не може така да се мята. Нещо ти прищраква. Ти сам каза, че не знаеш къде си бил почти четири часа.

Чансълър не трепна. Наблюдаваше старателно Морган, в главата му се блъскаха противоречиви мисли. Беснееше, задето издателят не му вярва, но същевременно почувствува необяснимо облекчение. Може би така е по-добре. Морган по природа бе човек, който обича да брани другите и събитията от миналата година бяха изострили този му инстинкт. Ако вярваше на Питър, за писателя нямаше съмнение какво би предприел Морган. Той щеше да спре книгата.

— О’кей, Тони. Да забравим случая. Край на всичко. Наистина не съм съвсем добре. Няма защо да се преструвам. Не знам защо го правя.

— Аз знам — меко отвърна Морган. — Да пийнем.

Мънро Сейнт-Клеър внимателно изучаваше Варак, който се показа на вратата в библиотеката на дипломата в Джорджтаун. Дясната ръка на агента бе бинтована, превръзка висеше на шията му. Варак затвори вратата след себе си и се приближи към бюрото на Браво, по чието лице се четеше мрачно настроение.

— Какво стана?

— Погрижих се за всичко. Частният самолет „Чесна“ на Роулинс се оказа на летището в Уестчестър. Откарах го до Арлингтън и влязох във връзка с доктора, който ползуваме в Съвета за Национална сигурност. Жена му нямаше избор, в същност на нея й е все едно. Роулинс не е бил застрахован за покушение върху живота му. Освен това тя има доста тъмно минало. Наложи се да й припомня някои неща.

— А другите? — запита Браво.

— Бяха трима. Единият бе убит. След като Чансълър се измъкна, аз престанах да стрелям и се скрих далеч от мястото на престрелката. Роулинс бе мъртъв. Какво повече им трябваше? Прибраха трупа на своя човек и се очистиха. Аз обиколих щателно мястото, прибрах гилзите, загладих тревата, за да няма никакви следи от случилото се.

Браво се надигна от стола си с видимо раздразнение.

— Вашата постъпка надхвърля всички граници! Взимате решения, които знаете, че никога не бих одобрил, предприемате действия, които костват два човешки живота, а за малко и Чансълър не загина.

— Единият от жертвите е убиец — простичко отвърна Варак. — А Роулинс беше белязан. Смъртта му бе въпрос на време. Що се отнася до Чансълър, аз едва не загинах, за да го спася. Мисля, че заплатих за погрешния си извод.

— Погрешния си извод? Кой ви дава това право?

— Вие. Всички вие.

— Но сам знаете, че съществуват вътрешни забрани.

— Знам, че липсват стотици досиета, които, ако се използуват, ще превърнат тази страна в полицейска държава. Не забравяйте това!

— А аз ви моля да не забравяте, че това не е Лидице от 1942 година. Вие не сте тринадесетгодишно момче, което пълзи сред трупове и убива всеки, който може да се окаже враг. Не ви доведоха тук преди трийсет години, за да се превърнете в щурмовак на самия себе си.

— Доведоха ме тук, защото баща ми работеше за съюзниците. Избиха цялото ми семейство, защото работеше за вас. — Очите на Варак се замъглиха. При спомена за онова слънчево утро на 10 юли на 1942-та той не можа да сдържи сълзите си. Утро, когато наоколо цареше смъртта, когато няколко нощи се кри в шахтите, а после дни и нощи, едва тринадесетгодишен, отбелязваше с кръстче по шахтата всеки убит германец. Дете, което стана убиец по убеждение. Докато не го измъкнаха англичаните.

— Получихте всичко — продължи Браво, като сниши глас. — Изпълнени бяха всички морални задължения, нищо не се щадеше. Учихте в най-добрите училища, с всички предимства…

— Но не забравяйте спомените от миналото, Браво.

— Да, спомените — съгласи се Мънро Сейнт-Клеър.

— Не ме разбрахте правилно — отривисто реагира Варак. — Аз не търся съчувствието ви. Казвам ви това, което не мога да забравя. — Варак пристъпи по-близо до бюрото. — Осемнайсет години се разплащам за тези спомени. Доброволна разплата. В Съвета за Национална сигурност няма равен на мен, мога да разпозная нациста под каквато и форма да се крие и го преследвам до дупка. И ако мислите, че съществува някаква разлика между предназначението на тези досиета и целите на Третия райх, жестоко се лъжете.

Варак млъкна. Кръвта бе нахлула в лицето му, той почти крещеше, но, разбира се, успя да се овладее. Мънро Сейнт-Клеър мълчаливо наблюдаваше агента и постепенно гневът му взе да затихва.

— Много сте убедителен. Ще събера „Инвър Брас“. Всички трябва да бъдат в течение.

— Не, не назначавайте заседание. Поне засега.

— Този месец се предвижда заседание. Трябва да изберем нов Генезис. Аз съм вече стар. Венис и Кристофър също. Остават Банър и Парис. Съществува страхотна…

— Моля ви! — Варак се хвана за бюрото. — Не свиквайте още заседание.

Сейнт-Клеър присви очи.

— Защо?

— Чансълър започна да пише романа си. Първата част от ръкописа бе предадена преди два дни. Проникнах в машинописното бюро и прочетох всичко.

— Е?

— Вашите предположения се оказаха по-точни, отколкото очаквахте. Чансълър е прозрял някои неща, които не ми бяха хрумнали. „Инвър Брас“ е попаднал в романа му.