Ръкописът на Чансълър

9

Конгресменът Уолтър Роулинс, издънка на Роулинсовци от Роуноук, вече западнала династия, но с активно политическо присъствие в някогашната Конфедерация на Вирджиния, седеше в библиотеката на своя дом в Арлингтън7. Минаваше полунощ. Единствената светлинка идеше от настолната лампа с бронзови скоби, която осветяваше увеличените фотографии на различни представители на фамилия Роулинс, яхнали различни породи коне в различни пози по време на лов.

Той беше сам в къщата. Жена му бе заминала за Роуноук за уикенда, а прислужницата имаше почивен ден, което значеше, че ще прекара нощта вън от дома. Роулинс се усмихна, вдигна чашата към устните си и отпи няколко дълбоки глътки от възкиселото малцово питие. Жена му бе казала, че взима частния им самолет до Роуноук, но като нищо можеше да накара пилота да обърне и се приземи на полето в Маклийн. Нищо чудно тая проклетница да е сега в колата си на път за в къщи и само да чака удачния момент да се вмъкне. Мечтаеше да го хване с някоя негърка.

Роулинс примига. После събра погледа си върху бюрото, към телефона. Звънеше, проклетият. Това бе служебният телефон, пряката му лична връзка с Вашингтон. По дяволите!

Телефонът продължаваше да звъни. Не спираше. По дяволите! Мразеше да говори по телефон, след като е обърнал някоя друга чашка. Измъкна се от стола си, без да се разделя с чашата, и се заклатушка към бюрото.

— Да? Какво има?

— Добър вечер.

Гласът в телефона бе шепот, силен, но равен. Не би могъл да различи дали говори мъж или жена.

— Кой, по дяволите, се обажда? Откъде взехте тоя номер?

— Нито един от въпросите ви не е уместен. Важно е това, което аз ще ви кажа.

— Нищо не можете да ми кажете. Не говоря с…

— Роулинс, Нюпорт Нюз — процеди шептящият глас. — На ваше място не бих затворил.

Роулинс се вцепени. Пелена от мъгла падна пред очите му, не виждаше телефонната слушалка. После бавно я вдигна до ухото си, дъхът му секна:

— Кой сте вие? Какво значи това? Нюпорт… — Гласът му се изгуби, не успя да изрече думата докрай.

— Преди три години, господин конгресмен. Сигурен съм, ако се замислите, ще си спомните. Съдебният следовател на Нюпорт Нюз установи, че смъртта е настъпила в дванадесет и тридесет през нощта. Горе-долу по същото време, което сме сега. Датата бе двадесет и втори март.

— Кой, по дяволите, сте вие? — Роулинс усети, че му се повдига.

— Казах ви, че това не е важно. Не е по-важно от онази негърска девойка в Нюпорт Нюз. Колко годишна бе тя, господин конгресмен? Четиринайсет? Така ли беше? Грозно, нали? Говореха, че била цялата нарязана и пребита.

— Не разбирам за какво говорите. Нямам нищо общо с подобен случай. — Роулинс бързо поднесе чашата към устните си и отпи. Повечето от течността се изтърколи по брадата му. — Нито пък съм бил близо до…

— Нюпорт Нюз? — прекъсна го силният шепот. — В нощта на 22 март 1969? Зная, че бяхте там. В същност пред себе си държа подробен летателен маршрут на частния ви самолет „Чесна“, който излита и се връща на частното ви летище на десет мили от Нюпорт Нюз. Имам и описание на пътника: дрехи, оплескани с кръв, пиян. Да ви го прочета ли?

Роулинс изпусна чашата, която се разби на пода.

— Престанете… спрете!

— Няма за какво да се тревожите. Вие председателствувате комисия в Камарата на представителите, която ме интересува. Аз просто не одобрявам вашата съпротива срещу законопроект X. Р. 375. Вие ще промените своята позиция, Роулинс! Вие ще организирате пълна подкрепа на законопроекта…

Филис Максуел мина покрай рецепцията на хотел „Хей-Адамс“ и тръгна към зала „Лафайет“. Обичайна тълпа чакаше да се опразни място за обед. Този наплив не я засягаше. Оберкелнерът на „Лафайет“ щеше да я забележи и да я отведе до нейната маса. Беше закъсняла е петнайсет минути: това е добре. Партньорът, който я чакаше за обяд, сигурно нервничеше, притесняваше се, чудеше се дали не е забравила за срещата. Това бе още по-добре. Той щеше да премине към самоотбрана.

Тя спря пред огледалото, огледа се, доволна от външния си вид. „Не изглеждам зле“, помисли си тя. Наистина, съвсем не зле за някогашното простичко, възпълно девойче на име Паула Мингъс от Чиликот, Охайо, сега вече на четиридесет и седем. Тя бе елегантна… най-удачно казано. Имаше стройни дълги крака, стегнат бюст, източена шия, почти класическо-гръцка, приятно подчертана от перленото колие. Лицето й бе приятно. Тук думата „елегантно“ също бе подходяща. Очите й бяха поразителни: те правеха всекиму впечатление. Пъстри, любознателни, очи на опитна журналистка. Тя умело ги използуваше навсякъде, проникваше с тях в събеседника, когото интервюираше, и тези очи сякаш казваха: „Не ви вярвам нито за миг. Кажете още нещо, но по-убедително.“

Тя бе успяла да измъкне твърде много истина от доста лъжци само с тези очи. Неведнъж бе смайвала Вашингтон с достоверни истории, за чието съществуване мнозина бяха чували, но никога не вярваха, че могат да се появят в печата. Бе изтръгвала признания, без да говори — очите й вършеха всичко.

Разбира се, понякога очите й не само се съмняваха, те и обещаваха. Но тя не се самозаблуждаваше. Четиридесет и седем не бяха двадесет и седем, елегантна или не. С годините очите й повече изследваха, отколкото обещаваха. По редица причини.

Филис Максуел бе известното име, а не Паула Мингъс от Чиликот. Първият редактор, който помести нейна бележка още преди четвърт век, промени рожденото й име на Филис Максуел. Тя се разви добре. Отнасяше се сериозно към работата си, търсеше трудни журналистически задачи.

Както и днес. Имаше нещо гнило, дълбоко гнило в настоящата предизборна кампания. Неясни заплахи и невероятни обещания се използуваха като оръжия, за да се измъкват зашеметяващи парични суми от неохотни дарители.

— Мис Максуел! Радвам се да ви видя тук! — Това бе оберкелнерът на „Лафайет“.

— Благодаря ви, Жак.

— Заповядайте, мис Максуел. Вече ви чакат.

Той наистина чакаше. Млад мъж с гладко избръснато и сладникаво лице на херувим и нетърпеливи очи скокна в знак на внимание раболепно към нея. Още един завършен лъжец. Те бяха навсякъде. „Укроти я.“ Филис сякаш чуваше указанията.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя.

— Кой е закъснял? Аз току-що дойдох. — Той се усмихна.

— В такъв случай закъснелият сте вие, нали? — Това бе констатация, която се прие с неловка усмивка. — Няма значение, Пол. Пийнете нещо. Имате нужда, аз няма да ви издам.

Така и направи. Изпи три поред. И почти не докосна своето ястие — яйца по бенедиктински. Затова пък не ножа да издържи политиката на изчакване.

— Послушайте, Фил, не лаете срещу когото трябва. Не искате да се разделите със славата си, нали!

— Нещо се оплетохте с метафорите. Хора като вас го правят често, Пол. Особено когато крият нещо.

— Ние нямаме какво да крием.

— Тогава да пристъпим към деловия разговор — прекъсна го тя. Дребните приказки я дразнеха. Навлизането в темата бе най-силната й страна. — Разполагам със следната информация. На две авиокомпании, които търсят нови маршрути, било казано — не особено деликатно, — че Бюрото за гражданска авиация няма да погледне благосклонно на техния въпрос, ако не се внесат значителни суми и т.н. и т.н. На крупна фирма за тежък автотранспорт се обаждат от профсъюзите: „Внесете еди-каква си сума, иначе ви чака стачка.“ Най-голямата фармацевтична компания по Източното крайбрежие била заплашена със следствие два дни след като от нея поискали значителна сума. И компанията платила. Следствие няма да има. Четири банки. Четири водещи банки, Пол. Две в Ню Йорк, една в Детройт, една в Лос Анджелес — всички искали да се уедрят, но им било съобщено, че молбите им с години ще останат без ответ, ако не се обърнат към хора, проявяващи разбиране към проблемите им. Те изплатили съответните контрибуции и въпросът им се уредил благоприятно. Всичко това е документирано. Разполагам с имена, дати, цифри. И ще разтръбя тези случаи с такъв вой, ако не ми докажете — най-обосновано, — че споменатите случаи нямат нищо общо с предизборната кампания. Няма да купите нито тези, нито кои да са други избори. Господи, глупаци такива!

Херувимчето пребледня.

— Сведенията ви са съвсем погрешни! Радикалната платформа на опозицията ще разкъса страната на парчета! Ще подкопае основите й, ще унищожи основните й свободи…

— О, престанете с тия приказки!

— Мис Максуел? — Беше Жак. Държеше телефон в ръка. — За вас е. Да ви свържа ли?

— Да, моля.

Оберкелнерът включи апарата към контакта. Поклони се и се отдалечи.

— Филис Максуел е на телефона.

— Извинете, че прекъсвам обяда ви.

— Прощавайте. Не ви чувам.

— Ще се опитам да говоря по-ясно.

— Кой е насреща? — Гласът в слушалката бе шепот. Зловещо равен в интонацията и висок в регистъра. — Това шега ли е?

— В никакъв случай, мис Мингъс.

— Максуел е името ми. Това, че знаете рожденото ми име, не ме смущава. То фигурира в паспорта ми.

— Да, зная — прозвуча ужасяващо странният шепот. — Това име е регистрирано и от граничните власти на остров Сент Винсент. На Гренадините8, мис Мингъс.

Кръвта се оттегли от лицето на Филис Максуел; страхотна болка разпъна черепа й. Ръката й затрепери. Стори й се, че ще повърне.

— Слушате ли ме все още? — запита зловещият шепот.

— Кой сте вие? — Тя едва отрони думите.

— Човек, комуто можете да се доверите. Бъдете сигурна.

О, небеса! Този остров! Нима бе възможно? Кой се интересуваше от това? Чие мръсно съзнание би могло да го използува? В защита на правотата? Но правотата се оказа грешна! Това бе свобода. От потайността и подозрението. Кому пречеше това?

Всяка година за три седмици Филис Максуел напускаше Вашингтон за уединение и почивка в Каракас. Но Паула Мингъс не оставаше в Каракас. Тя и други заминаваха за Гренадините, на техния остров. И там бяха съвсем сами. Жени, които се наслаждаваха до насита на любовта. С други жени. В интерес на професията и с цената на огромни усилия Филис Максуел криеше това от света.

— Вие сте мръсник! — прошепна тя на грозния шепот.

— Много хора биха употребили това определение за вас. Вие сама ще станете за посмешище и ще разбиете цялата си кариера. Ако тази ваша неопровержима тайна стане публично достояние…

— Какво искате?

— Ще обещаете на този честен млад човек срещу вас, че повече няма да се занимавате с проблемите, които вероятно досега сте разисквали. И че нищо няма да публикувате.

Филис — Максуел затвори телефона. Сълзи напираха в пъстрите и очи. Когато заговори, гласът й едва се чуваше:

— Вие нищо ли не бихте казали?

— Фил, кълна ви се…

— О, боже! Грабете, съсипвайте страната!

Тя стана и побягна от ресторанта.

Каръл Куинлан О’Брайън, известен сред колегите си от Бюрото като Куин, влезе в кабинета и седна на стола си. Беше почти осем, нощната смяна отдавна бе застъпила, което значеше, че половината от кабинетите вече бяха празни. „Шестдесет и четири процента от всички жестоки престъпления стават между седем и половина вечерта и шест сутринта“, мислеше си О’Брайън, а главният механизъм, който следеше за спазването на закона, през това време работеше с половин състав.

Тези упреци нямаха основание. Бюрото не беше бойна група, то бе учреждение, което се занимаваше с установяване на факти. А данните най-добре се набираха, когато страната е будна. Не, упрекът му не бе основателен, макар че предстоеше дълбока реорганизация. Така говореха всички.

Можеха да започнат от израза на Хувър „Опора на правителството“, О. П. По-добре да се каже ФБР, поне е по-малко претенциозно.

„Тук има толкова допотопни неща“, мислеше си О’Брайън. Оплетена организационна система, взаимно пречещи си и дублиращи се звена и сфери на действие, подсилени отдели, където не е нужно, отслабени звена, където е нужна сила. Стандарти в облеклото, стандарти в поведението — социално, сексуално, ограничения в мисленето. Наказания се раздаваха за незначителни простъпки, справедливи, нужни порицания се отменяха с ласкателство и подмазвачество. Страх, страх, страх. Страхът господствуваше в Бюрото, откакто Куин бе във Вашингтон.

Четири години той държеше устата си затворена. Той и още неколцина, които искрено вярваха, че са внесли някакъв оздравителен полъх във висшите кръгове на ФБР. Те също можеха да държат очите си затворени за истински нередните, за опасните неща. И да ги открият пред други, когато настъпи моментът.

Той самият на честна основа бе доставял информация на други разузнавателни агенции, когато гневът на дирек тора по повод реални или мними оскърбления забрани всяко сътрудничество. Спомни си за тази своя дейност, понеже погледът му падна върху малката сребърна детелина, която висеше на верижка около мастилницата му. Бе му подарък от Стефан Варак от Съвета за Национална сигурност. С Варак се запознаха преди години, когато Хувър отказа да дава за Съвета за Национална сигурност данни относно служителите в ООН от страните на Източния блок. А СНС се нуждаеше от тези сведения. О’Брайън просто отиде в Първи отдел, пресне сведенията и ги предаде на Варак на първия им съвместен обяд. Оттогава често обядваха заедно. От Варак той научи много.

Сега, след смъртта на Хувър, доста неща трябваше да се променят. Така говореха всички. Куин щеше да повярва, когато види разпорежданията на книга. Може би чак тогава решението, което бе взел преди четири години, можеше да има смисъл.

Никога не бе заблуждавал нито себе си, нито жена си. Назначението му във ФБР бе „политическа козметика“. Той бе помощник-прокурор в Сакраменто, когато го мобилизираха и изпратиха във Виетнам като офицер. Не го оставиха на юридическа работа, а го зачислиха към Военното разузнаване, по причини, които имаха нещо общо със съдебната му практика. Четиридесетгодишният адвокат се преквалифицира във военен разузнавач. Това бе в 1964. Накрая — неочаквано стълкновение в северните райони, плен, две години борба за живот при най-примитивни условия, бягство.

Избяга през март 1968 година: в проливните дъждове с мъка си проправяше път край противниковите позиции на югозапад към зоната на ООН. Беше отслабнал с двадесетина килограма, физически напълно унищожен. Но се завърна като герой.

А в ония години се търсеха герои, имаше остра нужда от тях. Защото се ширеше недоволство, митовете бяха развенчани. На ФБР също трябваха герои, а разузнаваческите дарби на О’Брайън бяха забелязани. Хувър имаше слабост към героите. Той му предложи работа. И, разбира се — героят прие.

Аргументите бяха прости. Ако започне работа на по-високо стъпало в служебната йерархия и напредне бързо, може да се надява на по-добри перспективи в Министерството на правосъдието. Далеч по-добри, отколкото в Сакраменто. Сега той бе четиридесет и девет годишен бивш герой, който наистина бе научил много неща, но държеше езика си зад зъбите. Твърде много неща знаеше и тъкмо това го безпокоеше.

Нещо не беше в ред. Нещо трябваше да се случи, а не ставаше. Един жизненоважен елемент от диктатурата на Хувър оставаше неоткрит, неизяснен.

Джон Едгар Хувър разполагаше със стотици, може би с хиляди свръхсекретни досиета. Папки, които съдържаха унищожителна информация за много от най-влиятелните и най-могъщите хора на нацията.

След смъртта на Хувър за досиетата нищо не се споменаваше. Никой не искаше да се признае съществуването им, никой не настояваше за унищожението им. Сякаш всеки се боеше да свърже името си с разкритието на тази тайна. Страхът бе голям: мълчи ли се за тях, може би ще потънат в забрава.

Но друга беше истината. Досиетата трябваше да бъдат някъде. Куин се зае да разучи случая. Започна от службата, където се унищожаваха документи. Там от месеци не бе постъпвало нищо от кабинета на Хувър. Провери в лабораториите за микрофилми и микроданни. Но в паметта на машините нямаше нищо. После старателно провери всички входящи дневници, всичко, свързано директно с пратките на Хувър. Никъде нищо.

Първата улика откри в дневниците на охраната. На първи май, точно преди смъртта на Хувър, бе регистрирано късно посещение. Това го изуми. Трима агенти — Солтър, Крепс и Лонгуърт — били допуснати в единадесет и петдесет и седем, без да имат пропуск от „Отдела за сигурност“. Директорът наредил да ги пуснат направо по видеотелефона. От дома си.

Постъпката изглеждаше нелогична. Куин направи опит да се свърже със старши агент Лестър Парк, който бе пуснал тримата. Не се оказа лесно. Парк бе напуснал месец след смъртта на Хувър с нищожна пенсия, но намерил достатъчно пари, за да си купи просторно имение във Форт Лодърдейл. Също необяснима история.

Парк не внесе яснота по въпроса. Разказа, че лично е разговарял онази вечер с Хувър. И самият Хувър дал строги и поверителни указания да допусне тримата агенти в сградата. Останалите разпореждания идвали от тях.

Куин се опита да открие тримата агенти с имената Солтър, Крепс и Лонгуърт. Но „Крепс“ и „Солтър“ се оказаха кодове — имена и биографии, които се ползуваха от разни агенти при изпълнение на тайни операции. Никъде не попадна на сведения, че тези имена са били използувани със задача през май. Може би операцията бе секретна и Куин нямаше достъп до нея.

Преди по-малко от час успя да научи нещо за Лонгуърт. Толкова бе потресен, че позвъни на жена си, че няма да се прибере за обяд.

Лонгуърт себе пенсионирал от Бюрото два месеца преди смъртта на Хувър. Сега живееше на Хавайските острови. Това бе потвърдена информация. Тогава какво е търсил във Вашингтон, на западния вход на ФБР в нощта на 1-ви май?

О’Брайън знаеше, че е попаднал на сериозно и необяснимо несъответствие в официалните документи, и бе сигурен, че то е свързано с досиетата, за които никой не смееше да продума. На другия ден той се готвеше да отиде при главния прокурор.

Телефонът иззвъня и го стресна. Вдигна слушалката.

— О’Брайън слуша — каза той, без да скрива изненадата си. Рядко някой звънеше по това време.

— Хан Чу! — шепотът застина по линията. — Спомнете си мъртвите от Хан Чу!

Каръл Куинлан О’Брайън не можа да си поеме дъх. Очите му се замъглиха. Предметите изгубиха реалните си очертания.

— Кой е насреща?

— Те ви молеха. Спомняте ли си как ви молеха?

— Не! Не разбирам за какво говорите. Кой сте вие?

— Много добре разбирате — продължи студеният шепот. — Виетнамският командир заплаши, че ще последват екзекуции, ако някой от Хан Чу избяга. Малцина можеха да го направят. Те обаче решиха да не бягат заради другите. Но не и вие, майор О’Брайън! Не и вие!

— Това е лъжа. Не е имало такива уговорки! Не!

— Отлично знаете, че такава уговорка съществуваше! Но вие ги предадохте! Бяхте деветима. Вие бяхте най-здрав. Казахте им, че ще избягате, а те ви молеха да останете. На следната сутрин, когато вие бяхте далеч, тях ги изведоха на полето и ги разстреляха.

О, божичко! Света дево Марийо! Иначе бе го замислил! Те чуваха през дъжда артилерийската стрелба в далечината. Друг шанс нямаха. Нашите бяха толкова близко! Той просто трябваше да се добере до оръдията. До американските оръдия! После щеше да им покаже Хан Чу на картата и те щяха да го превземат. Умиращите щяха да бъдат спасени! Но дъждът, болестта и нощният мрак му изиграха жесток номер. Въобще не откри оръдията. И другите загинаха.

— Припомнихте ли си? — сега шепотът бе по-мек. — Осем души загинаха, за да може майорът да бъде посрещнат в Сакраменто като герой. Не знаете ли, че Хан Чу бе превзет само след две седмици?

Недейте, О’Брайън, недейте! Ако нашите са толкова близо, виетнамците ще побягнат и ще ни оставят! Те не могат да се влачат с нас. Ние само ги бавим. Няма да ни убият! Ако не им дадете повод! Недейте! Не сега! Това е заповед, майоре!

Тези думи бяха изречени в мрака от изтощения от глад подполковник, единствения друг офицер в колибата.

— Не сте разбрали! — отвърна той. — Всичко изопачавате! Нещата съвсем не бяха така!

— Точно така е било всичко, майоре! — настоя шепотът. — Няколко месеца по-късно намериха документ у един убит виетнамец. Този документ представляваше предсмъртната изповед на подполковника, който добре е знаел какво грози пленниците от Хан Чу. Осем души са били разстреляни, защото вие отказахте да се подчините на пряката заповед на един по-висш офицер…

— Никой нищо не ми е споменавал досега… Защо?

— Посрещнаха ви с почести, с паради. Това бе достатъчно.

Куин О’Брайън се хвана с ръка за челото. Усети някаква празнота в гърдите си.

— И защо ми разказвате всичко това?

— Защото почнахте да се месите в дела, които не са ваша работа. Прекратете веднага издирванията си.