29

В таксито, на път за дома на Рамирес, Питър разгледа окървавения лист, изписан от ръката на покойния Варак. Имената върху листа отново го накараха да потръпне. Да потръпне от ужас и недоумение, защото всички те бяха изключителни хора — всеки прочут, всеки с блестяща кариера, всеки с безгранична власт. И един от тях притежаваше досиетата на Хувър.

Защо му трябваха, за бога? Питър отново огледа всяко име; всяко име извикваше образ.

Фредерик Уелс — висок, с остри черти, кодово наименование — Банър. Ректор на университет, боравещ с милиони долари посредством могъщата Рокстънова фондация, един от най-ярките архитекти от времето на Кенеди. Човек, известен с безкомпромисната си принципност дори когато позициите му събуждаха гняв у правителството.

Даниъл Съдърланд — Венис, — може би най-почитаният чернокож в страната. Славен и ценен не само заради високите си житейски постижения, но и заради мъдростта на неговите съдебни решения. Питър бе усетил съчувствието на съдията при краткия им разговор преди няколко месеца. Бе го прочел в очите му.

Джейкъб Драйфус — Кристофър. Неговият образ бе най-неясен в представата на Питър. Банкерът избягваше да се появява публично, но финансовите среди, както и финансовият печат се отнасяха към него с голяма почит. Неговото влиятелно мнение често се превръщаше в основа на финансовата политика на страната. Федералният резерв рядко вземаше решение, без да се консултира с него. Благотворителността му бе всеизвестна, щедростта му — безгранична.

Карлос Монтелан — Парис, — президентски съветник, човек с власт в Държавния департамент, величие в академичния свят; неговите анализи по международна политика се отличаваха с проницателност и дързост. Монтелан бе натурализиран американец. Семейството му произхождаше от Испания, кастилски интелектуалци, борили се срещу съглашателската политика на църквата и срещу Франко. Монтелан бе върл противник на всяка форма на подтисничество.

Един от тези четирима изключителни хора бе изневерил на убежденията, които останалите споделяха. Заради „великолепното изкушение“, за което спомена Варак ли? Затъване в отвратителни деяния от идеалистични мотиви? Невероятно бе да се допусне подобно нещо. От по-обикновени хора — може би. Но не от тези.

Поне един от четиримата не бе такъв, за какъвто се представяше. Това бе най-чудовищното. Човек да се издигне до такива висоти, умело прикривайки дълбоко корумпираната си същност.

Часонг.

Варак знаеше, че умира, и затова бе внимателно подбрал думите си. Първоначално стесни подозренията си върху Уелс и Монтелан — Банър и Парис, — а после разшири вероятността върху Съдърланд и Драйфус — Венис и Кристофър. Промяната в първоначалното убеждение бе пряко свързана с непознатия за него език и с фанатичното повтаряне на наименованието Часонг. Но защо именно това? Кое бе накарало Варак да отдаде такова внимание на непознатия език и повтарянето на едно наименование? Как би могъл да го обясни? Не му остана време за това.

Значението на кръвопролитието в Часонг. Кръвопролитие! Питър си спомни студената ненавист, изписана на лицето на Рамирес при погребението на генерала. Рамирес дълбоко мразеше Макандрю. Но това имаше ли връзка с Часонг? Или бе само неовладяна завист към съперника, която не му даваше покой дори след неговата смърт. Нищо чудно да е така, но все пак имаше нещо много особено в погледа на Рамирес.

Скоро щеше да узнае. Таксито навлезе в Бетезда. И ако Рамирес имаше пръст в станалото, до кого от четиримата изключителни мъже щеше да го отведе Часонг? И по какъв начин?

Питър сгъна бележката на Варак и я пъхна дълбоко в джоба си. Имаше и пети човек: неидентифицирано кодово название Браво. Кой ли бе той? Не грешеше ли Варак, като го предпазваше? Нима неизвестният Браво не би могъл да притежава досиетата? Питър си спомни още нещо. Венис го познавате… Браво също… Откъде ли би могъл да познава такъв човек? И кой бе Браво?

Измъчваха го много въпроси, а имаше малко отговори. Само един се открояваше: Алисън Макандрю. Тя бе неговият отговор на толкова неща.

Къщата бе неголяма, тухлена. Кварталът бе от ония, които изникваха навсякъде из Вашингтон — къщи еднакви по размери, с еднакви фасади. Чансълър каза истината на шофьора — не знае колко време ще се задържи. Не знаеше дали въобще ще намери Рамирес в къщи. Не знаеше дали е женен, дали има деца. Нищо чудно цялото пътуване до Бетезда да се окаже без резултат, но ако първо бе телефонирал, майор Рамирес положително щеше да откаже да се види с него.

Вратата се отвори. За облекчение на Питър Рамирес се появи в рамката на вратата. По лицето му се изписа недоумение.

— Майор Рамирес?

— Да. Откъде се познаваме?

— Не се познаваме, но и двамата бяхме една сутрин на Арлингтънското гробище. Казвам се…

— Вие бяхте с момичето — прекъсна го майорът. — С дъщеря му. Вие сте писателят.

— Да. Казвам се Питър Чансълър. Бих желал да поговорим.

— За какво?

— За Макандрю.

Рамирес помълча, преди да отговори, като изучаваше Питър. Заговори спокойно с едва забележим акцент и, за изненада на Чансълър, в гласа му нямаше злоба:

— Наистина нямам какво да ви кажа за генерала. Той е мъртъв. Да го оставим на мира.

— Не мислехте така по време на погребението. Ако мъртвите можеха да се убиват повторно, погледът ви би го убил.

— Извинявам се.

— Само това ли имате да кажете?

— Според мен това е достатъчно. А сега, ако не възразявате, имам работа.

Рамирес отстъпи крачка назад с ръка върху бравата. Питър енергично изрече:

— Часонг. Кръвопролитието в Часонг.

Майорът спря като вкаменен. Значи, следата водеше натам.

— Това е толкова стара история. „Кръвопролитието“, както вие се изразихте, бе старателно разследвано от генералния инспектор. Тежките загуби бяха отдадени на неочакваното превишаващо ни въоръжение на противника.

— А може би и на прекаленото усърдие на командния състав — бързо допълни Чансълър. — Например в командуването на Мак палача, убиеца от Часонг.

Майорът трепна, очите му, забулени в странна мъгла, изразяваха невъзмутимост, характерна за военните.

— По-добре заповядайте вътре, мистър Чансълър.

Питър изпита вече познато чувство. Още веднаж прекрачваше прага на непознат — сега непознатият бе офицер от армията — и задаваше въпроси, благодарение на информацията, която никой не допускаше, че притежава. Дори забеляза някаква прилика между кабинетите на Рамирес и Макандрю. По стените висяха снимки и спомени от кариерата. Чансълър погледна към отворената врата на кабинета и мислите му отлетяха назад към самотната къща в провинцията. Рамирес погрешно изтълкува погледа му.

— Тук няма никой — троснато рече той, също така троснато, както Макандрю бе заговорил преди няколко месеца. — Аз не съм женен.

— Не знаех това. Въобще знам твърде малко неща за вас, майоре. Освен че сте следвали във Военната академия приблизително по едно време с Макандрю. Знам също, че заедно сте служили в Северна Африка, а после в Корея.

— Сигурен съм, че сте узнали и други неща. Не бихте могли да знаете дори това, ако не са ви разказали още много други неща.

— Като например?

Рамирес седна на стола срещу Питър.

— Че съм недоволствуващ, ако не и вечният бунтар. Подстрекателят от Порто Рико, който чувствува, че го пренебрегват заради националността му.

— Разказаха ми някаква безвкусна шега във флотата.

— А, за коктейла ли? Когато ме изкараха келнер? — Механична усмивка премина по лицето му. Чансълър кимна с глава. — Не е лоша. Сам си я измислих.

— Какво?

— Аз работя в строго специализиран и изключително секретен отдел в Пентагона. Работата ми няма нищо общо с обикновеното разузнаване. Поради липса на по-удачно наименование, наричаме го „Отдел за връзка с малцинствата“.

— Какво говорите, майоре?

— Аз не съм майор. Чинът ми е бригаден генерал. Несъмнено през юни ще получа още една звездичка. Както сам разбирате, един майор — и то особено човек на моята възраст — има по-лесен достъп и по-непосредствени контакти навсякъде, в сравнение с един полковник или генерал.

— Налага се да прибягвате до такива крайности?

— Пред днешния военен стои един изключително важен проблем. Никой не желае да го формулира, но никой не може да го изтръгне от съзнанието си. Редовете на армията постепенно се запълват от безработни и хора, отхвърлени от обществото. Представяте ли си какво ще произлезе от това?

— Разбира се. Снижава се нивото на боеспособността!

— Това е първата фаза. Завземаме Ми Лай и войските ни почват да търгуват с наркотици като с дневна дажба. После ни очаква друго, и то съвсем не е далеч. Просто, поради износване на старите кадри, липса на качествен подбор от донаборници, пада нивото на ръководството. Погледнато в исторически аспект, това е направо ужасяващо. Да забравим Чингис хан и някои по-късни случаи. Тяхното обкръжение е било варварско. Нека вземем по-пресен пример. Разни престъпни елементи взеха връх в германската армия и нацисткият Вермахт е тяхна рожба. Сега разбирате ли?

Питър бавно поклати глава. Тревогата на този военен му се стори преувеличена. Все пак същестуваше контрол на различни нива.

— Наистина, много поучително — каза Питър, — но какво общо има това с генерал Макандрю? И с това, което видях в Арлингтън?

— Кое ви кара да се върнете към случая Часонг? — контрира го бригадният генерал.

Питър отвърна очи към фотографиите и ордените, които така му напомняха за кабинета на Макандрю.

— Няма да ви кажа точно кое, но името Часонг изплува, след като Макандрю подаде оставка. И според мен то има връзка с оставката му.

— Твърде неправдоподобно!

— После ви видях в Арлингтън — продължи Чансълър, като пренебрегна напълно възражението на Рамирес. — Не съм сигурен защо, но си помислих, че между тези неща има някаква връзка. И се оказах прав. Преди няколко минути вие едва не затворихте вратата под носа ми. Споменах Часонг и вие ме поканихте.

— Просто проявих любопитство — отвърна военният. — Това е доста провокационна тема.

— Но преди да заговорим на тази тема — рече Питър, отново пренебрегвайки думите му, — вие правите всичко възможно да разбера за свръхсекретния отдел, в който работите. Подготвяте ме за нещо. Какво е то? Защо ненавиждахте Макандрю?

— Добре. — Бригадният генерал се намести в стола си. Питър разбра, че той нарочно се бави, дава си миг за размисъл, за да прецени кое доколко може да скрие. Малко истина, малко лъжа. Питър бе обрисувал подобно поведение у толкова свои герои. — Ние действуваме най-добре в области, където сме емоционално ангажирали. Макар да не съм бунтар, аз съм недоволен. И съм бил такъв през цялата си кариера. Бях един сърдит избухлив човек. В доста случаи Макандрю бе причината за моя гняв. Той бе елитарист, расист. Странно наистина, но той бе превъзходен командир тъкмо защото вярваше в своето превъзходство и смяташе другите за по-низшестоящи. Всички грешки на средния команден състав се дължаха на това, че посредствени същества поемаха отговорности извън възможностите си. Той изучаваше списъците на военнослужещите, отгатвайки по имената етническия им произход. Твърде често тези асоциации служеха за основа на решенията му.

Рамирес млъкна. Питър също мълчеше, твърде разстроен, за да заговори. Обяснението на войника звучеше едновременно и правдоподобно, и измамно. Малко истина, малко лъжа.

— Значи, доста добре сте го познавали? — успя накрая да каже Питър.

— Достатъчно добре, за да проумея неговите коварства!

— А познавахте ли жена му?

Отново същото: някаква скованост в държането на Рамирес. Но тя отмина така бързо, както се появи.

— Печална история. Нещастна, неуравновесена. Безсмислен живот с твърде много прислуга. Нямаше какво да прави, а прекалено много пиеше.

— Не знаех, че е била алкохоличка.

— Терминът не е важен.

— Преживяла ли е някакъв нещастен случай? Насмалко да се удави, нали?

— С нея ставаха какви ли не инциденти. Някои доста отвратителни. Но според мен най-страшното бе бездействието й. Наистина знам твърде малко за нея.

Питър отново почувствува лъжата в думите на Рамирес. Този майор-генерал знаеше много за майката на Алисън, но бе решен да не издаде нищо. „Така да бъде“, помисли си Чансълър. Не той. Тя! Той е прикритие! Думите на Варак.

— Това ли е всичко? — запита Питър.

— Не. Досега аз бях откровен с вас. Какво сте чули за Часонг?

— Безразсъдно кръвопролитие, завършило с хиляди човешки жертви.

— Часонг е само една от многото битки, чиито участници изпълват болниците за ветерани. Пак повтарям, случаят бе разследван.

Чансълър се наклони напред.

— Добре, генерале. Сега аз ще съм откровен с вас. Не мисля, че случаят е бил разследван внимателно. Или ако е бил, то резултатите са били скрити и затрупани с прах. Има много неща, които са ми неизвестни, но картината започва да се прояснява. Вие ненавиждахте Макандрю. Вие се вцепенявате при името Часонг. Държите ми тук проповед, говорите ми какъв голям човек сте. После, когато споменах жената на Макандрю, отново се вцепенявате и ми казвате, че знаете твърде малко за нея. Лъжа — служите си само с лъжи и заобикалки. Ще ви кажа аз какво мисля. Мисля, че Часонг е свързан с Макандрю, с неговата оставка, с убийството му, с празнотата в служебното му досие и с изчезналите досиета от Федералното бюро за разследване. И нейде сред тая бъркотия е жената на Макандрю. Какво още има, нямам представа, но по-добре ще е да ми кажете. Защото иначе сам ще го открия. В тази история е замесена жената, която обичам, и няма да позволя на никого от вас да продължава в същия дух. Стига вече измишльотини, Рамирес! Говорете истината!

Реакцията на бригадния генерал бе такава, сякаш откриха внезапно по него огън. Тялото му се стегна. Шепотът му стана напрегнат:

— Празнота в служебното му досие. Откъде знаете? За това нищо не споменахте. Нямате право… Вие ме шантажирате. — Той се разкрещя: — Нямате никакво право да вършите това! Няма да разберете! Ние разбрахме! Поне се опитахме!

— Какво се случи в Часонг?

Рамирес притвори очи.

— Това, което мислите. Ненужно кръвопролитие. Погрешно решение на ръководния състав… Това бе толкова отдавна. Оставете нещата на мира!

Чансълър се изправи от стола си и изгледа бригадния генерал.

— Не! Защото започвам да разбирам! Часонг е една от най-грандиозните потулени военни авантюри в историята на страната. И някак си, някъде тя е отразена в личното му досие. Мисля, че след толкова години Макандрю не е можел повече да издържа. Накрая щеше всичко да разкрие. Затова всички вие се съюзихте и решихте да го спрете. Не можете да понесете разкритието!

Рамирес разтвори широко очи:

— Това не е вярно? За бога, оставете нещата на мира!

— Не е вярно ли? — кротко изрече Питър. — Не съм сигурен дали ще узнаете истината. Толкова сте виновни, че няма накъде повече! Вашата добродетелност е твърде съмнителна, генерале. Повече ми харесвахте в Арлингтън. Тогава гневът ви бе неприкрит. Криете нещо — криете го може би от самия себе си, това още не знам. Но знам, че ще открия какво означава Часонг.

— Тогава нека бог има милост над душата ви — прошепна бригадният генерал Пабло Рамирес.



Чансълър вървеше забързано към перона на Юниън Стейшън. Беше два часът след полунощ. Грамадната сводеста чакалня приличаше на пещера. Тя бе почти безлюдна. Тук-таме по пейките се виждаха старци, скупчени да се топлят, да избягат от декемврийския студ на вашингтонските нощи. Един старик се понадигна, забелязал, че Питър бърза към изхода. Отърси се от самотен сън, понесъл го на крилете на неосъществими блянове.

Питър трябваше да побърза. До шест часа нямаше друг влак за Куонтико. Искаше да стигне до Алисън. Трябваше да поговорят, да я накара да си спомни. Трябваше и да поспи. Предстоеше му толкова работа, че ако продължи с безсънието, щеше да изтощи и последните си сили. Някакъв план започна да се оформя в съзнанието му. Хвана се за случайната реплика на Рамирес: „Часонг… чиито участници изпълват болниците за ветерани.“

Питър стигна средата на празен вагон и се отпусна на седалката до прозореца, в зацапаното стъкло видя образа си. Макар отражението да бе тъмно и размазано, то не преувеличаваше изпития и удължен израз на лицето му. Нейде от перона екна безизразният глас на високоговорителя. Чансълър притвори очи и потъна в умората си. Влакът набираше скорост и ритъмът на колелетата стана упойващо-приспивен.

В просъница дочу приглушени стъпки по пътеката зад гърба си; те се губеха в металния тропот на колелетата. Помисли, че иде кондукторът, затова не отвори очи, чакаше да поиска билета му.

Никой нищо не му поиска. Стъпките заглъхнаха. Питър отвори очи и погледна назад.

Всичко стана светкавично. Бледо, болнаво лице на луд зад гърба му, приглушен изстрел, оглушителен тътен до него.

Седалката се разхвърча на парчета. Човекът, който бе на не повече от три стъпки разстояние, бе стрелял в него. Чансълър скокна на крака, изви тялото си встрани, ръцете му се спуснаха към белите кокалести пръсти, които стискаха оръжието. Старецът направи опит да се изправи и да насочи дулото към стомаха на Питър. Чансълър удари силно тънката му китка в металната облегалка на пейката. Оръжието падна на пътеката, Питър отново се хвърли между седалките, закривайки с тяло пистолета, после се наведе и го взе. Изправи се веднага. Старецът вече тичаше към дъното на вагона. Чансълър скокна след него и го сграбчи за ръката. Накара го да спре, притискайки го към ръба на крайната седалка до пътеката.

— Брумли!

— Детеубиец!

— Вие сте луд! — Питър се извърна и жестоко притисна Брумли към седалката на празния вагон. Къде бе кондукторът? Той би могъл да спре влака и да повика полиция! Изведнъж Чансълър се стресна: за какво му трябваше полиция?

— Как можа да го стори? — Старецът хлипаше едва разбираемо през сълзи. — Как е могъл да ви каже?

— За какво говорите?

— Само един човек знаеше. Сейнт-Клеър… Мънро Сейнт-Клеър. За мен той олицетворяваше такова благородство, такова достойнство. — Брумли се отпусна и неудържимо зарида.

Питър го пусна, безсилен да се овладее. Мънро Сейнт-Клеър. Едно име от миналото, което винаги присъствуваше в настоящето. Човекът, заради когото всичко в живота му взе нов обрат след провала на дисертацията му в Парк Форест.

Всичко?

О, господи…

Венис вие познавате… Браво също. Но не е Браво. Невъзможно да е Браво! Това бяха думи на Стефан Варак.

Такова благородство, такова достойнство — Пол Брумли.

Петият човек, Браво. Мънро Сейнт-Клеър.

Чансълър усети, че съзнанието му плува в мъгла. Болката в слепоочията го блъсна отново. Той гледаше безпомощен, безсилен да се помръдне и спре стареца, който се хвърли към желязната врата между вагоните и я разтвори. Чу се изскърцването на друга врата и силна струя студен въздух нахлу заедно с отчетливото тракане на колелетата по релсите.

Разнесе се страхотен вик — вик от болка или може би вик за кураж, все едно — вик пред смъртта. Брумли се бе хвърлил в нощта.

За Питър Чансълър вече нямаше покой.

Мънро Сейнт-Клеър.

Браво.

Загрузка...