Ръкописът на Чансълър

30

Таксито отби от шосето край залива Куонтико и мина през каменния свод на входа за мотела „Пайнс“. Той бе откъснат от всички други постройки в тази част на залива. От двете му страни нямаше други сгради — само високи тухлени стени, а самият мотел сякаш се бе надвесил над водата.

Питър слезе и плати на шофьора на яркото осветление от входа. Навсякъде имаше прожектори. Таксито бързо се отдалечи. Питър тръгна към просторните входни врати в колониален стил.

— Спри и не мърдай! Не движи ръцете си!

Чансълър се вцепени. Покоряващата заповед идеше от мрака отвъд прожекторите, вляво на входа.

— Какво искате?

— Обърнете се насам — заповяда гласът от мрака. — Бавно! Вие сте! Не бях сигурен!

— А вие кой сте?

— Не съм от маниаците. Влезте вътре и попитайте за мистър Морган.

— Морган?

— Мистър Антъни Морган. Ще ви заведат в стаята.

Отново безумие! Антъни Морган! Питър безмълвно се подчини на необяснимата заповед и влезе във фоайето. Пристъпи към регистрацията. Висок, мускулест служител учтиво се надигна. Чансълър смутено запита за Антъни Морган.

Служителят кимна: в ясните му очи се четеше не само съобразителност, но и някакъв таен умисъл. Позвъни за униформения хоп. Той също бе висок и снажен.

— Заведете този джентълмен в номер седми, моля.

Питър последва униформения младеж по покрития с килим коридор. Прозорецът в дъното бе с изглед към залива. На Чансълър му се стори, че вижда желязна решетка зад стъклото. Стигнаха стая номер седем. Младежът леко почука.

— Да? — чу се глас отвътре.

— Една игла — тихо отвърна момчето.

— Четири — каза гласът зад вратата.

— Единадесет.

— Тринадесет.

— Десет.

— Достатъчно — рече човекът отвътре. Резето се дръпна и вратата се отвори. Силуетът на О’Брайън се очерта на сумрачната светлина на луксозно обзаведената стая. Той кимна към момчето и покани Чансълър да влезе. Питър видя, че прибира пистолета в кобура си.

— Къде е тя? — веднага попита Питър.

— Шшшт! — Агентът от ФБР затвори вратата, с пръст върху устните си. — Задряма преди двадесетина минути. Не можеше да заспи. Изтормозена е.

— Къде е?

— В спалнята. Не се безпокойте, прозорците откъм залива са снабдени с електронно устройство, с решетки и с непробиваеми от куршум стъкла. Никой не може да я достигне. Оставете я да си отдъхне.

— Искам да я видя!

О’Брайън кимна.

— Добре. Влезте! Само тихо!

Чансълър леко открехна вратата. Лампата светеше. Алисън спеше, покрита отгоре с одеяло. Главата й бе отметната назад, светлината осветяваше здравото й, хубаво лице. Дишаше дълбоко. Бе заспала преди двадесет минути. Ще я остави да подремне още малко. Предстоящият разговор ще бъде по-успешен, ако Алисън е близо до изтощението.

Затвори вратата.

— Тук има ниша за закуска — каза О’Брайън.

Всекидневната бе по-просторна, отколкото му се стори в началото. В източната страна зад подвижна преграда имаше кръгла маса. Прозорецът край нея бе с изглед към залива. Ясно се виждаше желязната решетка на стъклото. Зад паравана се намираше кухненски бокс. Върху печката имаше кафе. О’Брайън взе две чаши от етажерката и ги напълни.

Питър седна.

— Това не е съвсем обикновен мотел, нали?

— И все пак има доста добър ресторант. Твърде популярен сред хората от професията.

— Частен ли е? Или на ЦРУ?

— И да, и не. Принадлежи на военноморското разузнаване.

— А онези хора? Чиновникът на рецепцията? Хопът? Те какви са?

— Варак ви каза. Не сме много, но се знаем. И си помагаме един на друг. — О’Брайън отпи от кафето си. — Прощавайте, че ви подхвърлих името на Морган. Но за това имам причина.

— Каква?

— Вие с момичето утре ще заминете, но Морган ще остане регистриран тук. Ако някой попадне по следите ви и стигне дотук, името Морган в регистратурата ще бъде като уловка. Те ще ви потърсят в номер седем. И така ще узнаем кои са.

— Аз мислех, че знаете кои са маниаците. — Питър пиеше кафето си и внимателно разглеждаше О’Брайън!

— Знам само някои от тях — отвърна агентът. — Готов ли сте да говорите?

— След малко. — Главоболието му постепенно затихваше, но не бе изчезнало съвсем. Нужно му бе още малко време да избистри мисълта си. — Благодаря ви, че се погрижихте за нея.

— Беше ми приятно. Имам племенница на нейните години — дъщеря на брат ми. Те много си приличат. Хубави, решителни лица. Не само приятни, нали разбирате?

— Разбирам. — Болката бе почти отминала. — Какви бяха тия цифри при отварянето на вратата?

Агентът се усмихна:

— Старомодно, но ефектно. Не по-различно от онова, което пише в шпионските романи. На принципа на прогресията и синхронизирането най-вече. Нещо, за което вие, писателите, изглежда, не знаете?

— Какво значи това?

— Изходен код с определена цифра. Аз прибавям към него число и ответната страна трябва да свърже това число с друго — плюс или минус. Трябва да отговоря: страшно бързо.

— Ами ако не успее?

— Видяхте, че бях извадил пистолета. Досега не съм го използувал при такъв случай, но сега нямаше да се поколебая. Щях да го застрелям през вратата.

Чансълър постави празната чашка върху масичката за кафе.

— Сега можем да поговорим.

— Добре. Какво стана?

— Брумли ме последва във влака. Опита се да ме убие. Аз имах късмет, но той — не. Отскубна се от мене и се хвърли от влака.

— Брумли? Невъзможно!

Питър бръкна в джоба си и измъкна пистолета, който бе взел от Брумли.

— Ето, стреля с него през седалката в средата на третия или четвъртия вагон на влака, който тръгна в два часа от Вашингтон. Аз не съм стрелял. Тогава?

О’Брайън се надигна от стола си и отиде към телефона в нишата. Докато набираше, каза:

— Човекът, когото поставихме да следи Брумли, действуваше явно. Веднага ще проверим. — Агентът тутакси доби делови маниер. — Отдел „Сигурност“, Разузнаване, окръг Колумбия. Дежурен офицер О’Брайън… Да, Чет, аз съм. Благодаря, свържи ме, моля те… Тук е О’Брайън. Един от агентите със специално назначение покриваше обект на име Брумли. Хотел „Олимпик“, центъра. Открийте го, моля ви. Веднага. — О’Брайън постави ръка върху слушалката и се обърна към Чансълър. — Вие връщахте ли се в хотела? Казахте ли някому — на Рамирес — на който и да е, че ще пътувате с влак?

— Никому.

— На таксиметровите шофьори?

— От девет и половина съм наел само едно такси. Закара ме до Бетезда и остана да ме чака там. Шофьорът не знаеше, че се готвя да отивам на гарата.

— Господи, това не е… Да, какво? Не можете? — Агентът присви очи, докато разговаряше. — Въобще не отговаря? Изпратете помощен отряд в „Олимпик“ и влезте във връзка с полицията. Поискайте съдействие от тях. Сигурно човекът е в беда. Ще ви потърся по-късно. — О’Брайън окачи слушалката. Беше смутен и объркан и не го криеше.

— Какво може да е станало? — запита Питър.

— Не знам. Само двамата знаехме — момичето и аз. — Агентът се вторачи в Чансълър.

— Почакайте. Ако вие сте…

— Аз не съм — прекъсна го О’Брайън. — Тя не се е отделяла от мен нито миг. Не е говорила по телефон.

— А хората отвън? Онези, които така ловко се справят с прогресиите?

— Няма начин. Чаках да тръгне и последният влак и чак тогава ги предупредих, че може да се появите. Но въобще не съм споменавал с какво ще пътувате. Имам им пълно доверие. По-лесно е така, по-малко отговорности. — Агентът бавно се върна към масата и изведнъж се хвана за главата. — Майчице мила, аз съм причината! Пред хотел „Хей-Адамс“, когато влизахме в колата. Тя бе разстроена. Тогава й казах. Той сигурно е чакал до стената край автомобилната алея. Скрит в сянката.

— За какво говорите?

О’Брайън се отпусна разстроен и покрусен.

— Брумли е знаел къде сте настанен. Сигурно е чакал пред хотела с надеждата да ви застреля отблизо. Ако е наистина така, то той е чул думите ми. Трябва да ви се извиня, че едва не ви убиха заради мен.

— Подобно извинение трудно мога да приема.

— Не ви се сърдя. Какво стана с Рамирес? Защо ходихте при него?

Преходът от Брумли към Рамирес бе прекалено бърз за Питър. Няколко секунди трябваше да минат, за да изличи от съзнанието си образа на болнавия старец. Но той бе решил. Щеше да разкаже всичко на О’Брайън. Бръкна в джоба си и измъкна окървавеното листче с имената.

— Варак бе прав. Той каза, че ключът на загадката Часонг.

— Това ли не пожелахте да ми кажете по телефона? Заради Макандрю и дъщеря му. Рамирес бил ли е в Часонг?

Чансълър кимна.

— Сигурен съм. Те всички крият по нещо. Според мен това е мащабна операция за прикриване на истината. Дори сега, двадесет и две години по-късно, те панически се боят от разкритие. Но това е само началото. Онова, което се е случило в Часонг, ще ни отведе към един от тези четирима мъже. — Чансълър подаде листчето на О’Брайън. — Той именно държи досиетата на Хувър.

Агентът прочете имената. Кръвта се изцеди от лицето му:

— Господи! Вие имате ли представа кои са тези хора?!

— Разбира се! Има и още един — пети човек, но Варак не пожела да разкрие самоличността му. Той го уважаваше безкрайно и не искаше да му навреди. Варак бе убеден, че този, петия, го използуват, но самият той не е злосторникът.

— Чудно кой е той?

— Разбрах кой е!

— Вие сте пълен с изненади!

— Узнах го от Брумли, без той да се усети. Аз съм се срещал с този човек преди години. Той разреши мой личен проблем, мое затруднение. Задължен съм му много. Ако настоявате, ще ви открия името му, но бих предпочел първо аз да се срещна с него.

О’Брайън се замисли.

— Добре. Това е честна игра. Но приемам само при положение, че получа право на помощ.

— Говорете по-разбираемо.

— Напишете името и го предайте на адвокат, от когото аз ще го получа след приемливо кратък период от време.

— Защо?

— В случай че този пети човек ви убие.

Чансълър внимателно се вгледа в очите на агента. О’Брайън не се шегуваше.

— Добре. Честна игра.

— Сега да поговорим за Рамирес. Разкажете ми всичко, опишете всичките му реакции, всичките му думи. По какъв начин е бил свързан с Макандрю и с Часонг? Откъде го знаете? Кое ви накара да го потърсите?

— Отчасти нещо, което ми направи впечатление на гробището в Арлингтън, и отчасти — думите на Варак. Съпоставих ги. Изградих си предположение… което донякъде съвпадаше с онова, което бях написал… Не знам точно. Просто реших, че не съм на погрешен път. И така се оказа.

Чансълър разказа всичко за по-малко от десетина минути. По време на разказа Питър забеляза как О’Брайън зафиксираше в съзнанието си някои неща — така бе правил и онази нощ във Вашингтон.

— Дайте да оставим за малко Рамирес и да се върнем към Варак. Той е разбрал за връзката между Часонг и един от четиримата мъже от листчето въз основа на изтичане на конкретна информация, която не би могла да излезе от другаде освен от един от тях.

— Точно така. Той е работил заедно с тях, захранвал ги е с информация.

— И още нещо — фактът, че се говорело на непознат нему език.

— Варак явно е говорел няколко езика.

— Струва ми се, шест или седем — съгласи се О’Брайън.

— Той твърдеше, че онези, които го заловили на Тридесет и пета улица, са знаели, че той не разбира какво говорят. Значи, те са го познавали. Пак един от четиримата. Всеки от тях го е познавал, познавал е биографията му.

— Ето още една брънка във веригата. Не е ли могъл поне да разпознае към коя група е принадлежал този език? Към източните или арабските?

— Нищо не каза. Само спомена, че името Часонг било изговаряно и повтаряно с фанатизъм.

— Вероятно е искал да загатне, че Часонг се е превърнал в нещо като култ?

— Култ ли?

— Да се върнем на Рамирес. Той призна кръвопролитието и грешките на командуването, така ли?

— Да.

— Но вече бе споменал, че случаят в Часонг е бил разследван от генералния инспектор и че неуспехът се дължал на неочакваното превъзходство на противника в хора и бойна техника.

— Той лъжеше.

— За разследването ли? Съмнявам се. — О’Брайън стана и си наля още кафе.

— Тогава за резултатите от разследването.

— Едва ли. Това съвсем лесно може да се издири.

— Не разбирам накъде клоните?

— Към последователността на думите му. Не забравяйте, че съм юрист. — Агентът постави обратно кафеника на печката и се върна на масата. — Рамирес ви е разказал за разследванията без ни най-малко колебание. Просто е допускал, че ще се задоволите със заключението, ако направите проверка. Малко след това той изпада в противоречие. Изведнъж започва да се съмнява дали заключенията от разследването ще ви удовлетворят. Това го тревожи. Почти ви моли да оставите работата на мира. Сигурно сте му дали основание за това, вероятно сте споменали нещо.

— Обвиних го. Казах му, че цялата операция е потулена.

— Но в какво сте го обвинили? Какво са потулили? Не сте казали, защото не знаете. Помислете, подобни обвинения са станали причина да се стигне до разследванията. Но не това го тревожи. А нещо друго. Помислете какво.

Чансълър напрегна мисълта си:

— Казах му, че ненавижда Макандрю, че се сковава от страх при споменаването на Часонг, че това има връзка с оставката на Макандрю, с липсващите данни от служебното му досие и с изчезналите досиета. Казах му, че е пълен с лъжи и увъртания. Че той и други като него са се съюзили, защото са били изплашени до смърт…

— От Часонг — довърши мисълта му О’Брайън. — Пак да се върнем назад. Конкретно какво му казахте за Часонг?

— Че има връзка с Макандрю. Затова той е подал оставка и се е готвел да направи разкрития. Че фактите за прикритието на операцията са в изчезналите досиета на ФБР. И затова Макандрю е бил убит.

— Това ли е всичко, което му казахте?

— Господи, напрягам се да си спомня.

— Поуспокойте се. — О’Брайън постави длан върху ръката на Питър. — Понякога най-важното доказателство е точно пред очите ни и пак не го виждаме. Ровим се дълбоко в подробностите, а изпускаме очевидното.

Очевидното. Думи… винаги думите. Те могат по най-неузнаваем начин да провокират асоциации, да събудят образи, да проникнат в спомени — споменът за мигновения проблясък в очите на изплашения генерал. Споменът за думите на умиращия: Не той! Тя! Той е само прикритие! Питър погледна към тънката, фино изработена тъкан на паравана. Очите му се приковаха върху вратата на стаята, където спеше Алисън. После се обърна към О’Брайън.

— О, боже, спомних си — тихо изрече той.

— Какво?

— Че в основата е жената на Макандрю.