Ръкописът на Чансълър

11

Вън от Рочъстър Олд Мил Пайк свиваше на запад, после свърваше на юг и се вливаше в магистралата на Мериленд, която водеше за Вашингтон. Магистралата бе почти на двайсет мили от дома на Макандрю, пътят дотам прорязваше планината, като се виеше и заобикаляше масивни морени и осеяни със скали хълмове. Околността беше бедна, ала откъсната от света и спокойна.

„С какви ли усилия Макандрю е открил това място?“, мислеше си Чансълър. Сега залязващото слънце биеше точно в очите му и обливаше предното стъкло в ослепително сияние. Той смъкна козирката, но това почти не му помогна. Мислите му отново се върнаха към сцената, която току-що бе оставил.

Защо умопомрачената реагира така истерично, като го видя? Когато го зърна, лицето му бе в сянка. И се успокои чак когато Макандрю го накара да застане под светлината. Нима й бе заприличал на някого? Едва ли. Прозорците на старата къща бяха малки, дърветата отвън — високи и кичести — скриваха късното следобедно слънце. Съпругата на генерала не би могла да го разгледа внимателно. Значи, не я смути лицето. Какво тогава? Какви ли кошмарни видения бе събудил в душата й?

Лонгуърт постъпи отвратително, но постигна своето. Жалката фигура на Макандрю бе най-убедителен пример за безмилостната разправа, на която бе жертва генералът. Ако приемеше предположението на Лонгуърт, че досиетата на Хувър са оцелели и злонамерено се използуват, то Макандрю бе удачен избор. Човекът у Чансълър взе да се бунтува, но писателската му същност бе заинтригувана. Подхвърлената идея бе осъществима: наистина, тази ситуация съдържаше материал за роман. Имаше готово начало, основано на неотдавнашните събития, Даниъл Съдърланд бе потвърдил фактите. Имаше и пример за това какво можеше да се случи. Той сам бе станал свидетел.

Изведнъж почувствува прилив на енергия. И желание отново да пише.

Сребриста кола се изравни с него. Питър намали, като й даде възможност да го изпревари в ярката жълта светлина. „Сигурно шофьорът добре познава пътя — помисли си Чансълър. — Само човек, добре запознат с тия остри завои, би си позволил да изпреварва при този ослепителен блясък в очите.“

Но сребристата кола не го задмина. Движеше се успоредно с него и ако очите на Питър не го лъжеха, плътно съкращаваше разстоянието помежду им. Той погледна към изчезващото пространство между двата автомобила. Да не би шофьорът да му дава някакъв знак?

Но той не му даваше знак — тя по-точно. Шофираше жена. Тъмната й коса, отгоре с широкопола шапка, се разстилаше по раменете. Носеше слънчеви очила, устните й бяха плътно покрити е червило, което подчертаваше бледия й тен. Яркооранжево шалче се подаваше над сакото й. Тя гледаше право пред себе си, сякаш въобще не забелязваше другия автомобил.

Питър натисна продължително клаксона. Двата автомобила бяха на сантиметри един от друг. Жената зад волана не реагира въобще. Следваше остър завой и стръмен наклон надясно. Удареше ли спирачка, щеше да се надене в сребристата кола. Той здраво стисна волана да вземе завоя, като стрелкаше очи към опасно притискащата го кола. Сега вече виждаше по-ясно, слънцето се скри зад дърветата. След десния завой веднага идеше друг вляво. Той изви волана вляво, кракът му осторожно стъпи върху спирачката. Ослепителната светлина отново блесна в стъклото. Едва успя да зърне пропастта, която лежеше отвъд пътя. Спомни си, че я бе забелязал на идване.

Последва удар! Сребристата кола го удари странично. Мъчеше се да го изтласка от пътя. Жената се мъчеше да го хвърли в пропастта! Тя искаше да го унищожи!

Случаят от Пенсилвания отново се повтаряше! Сребристата кола бе „Континентал-Марк IV“. Същата марка кола, каквато той бе карал в онази свирепа нощна буря с Кати.

След стръмното спускане идеше равна отсечка. Той натисна педала на газта и дръпна бързо напред.

„Континенталът“ не изоставаше. Неговият взет под наем „Шевролет“ не можеше да се бори с него. Слязоха в подножието на хълма, оттук нататък пътят бе равен. Чансълър бе изпаднал в паника и знаеше, че това му пречи да мисли точно и ясно. Можеше просто да спре колата… да спре проклетата кола… но не намери сили. Трябваше да се освободи от ужасния сребрист призрак.

Дишаше задъхано, като не снемаше крак от газта. Леко дръпна пред „Континентала“, но огромната стоманена сребриста маса го настигна и блестящата решетка на радиатора се вряза във вратата на „Шевролета“.

Тъмнокосата жена зад волана гледаше безизразно пред себе си, сякаш не съзнаваше опасната игра, която е започнала.

— Престанете! Какво вършите? — изкрещя Питър през отворения прозорец, ала тя не даде вид, че чува.

„Континенталът“ изостана. Дали тя бе чула вика му? Той се вкопчи във волана с всички сили. Ръцете му се изпотиха, капчици пот взеха да се стичат по челото му и още повече замъглиха заслепените му от слънцето очи.

Изведнъж усети удар; главата му се кил на назад, после се удари в предното стъкло. Ударът дойде отзад. Зърна в огледалото бляскавия капак на „Континентала“, който на няколко пъти се блъсна в багажника на „Шевролета“. Питър свърна наляво. „Континенталът“ направи същото. Ударите продължиха. Питър политаше ту напред, ту назад. Ако спреше, онази грамадна и много по-тежка машина щеше просто да го смаже.

Нямаше избор. Той отчаяно изви волана вдясно. „Шевролетът“ излетя от пътя. Последният удар накара наетата кола да се преобърне странично. Задницата се превъртя вляво и се вряза в крайпътната ограда от бодлива тел.

Бе излетял от пътя!

Той натисна рязко газта. Сега вече трябваше да се измъкне. Колата заподскача по полето.

Разнесе се ужасяващият тътен от удар. Питър се свлече, после целият се отлепи от седалката и полетя над кормилото. Моторът яростно ревеше, но колата бе спряла.

Беше се ударил в огромен камък насред полето. Питър безсилно отпусна глава назад; от носа му обилно струеше кръв и се смесваше с потта, която се стичаше по лицето му.

През отворения прозорец видя как сребристият „Континентал“ се стрелна на запад по равното, окъпано в слънце шосе. Това бе последното, което видя, преди да затвори очи.

Нямаше представа колко време бе лежал така, потънал в мрак и безпаметност. Сетне от далечината долетя вой на сирена. Скоро униформена фигура изникна до прозореца. Нечия ръка се протегна, завъртя ключа и моторът млъкна.

— Можете ли да отговаряте? — запита патрулиращият полицай.

— Мога — кимна Питър. — Нищо ми няма.

— Целият сте в кръв.

— Тече ми от носа — отвърна Чансълър и взе да се рови за кърпичка.

— Искате ли да се обадя по радиостанцията за линейка?

— Не. Помогнете ми да се измъкна. Мога и пеша.

Полицаят му подаде ръка. Накуцвайки, Питър стъпи на полето, изтри лицето си и отново се почувствува нормално.

— Какво се случи? Искам книжката и регистрационния талон.

— Колата е под наем — отвърна Чансълър и извади книжката от портфейла си. — А вие как се оказахте тук?

— Собствениците на ей това място позвъниха в участъка. Ето от тая ферма. — Полицаят посочи към къщата в далечината.

— Обадили са се, значи? А защо не излязоха сами?

— Обади се жена. Мъжът й не бил в къщи. Чула трясъка от катастрофата и ревящия мотор. Обстоятелствата изглеждаха подозрителни и от участъка й казаха да си стои вътре.

Чансълър поклати с недоумение глава.

— И колата караше жена.

— Каква кола?

Питър му разказа случилото се. Офицерът измъкна бележник и си записа някои данни. Когато Чансълър свърши разказа си, полицаят погледна записките си и попита:

— Каква работа имахте в Роквил?

Питър не желаеше да споменава срещата си с Макандрю.

— Аз съм писател. Когато работя, често предприемам дълги пътувания. Това ми проветрява мозъка.

Полицаят вдигна очи от тефтера си.

— Почакайте. Ще се обадя по радиотелефона.

След пет минути полицаят се върна от патрулната кола, като клатеше глава:

— Господи! Какво ли не върви по пътищата! Задържа ли са я, мистър Чансълър! Думите ви се потвърдиха!

— Какво значи това?

— Някаква луда била забелязана към Гейтърсбърг. Правела номера и на пощенския камион. Представяте ти си? С пощенския камион! Закарали я в изтрезвителя и позвънили на мъжа й.

— Коя е тя?

— Съпруга на някой си търговец на автомобили „Линкълн-Мъркюри“, от Пайксвил. Редовно си карала в пияно състояние, даже преди месеци й отнели книжката. Ще се отърве с изпитателен срок и с глоба. Мъжът й бил голяма клечка.

Иронията на съдбата не убягна от съзнанието на Питър. На десет мили оттук един съкрушен човек, кадрови офицер без бъдеще, успокояваше в обятията си своята душевноболна жена. А на двадесет мили един търговец на автомобили летеше по шосето, готов на сделка, за да измъкне пияната си жена.

— По-добре да позвъня на бюрото за коли под наем и да съобщя за катастрофата — рече Чансълър.

— Не си правете труда — отвърна полицаят, като се пресегна към „Шевролета“. — Ще взема ключовете. Кажете им името ми и аз ще посрещна камиона на пътната помощ. Кажете им да попитат за Донъли. Офицер Донъли от Роквил.

— Много мило от ваша страна.

— Елате, ще ви откарам до Вашингтон.

— Ще го направите ли?

— Разрешиха от участъка. Катастрофата е станала в района на нашата община.

Питър изгледа полицая.

— Откъде разбрахте, че отивам във Вашингтон? За миг погледът на полицая застина:

— Вие май сте прекалено разстроен. Сам го споменахте преди малко.

Сребристият „Континентал“ спря отвъд завоя на пътя. Воят на сирената замираше в далечината. Скоро щеше да заглъхне съвсем и мъжът в униформата щеше да изпълни задачата си. Той бе нает да се представи като несъществуващия полицейски офицер Донъли и да подхвърли на Чансълър фалшива информация. Такъв бе замисълът — част от този замисъл бе и играта на сребристия „Континентал“, чиято поява трябваше да хвърли в ужас писателя и да събуди в съзнанието му спомени от онази нощ, когато едва не загина.

Всичко трябваше да се подготви бързо и детайлно; всяка нишка от истина, полуистина и лъжа трябваше да бъде вплетена в изкусна мрежа, та Чансълър да не съумее да различи едното от другото. Всичко трябваше да се изпълни за няколко дни.

Целта бе да се въздейстзува върху съзнанието на писателя. Животът му можеше да се жертвува. Досиетата стояха над всичко.

Жената, която шофираше „Континентала“, свали широкополата шапка и слънчевите очила. Бързо отвори бурканче с крем, извади книжна салфетка, потопи я в крема и изтри червилото от устните си. Смъкна шала и сакото и ги хвърли на пода на колата. Накрая Варак сне и тъмната дългокоса перука и също я пусна на пода. Погледна часовника си. Беше шест и десет.

До Браво бяха достигнали нови сведения. Пискливият шепот бе установил връзка с друг човек, фигуриращ в досиетата на Хувър. Конгресменът Уолтър Роулинс, председателя на авторитетната подкомисия по назначенията към Камарата на представителите. През изтеклата седмица поведението му сериозно шокира колегите му. Роулинс бе върл расист и непримиримостта му към няколко законопроекта изведнъж се стопи неузнаваемо и необяснимо. Не се появи на няколко възлови срещи и на гласуването, на които се бе клел да присъствува.

Ако наистина се бяха добрали до Роулинс, то на Чансълър трябваше да бъде подхвърлено още едно име.

Чак когато пристъпи към редицата асансьори, Питър зърна лицето си в големите огледала в хотела. Наистина целият беше в кръв, както бе казал полицаят Донъли. Сакото разкъсано, обувките мръсни, лицето му оплескано в кръв и кал. Съвсем нямаше благопристойния вид, типичен за посетителите на хотел „Хей-Адамс“. Имаше чувството, че чиновниците от администрацията копнееха час по-скоро да се изнесе от фоайето. И той искаше същото. Мечтаеше за студено питие и топъл душ.

Докато чакаше, една жена се приближи към асансьорите. Това бе журналистката Филис Максуел, позната от толкова телевизионни пресконференции.

— Мистър Чансълър? Питър Чансълър?

— Да? Мис Максуел, нали?

— Поласкана съм, че ме познавате.

— Също и аз.

— Какво, за бога, ви се е случило? Да не са ви нападнали?

— Никой не ме е нападал — усмихна се Питър. — Просто лека катастрофа.

— Целият сте в кръв.

— Това, изглежда, е всеобщото заключение. Качвам се в стаята си да се измия.

Асансьорът пристигна и вратите се разтвориха. Филис Максуел бързо заговори:

— Ще се съгласите ли после за кратко интервю?

— Божичко, защо?

— Аз съм вестникарка.

— Но аз нямам новини за вас.

— Нищо подобно! Такъв популярен автор, може би сте във Вашингтон във връзка с подготвянето на нова книга от рода на „Контраудар!“. Изведнъж ви виждам да куцукате из фоайето на хотел „Хей-Адамс“, сякаш ви е премазал камион. Това вече е потенциална новина.

— Куцането не е новост, а катастрофата бе незначителна — засмя се Питър. — А ако работя над нещо, няма да призная какво е.

— Дори да споделите нещо, което не желаете да се разчуе, не бих го публикувала.

Питър знаеше, че тя говори истината. Бе чувал баща си да казва, че е една от най-способните журналистки на Вашингтон. Което означаваше, че тя знае всички във Вашингтон на пръсти и можеше да разкаже неща, които да са му полезни.

— Приемам. Ще ми дадете ли един час време?

— Разбира се. Във фоайето, нали? Чансълър кимна в съгласие.

— О’кей! След час! — Влезе в асансьора и се почувствува глупаво. Можеше да й предложи да го почака горе, в апартамента му. Филис Максуел бе поразителна жена.

Остана под душа почти двайсет минути, повече от обикновено. Това бе една от възстановителните му процедури, когато се чувствуваше превъзбуден или подтиснат. През последните няколко месеца бе привикнал към такива дребни угаждания, което му помагаха да възвърне загубеното си равновесие. Изтегна се гол на дивана и се загледа в тавана, като дълбоко поемаше въздух.

Времето минаваше, спокойствието му се възвърна. Сложи кафявия си костюм и слезе във фоайето.

Тя го чакаше на малка масичка в ъгъла. Помещението бе така слабо осветено, че той едва я забеляза, но трептящият пламък на свещите открояваше чертите на красивото й лице. Макар и не най-младата, Филис Максуел бе най-привлекателната жена в заведението.

Разговорът тръгна естествено, свободно и непринудено. Пнтър поръча питиета, после повтори поръчката. Разговарящ за своите творчески пътища от Ери, Пенсилвания и от Чиликот, Охайо, до Ню Йорк и Вашингтон. Питър за трети път поръча питиета.

— Повече не бива да пия — каза Филис, но не достатъчно твърдо. — Не си спомням на един път да съм изпивала три чаши. Това ми пречи на стенографира-нето. Но, от друга страна, не си спомням досега да съм интервюирала по-привлекателен… млад писател. — Гласът й потъна в ниските регистри. „Стана някак си нервна“, помисли си Чансълър.

— Съвсем не толкова привлекателен и съвсем не толкова млад.

— Въпросът е, че и аз вече не съм. Дните на невъзвратимата ми младост минаха, когато вие сте се учили да смятате в училище.

— Това звучи снизходително и не е вярно. Огледайте се наоколо. Няма никоя на вашата висота.

— Добре, че е тъмно, иначе ще се принудя да ви нарека очарователен лъжец. — Питиетата пристигнаха. Сервитьорът се отдалечи. Филис извади малко тефтерче. — Не желаете да разговаряме върху това, което пишете в момента. Добре. Тогава кажете ми, какво мислите за съвременната ни белетристика? Смятате ли, че развлекателният елемент отново преобладава в съвременната литература?

Питър се взря в пъстрите й очакващи очи. Светлината на свещите ги правеше по-големи и смекчаваше чертите на лицето й.

— Не знаех, че пишете в раздела за комикси. Или вече съм категоризиран?

— Обиждате ли се? Според мен това е интересна тема. Какво мисли един добре платен и популярен сред читателите разказвач? Знаем, че подбирате теми, които съвсем не са комични.

Чансълър се засмя. Филис Максуел говореше сбито и ясно: несъмнено тя би била унищожителна спрямо всеки разказвач, който приема себе си твърде сериозно. Питър внимателно подбираше думите си, като се мъчеше да прехвърли разговора на друга тема. Тя си вземаше бележки, докато той говореше. Беше изкусна в интервюирането, както бе очаквал.

Чашите им се изпразниха. Питър посочи с глава:

— Още по едно?

— Благодаря. Вече взех да бъркам членуването.

— Нима при стенографията използувате членуване?

— Още една причина да откажа!

— Къде ще вечеряте?

— Имам ангажимент — колебливо отговори Филис.

— Ке ви вярвам.

— Защо?

— Не сте погледнали досега часовника си. Една организирана жена винаги се консултира с часовника си, когато е канена на вечеря.

— Не всички жени си приличат, млади момко.

Питър се пресегна през масата и закри с длан китката й.

— В колко часа е ангажиментът ви?

При докосването му тя се вцепени. После бързо продължи играта.

— Това не е честно.

— Нищо, в колко часа?

Тя се усмихна и притвори очи.

— В осем и половина.

— Тогава забравете за срещата си. — И оттегли ръката си. — Той ви е чакал и си е отишъл. Сега ще трябва да вечеряте с мен.

— Вие сте непоправим!

— Да вечеряме тук, нямате нищо против, нали?

Тя отново се поколеба.

— Добре.

— Предпочитате ли друго място?

— Не, тук е добре.

— Може би няма да сме в състояние да направим разлика — засмя се той, като кимна към сервитьора да долее чашите им. — Знам, знам, че съм непоправим. Мога ли аз да ви задам няколко въпроса? Вие познавате Вашингтон по-добре от всеки мой познат тук.

— Къде ще водите записки? — И тя положи бележника си в скута си.

— Касетката се върти в главата ми.

— Това не е убедително. Какво искате да узнаете?

— Разкажете ми нещо за Джон Едгар Хувър.

При произнасянето на това име очите й остро и гневно се впиха в него. „И все пак в тях има нещо повече от гняв“, помисли си Питър.

— Той бе чудовище. Говоря лошо за покойник, но без ни най-малко угризение.

— Само лошо ли можете да кажете за него?

— За последните му години, да. Аз съм въз Вашингтон от шестнайсет години. Няма година, в която той да не е унищожавал някой човек с изключителни качества.

— Не е ли малко силно казано?

— Това съответствува на отношението ми. Аз го мразех. Виждах какво вършеше. Ако въобще съществува понятие „узаконен произвол“, то той бе негово олицетворение. Не всичко се знае за него. И мисля, че истината ще остане скрита.

— Защо?

— ФБР ще го закриля. Той бе негов властелин. Приемниците няма да позволят да се опетни паметта му. Боят се да не бъде опетнена кръвната им линия и са напълно прави.

— А как да ги спрат?

Филис презрително се изсмя.

— Вече го направиха. Чрез пещите, скъпи. Дребни роботи в тъмни облекла плъзнаха из цялата сграда на ФБР и изгориха всичко, което, макар и отдалече, би опетнило техния покоен предтец. Те се стремят да го канонизират в светец. Той е тяхната най-силна закрила. Това е вид бизнес, разбира се.

— Сигурна ли сте в това?

— Говори се — убедена съм обаче, че е слух, — че Клайд се появил в дома на Хувър още когато трупът не бил изстинал. Казват, че негови хора тръгнали от стая в стая с онези портативни машинки, конто унищожават всякаква документация.

— Клайд Толсън ли?

— Да, така нареченият Лалето. Каквото не изгорил, затворил в банка.

— Има ли свидетели?

— Допускам. — Филис млъкна. Сервитьорката се бе приближила към масата. Тя прибра празните чаши и постави нови, пълни. Питър погледна момичето.

— Можем ли да резервираме маса в ресторанта?

— Аз ще се погрижа за това, сър — отвърна момичето и се отдалечи.

— На името на…

— Зная, сър. Максуел. — Сервитьорката излезе.

— Потресен съм — усмихнато подхвърли Чансълър, като забеляза задоволството в погледа й. — Продължавайте. Има ли свидетели?

Вместо да отговори, тя се наклони напред. Плътта под разкопчаната й блузка пулсираше, когато гърдите й се извисяваха. Питър впи очи в тях. Но тя, изглежда, не забелязваше неговия интерес.

— Вие работите над книга за Хувър, така ли?

— Не за него и за неговия живот, макар че той самият играе важна роля. Нуждая се от възможно повече информация. Разкажете ми каквото знаете. После ще ви обясня, обещавам.

Тя започна да разказва във фоайето и продължи по време на вечерята. Това бе гневен разказ, гневът се подхранваше от професионализма й. Филис не публикуваше нещо, което не можеше да защити с факти, а тук документацията бе невъзможна въпреки живата истина.

Разказваше за сенатори, конгресмени и министри, които или трябвало да вървят по гайдата на Хувър, или да си навлекат неукротимия му бяс. Описваше как влиятелни мъже плачат със сълзи, принудени да мълчат, когато мълчанието им е противно. Аргументирано и разпалено описа действията на Хувър след убийството на двамата Кенеди и на Мартин Лутър Кинг. Държал се нагло и цинично, не криел радостта си и отричал всякаква отговорност.

— Журналистическите кръгове са убедени, че е укрил унищожителни сведения от комисията Уорън. Един господ знае колко жестока е тази информация. Тя би могла да обърне хода на следствията в Далас, в Лос Анджелос и Мемфис. Никога няма да узнаем истината.

Подробно разказа какви електронни и телефонни подслушвателни апаратури използувал Хувър. Методи, достойни за Гестапо. Нямало неприкосновени: и настоящи, и потенциални врагове — всички държал в шах. Магнитофонни записи се презаписвали и редактирали; обвиненията се изготвяли въз основа на далечни асоциации, инсинуации, слухове, сплетни и скалъпени доказателства.

В разпалената й реч Питър долови раздразнение, предизвикано не само от обичайно презрение. С вечерята пиеше вино, после пи коняк. Когато привърши, известно време помълча, после насила се усмихна. До голяма степен гневът й се разпалваше от алкохола. Владееше се, но не бе напълно трезва.

— Вие ми обещахте нещо. А аз обещах да не го печатам. Върху какво работите? Нов „Контраудар!“?

— Нещо близко, струва ми се. Роман, основан върху предположението, че Хувър е убит.

— Възхитително. Но неправдоподобно Кой би се осмелил?

— Някой, който е имал достъп до неговите лични досиета. Затова ви попитах, има ли свидетели за изгарянето или накъсването на неговата документация? Човек, който с очите сн да е видял, че са изгорени?

Филис стоеше като закована, очите й не се отделяха от Чансълър.

— И… и ако не са били унищожени?

— Това е предположението, върху което работя. Условно.

— Какво точно имате пред вид? — Гласът изведнъж стана студен и някак си безжизнен.

— Този — условно, — който е убил Хувър, сега притежава неговите досиета и е способен да извършва същите издевателства, както и самият Хувър. И не само способен, но той действува активно. Установява контакти с влиятелни хора, насила ги заставя да му се подчинят. Хувър бе маниак на тема секс, така че сексуалните занимания на хората са едно от силните му оръжия. С него винаги постига целта си. Елементарно, но резултатно изнудвачество.

Филис се отпусна на облегалката, дланите й останаха опрени на масата. Питър едва долови въпроса й:

— С шепот по телефона, така ли, мистър Чансълър? Кажете ми, това не е ли някаква кошмарна шега?

— Кое?

Тя го гледаше с широко разтворени очи, пълни с неописуем ужас.

— Не, не може да бъде — продължи сама със същия студен и далечен глас. — Аз бях тук, във фоайето. Сама реших да ви заговоря… Аз ви видях, не вие…

— Филис, за какво става дума?

— О, боже, почвам да губя разсъдъка си…

Той се пресегна и взе ръката й в своята. Тя бе студена, трепереща.

— Хайде, стегнете се. — Той се усмихна успокоително. — Май последното питие дойде в повече.

Тя присви очи:

— Наистина ли ме намирате привлекателна?

— Разбира се!

— Искате ли да се качим в стаята ви?

Той я погледна, мъчейки се да проумее:

— Не трябваше вие да предлагате!

— Не ме искате, така ли. — В думите й не се съдържаше въпрос.

— Напротив… мисля, че много ви искам…аз… Изведнъж тя се наведе към него, стисна ръката му почти жестоко и троснато отсече:

— Заведете ме горе!

Тя седна на леглото грациозно, но колебливо. Питър хвана ръката й, притегли я към себе си. Усещаше влагата на сълзите й. Тя се притисна силно към него и Питър изживя най-странното си сексуално общуване с жена — в следващите минути той, смутен, объркан, недръзващ да поиска обяснение, любеше в същност едно тяло, податливо, но и абсолютно отчуждено. Като че беше мъртво.

Когато всичко свърши и той се отдръпна от нея, погледът, който й отправи, съдържаше не само учудване, а и съчувствие. Вратът й беше като скършен, лицето — зарито във възглавницата. Изпод спуснатите й клепачи се ронеха сълзи. Разтърсваха я сдържани ридания.

Той протегна ръка и докосна косата й. Тя потрепера и зарови лице още по-дълбоко във възглавницата. Гласът й прозвуча напрегнато:

— Лошо ми е. Ще повърна.

— Няма нищо. Искаш ли чаша вода?

— Не. — Тя извърна към него размазаното си от сълзи лице. Без да отваря очи, закрещя и гласът й изпълни стаята:

— Сега поне можете да им кажете! Сега можете да им разкажете!

— От коняка е — прошепна той. Това бе всичко, което му хрумна да промълви.