Ръкописът на Чансълър

32

И той бе мръсник! Не забравяйте това! Той бе убиец! Той бе мръсник!… убиец! Думите на пияния непрекъснато кънтяха в ушите на Чансълър. Той наблюдаваше бързо сменящия се пейзаж и се мъчеше да проумее тия думи. Алисън седеше отзад в служебния автомобил.

И той бе мръсник! Нищо не разбираше. Макандрю и жена му бяха жертви. И двамата бяха използувани от двата противника — жената бе доведена до психическо разстройство, а генералът изживя живота си в чудовищен страх от разкритието.

И той бе мръсник… и убиец! Ако Рамирес имаше пред вид, че Макандрю е бил безразсъден командир, че не се е съобразявал с цената на какви жертви ще постигне смазването на противника, унищожил разсъдъка на жена му, то едва ли думата мръсник бе най-подходяща. Мак палачът бе хвърлил стотици, а може и хиляди в ноктите на смъртта при безсмислен опит за отмъщение. Разумът може и да му е изневерил. Мисълта за отмъщение да го е завладяла напълно.

Ако това са причините, които карат Рамирес да смята Макандрю за мръсник — добре. Но това, което безпокоеше Питър, и то дълбоко, бе неясният образ на този нов Макандрю — мръсник и убиец. Той противоречеше на представата му за човека, с когото се бе срещал, за войника, който искрено ненавиждаше войната, тъй като най-добре я познаваше. А може би временно бащата на Алисън също бе изгубил разсъдъка си — въпрос на месеци — и бе потънал в някаква своя лудост.

Сега вече тайната на Часонг му беше известна. Но къде щеше да го отведе? По какъв начин жената на генерала, предателката, манипулирана от противника, ще го отведе до един от четворката в списъка на Варак? Варак бе убеден, че тайната на Часонг трябваше пряко да го насочи към човека, който владее досиетата на Хувър. Но как?

А може би Варак грешеше. Тайната бе разгадана, но тя не водеше наникъде.

Служебната кола стигна до пресечка. Самотна бензиностанция се виждаше вдясно. Един-единствен автомобил чакаше пред колонката. Шофьорът до О’Брайън изви волана и насочи колата натам. Кимна на О’Брайън и слезе. Агентът на ФБР седна зад кормилото. Шофьорът се приближи към спрелия автомобил. Поздрави човека вътре и седна на предната седалка.

— Те ще ни съпровождат, докато стигнем Сейнт Майкълс — каза Куин и хвана волана.

След минута отново се понесоха по пътя, другата кола ги следваше на дискретно разстояние.

— Къде се намира Сейнт Майкълс? — попита Алисън.

— На юг от Анаполис, по залива Чезапийк. Ще използуваме една къща там. Мястото е „стерилно“. Сега може да говорите. Радиото е изключено. Няма подслушващи магнетофони. Сами сме.

Пнтър веднага разбра думите му.

— А разговорът ми с Рамирес беше ли записан?

— Не. Имам само стенограма в един екземпляр. В джоба ми.

— Не съм имал време да обясня всичко на Алисън, но тя знае част от нещата. — Той се обърна към нея. — Китайците са пристрастили майка ти към наркотици — вероятно към хероина. По този начин са я направили напълно зависима от тях. С хероина се обяснява това „изключване“, за което ти спомена. Използували са я да им събира информация за движението на войските, за числеността на армиите, за маршрутите на снабдяването — стотици неща, които тя е подочувала от офицерите, с които се е срещала. Освен наркотиците, китайците хвърлили родителите й в затвор. Това съчетание не било по силите й.

— Отвратително… — Алисън погледна през прозореца.

— Съмнявам се, че е била единствената — каза Питър. — Допускам, че е имало и други в нейното положение.

— Положително е имало — намеси се О’Брайън.

— Боя се, че това не променя нещата — рече Алисън. — Татко знаел ли е? Това би го погубило…

— Баща ти е знаел само това, което военните са искали да знае. Само част от истината — за китайците. Но за другото никога не са му казали.

Алисън обърна към него очи:

— Кое друго?

Питър я хвана за ръката.

— В играта участвувала още една страна. Армията, американското Военно разузнаване. Те използували майка ти да предава на китайците подбрани сведения и дезинформация.

Алисън замръзна, очите й се врязваха в него:

— Но как?

— Има множество начини. Лишавали са я за известно време от хероина или пък са й давали разни химически препарати, които само засилват мъчението от отсъствието на наркотика. Вероятно са действували точно така. Непоносимата агония я е принуждавала да потърси отново китайците и тя се е връщала при тях със сведенията, които Военното разузнаване я карало да предаде.

Алисън гневно изтегли ръката си. Затвори очи, дишаше тежко, преживяваше своята болка. Чансълър не я докосна: този момент тя трябваше да изживее сама.

След миг тя се обърна към Питър:

— Накарай ги да заплатят за всичко.

— Сега вече знаем какво означава Часонг — обади се Куин О’Брайън от предната седалка. — Но къде ще ни отведе?

— Според Варак — до един от четиримата. — Чансълър усети как О’Брайън трепна и очите му се стрелнаха към Питър в огледалото. — Аз съм й казал, че съществуват четирима души, но не съм назовавал имена.

— А защо не? — запита Алисън.

— Заради вашата безопасност, мис Макандрю — отвърна агентът. — Сега ги проучвам. Но не зная към какво точно да се насоча.

— Към нещо, свързано с Китай — каза Питър. — Каквото и да е, но свързано с Китай.

— Вие споменахте, че искате да се срещнете с петия. Кога?

— Още днес.

Куин се смълча зад волана. Мина време, преди да заговори:

— Вие се съгласихте да оставите името при адвокат.

— Не се нуждая от адвокат. Ще го кажа на Морган. Ще му позвъня в Ню Йорк. Да намерим телефон. Сигурно има някъде по пътя.

О’Брайън се намръщи.

— Нямате опит в дела от този род. Не искам да се нагърбвате с неразумен и ненужен риск. Дори не си давате сметка какво вършите!

— Вие бихте се удивили, ако знаехте колко тайни срещи ми се е налагало да измислям. Просто ми дайте нерегистриран автомобил п малко време. Искам да удържите на думата си. Ще разбера, ако ми пуснете опашка. Повярвайте.

— Няма как. Майчице свята! Писател!

— Къде си, дявол да те вземе? — извика Тони в слушалката и после продължи по-меко: — В хотела казват, че си напуснал, а управителят ми каза, че си на път за Шенандоа. Обади се лекарят ти, питаше дали те очакваме в Ню Йорк. Ще обясниш ли, за бога?…

— Нямам време. Ще ти кажа само, че не си говорил с управителя на хотела, а с човек от ФБР. Съмнявам се, че докторът ми е звънял. Бил е някой, който се е интересувал от мен.

— Какво правиш сега?

— Мъча се да открия човека, който държи досиетата на Хувър.

— Престани вече! Още преди два месеца се разбрахме, че с тая история приключваме! Пак прекрачваш границата. Не си мисли, че си герой от собствените си романи!

— Но досиетата наистина са изчезнали. Още тогава. За това е цялата работа. Ще мина в Ню Йорк, обещавам, но преди всичко те моля да се обадиш на едно лице, да му кажеш, че искам да се срещна с него в автомобил, на място и час, които аз определя. Този човек се намира във Вашингтон и вероятно твърде трудно ще влезеш във връзка с него. Но ще успееш, ако кажеш, че се казваш Варак. Стефан Варак. Запиши си. Не бива да ползуваш собственото си име.

— И вероятно — саркастично продължи Морган — ще трябва да се обадя от автомат.

— Разбира се. И то автомат от улица, не от сграда.

— Хайде. Казвай…

— Човекът, на когото трябва да се обадиш, е Мънро Сейнт-Клеър.

Името произведе моментален ефект. Морган бе като зашеметен.

— Ти не се шегуваш, нали! — Това не бе въпрос.

— Не се шегувам. Когато се свържеш с него, кажи му, че звъниш от мое име. Кажи му, че Варак е мъртъв. Той може би вече знае, но може и да не знае. Имаш ли с какво да запишеш?

— Да.

— Пиши тогава. Сейнт-Клеър използува името Браво…

Питър седеше в нерегистрирания автомобил на страничния път, който водеше към залива Чезапийк; пътят нямаше изход — завършваше на брега. Крайбрежието тук бе мочурливо, дивите тръстики растяха нависоко, поклащани от декемврийския вятър. Минаваше два часът следобед. Небето бе забулено в облаци, въздухът режеше, влагата проникваше навсякъде.

Алисън и О’Брайън бяха на няколко мили по на север в „стерилната“ къща в Сейнт Майкълс. Агентът от ФБР се бе съгласил да му даде три часа — това значеше до пет часа, — след което щеше да звъни на Морган и узнае кой се крие зад името Браво. Ако до пет часа Чансълър не се завърне, Куин ще го смята за мъртъв и ще предприеме съответните действия.

Чансълър си спомни думите на Варак: „Има един сенатор. Човек, който не се страхува. Единственият човек във Вашингтон, когото може да потърсите за помощ.“ Не беше ли това безумно съвпадение? Самият той бе сътворил подобен герой, пак сенатор, член на „Ядрото“. Колко близо бе до истината: явно героят от романа имаше свой прототип в живота.

Той даде на Куин името на сенатора, в случай че не се завърне. Отзад завоя в далечината се зададе черна лимузина и бавно приближи към него. Питър отвори вратата на колата и излезе. Лимузината спря на двайсет крачки от него. Шофьорът снижи стъклото на прозореца.

— Мистър Питър Чансълър?

— Да, аз съм — тревожно отвърна Питър. На задната седалка на лимузината нямаше никой. — Къде е посланикът Сейнт-Клеър?

— Заповядайте вътре, сър, и аз ще ви отведа при него.

— Това не влиза в уговорката!

— Така трябва да стане!

— Няма да стане!

— Посланикът ми каза да ви предам, че постъпва така заради вашата безопасност. Помоли ме да ви припомня за разговора ви от преди четири и половина години. Тогава не ви е навел на погрешен път.

Дъхът му почти спря. Наистина Мънро Сейнт-Клеър не го бе подвел преди четири и половина години. Той дори му откри път в живота. Чансълър кимна и влезе в колата.

Грамадната къща във викториански стил бе разположена почти до водата. Дълъг кей се вдаваше навътре в залива, точно по средата на просторната морава пред дома. Самата къща бе на четири етажа. На първия етаж по протежение на цялата фасада имаше широка остъклена веранда с изглед към залива Чезапийк.

Шофьорът избърза напред по стълбите. Отключи и махна на Питър да го последва.

— Минете вдясно през сводестата врата към всекидневната. Посланикът ви чака.

Чансълър пристъпи в коридора. Беше сам. Влезе през сводестата врата в просторната стая с високи тавани и се огледа. Чак в дъното, пред френския прозорец с изглед към водите на залива, стоеше самотна фигура. Бе с гръб към Чансълър. Гледаше в неспирно променящата се водна повърхност.

— Добре дошли — рече Мънро Сейнт-Клеър и се обърна да посрещне Питър. — Тази къща принадлежеше на човек, наречен Генезис. Той бе приятел на Браво.

— Чувал съм за Банър и Парис, за Венис и Кристофър. Разбира се, и за Браво. Но за Генезис не съм чувал нищо.

Очевидно Сейнт-Клеър го проверяваше. Направи опит да скрие изумлението си, но не успя.

— Не е имало смисъл, тъй като той е мъртъв. Струва ми се просто невероятно, че Варак ви е съобщил името ми.

— Той не го направи. В същност, отказа да ми го открие. Научих го от друг човек, на име Брумли, без той да се усети. Неговото кодово наименование във ФБР е било „Пепелянката“. Така фигурира в изчезналите досиета. Отчасти истина, отчасти лъжа. Така съм програмиран и аз.

Сейнт-Клеър присви очи и се приближи към Чансълър.

— Отчасти истина, отчасти лъжа. Това думи на Варак ли са?

— Да. Той почина пред очите ми. Но след като ми разказа всичко.

— Всичко?

— От самото начало. От Малибу до Вашингтон. Замисълът да бъда провокиран, да се заема с тази история, за да служа за примамка. И като примамка да провокирам други да се разкрият. Не ми го каза направо, но за вас е било все едно дали ще живея, или не. Как сте могли да измислите такова нещо?

— Седнете.

— Предпочитам да остана прав.

— Добре. Сега сме като двама гладиатори, които се дебнат.

— Може би.

— Ако е така, вие губите битката. Шофьорът ми ви наблюдава от верандата.

Чансълър се извърна към верандата. Шофьорът стоеше неподвижен с пистолет в ръка.

— Вие смятате, че съм дошъл да ви убия? — запита Чансълър.

— Не знам какво да мисля. Знам само, че не бива нищо да спъва откриването на досиетата. Аз с готовност бих отдал собствения си живот, за да успее това дело.

— Досиетата от буквите „М“ до „Z“. Човекът, който ги притежава, говори със страхотен шепот по телефона и заплашва своите жертви. И той е един от четиримата. Банър, Парис, Венис или Кристофър. А може и Браво: това не е изключено. Така допускам. Той се е добрал до Филис Максуел, Пол Брумли, генерал-лейтенант Брус Макандрю. Генералът тъкмо се е готвел да направи разкрития за една потулена от преди двадесет и две години военна операция, не е могъл да живее повече с тайната и тогава го принуждават да замълчи. Още колко души са станали жертва на този човек, никой не знае. Но ако той не бъде спрян, ако досиетата не бъдат открити и унищожени, той ще държи в ръцете си цялото правителство и съдбините на страната.

Питър изрече всичко това с равен глас, но думите му оказаха своето въздействие.

— Знаете неща, които могат да ви струват живота — каза Сейнт-Клеър.

— След като едва не го загубих на няколко пъти, и то благодарение на вас, думите ви не ме изненадват. Само ме плашат. Искам да сложа край на всичко това.

— Аз също очаквам този край. И мечтая досиетата да бъдат открити. Дано всичко свърши така.

— Има начин да го постигнете. Да се гарантира успехът.

— Как?

— Разкрийте публично имената на хората от вашата група. Разкажете за изчезналите досиета на Хувър. Насилете нещата.

— Вие да не сте полудели?

— Защо?

— Въпросът е далеч по-сложен, отколкото ви се струва. — Сейнт-Клеър се приближи към един фотьойл. Постави ръце върху облегалката, изящните му пръсти деликатно се откроиха върху дамаската. Те трепереха. — Казахте, че Брумли ви е съобщил името ми. Как?

— Проследи ме в един влак и се опита да ме убие. Казали му, че съм завършил романа си и вътре разкривам неща за неговото семейство. Доколкото разбрах, подобна информация би могла да дойде само от вас. Той си послужи с името ви. Изведнъж всичко се изясни. От началото, от самото начало. Още от Парк Форест. Аз ви бях длъжник и вие взехте каквото ви се полагаше. Сега повече нямам задължения към вас.

Сейнт-Клеър вдигна очи.

— Дълг към мен ли? Такъв дълг никога не сте имали! Но допускам, че имате дълг към отечеството си!

— Приемам. Но как да се разплатя? — Питър повиши глас. — Като разглася вашите имена? Като съобщя на отечеството — щом като дълговете трябва да се изплащат, — че досиетата на Хувър са изчезнали?

— Моля ви! — Сейнт-Клеър вдигна ръка. — Опитайте се да проумеете. Ние се събрахме при екстрени обстоятелства…

— За да попречите на маниака — прекъсна го Чансълър.

— Да се опитаме да спрем маниака — потвърди Браво. — Преследвайки тази цел в доста направления, превишихме правата си. Ние заобикаляхме държавния апарат, защото смятахме, че имаме основания. Знаехме, че може да има провал, знаехме, че това, за което се борим, може да бъде разрушено. Знаехме го. Но единствената ни цел бе справедливостта и единствената ни закрила — анонимността.

— Изменете правилата на играта! Един от вас вече го извърши!

— Тогава той трябва да бъде открит. Но останалите не бива да плащат заради него.

— Явно не ме разбирате. Повече не съм ви длъжен, мистър Сейнт-Клеър. Вие ме използувахте. Вие ме манипулирахте, вие ме тормозехте, вадехте ме от релсите, едва не загубих разсъдъка си. За какво? За да можете, вие, Пентагонът, ФБР — доколкото знам, Белият дом, Министерството на правосъдието, Конгресът… и половината от правителството да живеете, както си знаете? Да заблуждавате хората, че досиетата са унищожени, когато те не са! Аз не ви моля, аз настоявам! Или сами ще направите публични разкрития, или ще го направя аз!

Сейнт-Клеър успя да овладее тремора, но не успя да го скрие. Дългите му тънки пръсти се впиваха във фотьойла.

— Разкажете ми за Варак. Аз имам право да знам. Той ми беше приятел.

Чансълър му разказа, пропускайки твърдението на Варак, че ключът на загадката е Часонг. Алисън бе твърде тясно свързана с тази загадка. Не би желал да довери на Сейнт-Клеър нищо, свързано с нея.

— Той почина — продължи Питър, — убеден, че не сте вие, а някой от останалите четирима. „В никакъв случай Браво“, повтори той на няколко пъти.

— А вие? Вие убеден ли сте?

— Не още, но вие може да ме убедите. Дайте гласност на нещата.

— Разбирам. — Сейнт-Клеър се обърна и се загледа към водите на залива. — Варак ви е казал, че сте манипулиран отчасти с истина, отчасти с лъжа. Обясни ли ви точно?

— Разбира се. Изчезналите досиета са истината. Убийството на Хувър — лъжата. Аз и без това не повярвах. То е само презумпция в книгата ми… Достатъчно разговаряхме. Искам вашия отговор. Ще дадете ли гласност на нещата, или аз да го направя?

Сейнт-Клеър бавно се извърна към него. Тревогата от преди малко бе изчезнала. Тя бе изместена от толкова студен поглед, че Питър изтръпна.

— Не ме заплашвайте. Не сте в състояние да го направите.

— Не бъдете толкова сигурен. Не знаете какви предпазни мерки съм взел.

— Да не си въобразявате, че сте герой от собствените си романи? Я не ставайте глупак! — Браво погледна към прозореца. Шофьорът с пистолет в ръка ги наблюдаваше внимателно. — Вие не сте от значение, както и аз в същност.

Чансълър усети как ужасът лека-полека го завладява.

— Един човек в Ню Йорк е известен, че идвам при вас. Ако с мен се случи нещо, веднага ще ви разкрият. В същност вие разговаряхте с него.

— Аз го изслушах — отвърна Сейнт-Клеър. — Не съм се съгласявал с нищо. Вие дойдохте с колата си до затворения път към залива. А в дневниците на Държавния департамент е отбелязано, че в момента участвувам в заседание с един от подсекретарите, който ще се закълне, че съм бил при него. Но алиби не е необходимо. Можем да ви убием по всяко време. Тази нощ, утре, следващата седмица, следващия месец… Но това никому не е нужно. Никога не е фигурирало в плана… Преди четири и половина години аз ви насочих към света на литературата. Върнете се към него. Оставете този свят на други.

Питър бе като зашеметен. Ролите им се смениха. Страховете на Сейнт-Клеър се изпариха, сякаш това, което му бе разказал, повече не бе от значение. Сякаш изведнъж стана безсмислено. Кое предизвика промяната? Очите му се отместиха към прозореца. Шофьорът като че долавяше напрежението помежду им. Бе пристъпил по-близо до прозореца. Сейнт-Клеър забеляза притеснението на Питър и се усмихна.

— Казах ви, че може да си вървите. Човекът отвън е само моя охрана. Не знаех с какви намерения идвате.

— И все още не ги знаете. Защо сте сигурен, че като изляза оттук, няма да разкажа всичко?

— Защото и двамата сме убедени, че не това е верният път. Много хора могат да станат жертва. И двамата не искаме повече жертви.

— Трябва да ви съобщя, че знам кои са Банър, Парис, Венис и Кристофър. Варак ми бе написал имената им.

— Вярвам ви. Но по-добре се занимавайте с вашите дела.

— По дяволите! Ще разкрия цялата история! Убийствата трябва да се спрат! Изнудванията трябва да престанат!

— Аз мисля — с леден тон рече Сейнт-Клеър, — че ако го направите, Алисън Макандрю ще бъде мъртва още днес.

Питър се вцепени и пристъпи към Браво.

Разнесе се звън на счупено стъкло, единият прозорец бе разбит. Пистолетът на шофьора се подаваше през зейналия отвор.

— Вървете си, мистър Чансълър, и се занимавайте с вашите дела!

Питър се обърна и побягна навън.

Мънро Сейнт-Клеър разтвори стъклените врати и излезе на верандата. Въздухът бе студен, вятърът откъм залива се усилваше. Небето бе притъмняло. Скоро щеше да завали.

„Забележително“, помисли си Сейнт-Клеър. Дори мигове преди смъртта си Варак бе съумял да аранжира бъдещите събития. Той бе разбрал, че остава един път: Питър Чансълър да поеме неговото място. Сега писателят ставаше активната фигура. Нямаше друг избор — трябваше да се спусне след Банър, Парис, Венис и Кристофър.

Чансълър спомена, че бил манипулиран. Но той не знаеше, че манипулацията с него продължаваше. Сега въпросът бе да се наблюдава писателят отблизо, да се следи всеки негов ход, докато ги доведе до притежателя на досиетата.

Финалът изискваше жертви. Това бе неизбежно, както бе неизбежно убийството на Едгар Хувър. Двама души трябва да умрат. Предателят от „Инвър Брас“ и безспорно — Питър Чансълър.

Стефан Варак до края си бе останал професионалист. Със смъртта на Чансълър всички тайни ще бъдат погребани. „Инвър Брас“ ще бъде разтурен и никой нямаше да узнае за неговото съществуване.