Ръкописът на Чансълър

22

Болката в слепоочията го накара да се свлече на земята и да заудря главата си в циментовия бордюр, макар да знаеше, че и това няма да помогне.

Затова продължи да върви, като следеше с очи движението на колите към центъра. Търсеше такси.

Трябваше да остане на Тридесет и пета улица при горящата къща и да разкаже на полицаите невероятната история. И все пак нещо го караше да мисли, че отсъствието на Филис може да събуди въпроси, на които той положително не би могъл да даде отговор. Отговор, който да изключва унищожението на Филис Максуел. Сянка на отговорност легна върху мислите му; имаше неща, които той не знаеше, а трябваше да знае. Толкова й бе задължен. Може би вече не, но досега.

Най-накрая намери такси, мигащата лампичка на покрива бе като маяк. Той слезе от бордюра и размаха ръка. Таксито намали ход. Водачът внимателно се огледа, преди да спре.

— Хотел „Хей-Адамс“, моля! — каза Чансълър.

— Господи, какво се е случило? — запита Алисън, изумена при вида му на вратата.

— В куфара има флаконче с лекарства. В задната преграда. Бързо ми ги донеси, моля те.

— Питър, миличък! Какво е станало? — Алисън го прихвана, тъй като той залитна към вратата. — Ще повикам лекар.

— Не! Слушай какво ти казвам. Знам точно какво ми е. Само дай хапчетата. Бързо! — Усети, че ще се строполи. Хвана се за ръцете й и с нейна помощ стигна леглото. Просна се и посочи с ръка към куфара, който все още стоеше върху рафта за багажа в ъгъла. Тя веднага се спусна нататък.

Направи нещо, което рядко си позволяваше: изгълта две таблетки.

Алисън се завтече към банята и донесе чаша вода. Седна до него, държейки главата му, докато пиеше.

— Моля те, Питър, нека повикам лекар!

— Не — той поклати глава и едва отговори. Опита да се усмихне, да се покаже спокоен. — Лекарят няма да ми помогне. Всичко ще мине след няколко минути. — Отвсякъде го обгърна тъма, клепачите му натежаха. Но не биваше да позволява мракът да го връхлети, преди да я е успокоил. Преди да я е подготвил за това, което можеше евентуално да се случи, ако потъне в мрака. — Може би ще заспя. Не за дълго, никога не трае дълго. Може да приказвам насън, дори да викам. Това да не те безпокои. Нищо не значи, просто бълнуване, глупости.

Мрак изпълни съзнанието му, неговата нощ настъпи. Една безкрайна празнота, в която плуваше, носен от спокойни и приятни ветрове.

Отвори очи, не знаеше от колко време е в леглото. Над него бе надвесена Алисън, очите й още по-красиви от напиращите сълзи.

— Ей! — Той протегна ръка към мократа й буза. — Всичко е наред.

Тя притисна дланта му към устните си.

— Тя се е казвала Кати, така ли?

Беше станало това, което не очакваше да стане, беше казал неща, които не искаше. Но нищо.

— Да — кимна той.

— И е починала, така ли?

— Да.

— О, милият! Толкова си изстрадал, такава любов…

— Извинявай.

— Няма защо.

— Сигурно не ти е било много приятно.

Тя докосна очите му, после страните и устните.

— Това бе подарък — каза тя, — красив подарък.

— Не те разбирам.

— След като произнесе нейното име, започна да викаш моето.

Питър разказа на Алисън за случилото се в къщата на Тридесет и пета улица. Опита се да смекчи реалната опасност, представяйки безразсъдната стрелба като намерение да ги изплашат и стреснат, а не да ги ранят или унищожат.

Очевидно тя не му повярва, но Алисън бе дъщеря на военен. Под една или друга форма тя бе слушала подобни успокоителни лъжи и преди. Прие тази разводнена версия без коментари, но остави недоверието да проличи в очите й.

Той свърши разказа си и застана до прозореца, загледай в коледната украса по Шестдесета улица. Отвън долиташе мъчително бавен и приглушен камбанен звън. Коледа бе само след няколко дена, а той дори не се бе сетил за това. Даже в този миг не мислеше за нея. Мисълта му бе насочена само към едно: какво да прави? Да отиде във ФБР, извор на това безумие, и да ги накара да спрат цялата лудост. Една къща бе разрушена, стреляха смъртоносни оръжия. Филис Максуел трябваше да дойде с него.

— Трябва да се свържа с Филис — меко промълви той. — Трябва да я убедя да дойде с мен.

— Ще набера номера й — каза Алисън и взе указателя от нощното шкафче. Питър продължаваше да гледа през прозореца. — Няма го. Телефонът й не е регистриран.

Чансълър си спомни, че и телефонът на бащата на Алисън не бе регистриран. Почуди се дали би могъл така лесно да изрови нейния номер, както този на Макандрю. Ще приложи подобен трик, журналистическа уловка. Стар приятел-репортьор, за една нощ з града, иска да се свърже с известната журналистка.

Но трикът му не мина. Вероятно чиновникът в отдел „Справки“ сам го бе използувал многократно. Вестникът също отказа да съобщи номера.

— Позволи ми аз да опитам — каза Алисън. — Офицер по въпросите на печата дежури непрекъснато в Пентагона. За лошите новини и военните загуби няма работно време. Високият чин има своите предимства. Или някой ще ме познава, или аз ще знам някого.

От Пентагона й дадоха два номера на Филис Максуел. Единият частен, другият — централата на дома, в който живееше.

На частния телефон никой не отговори, а от централата на дома не даваха сведения за живеещите, само приемаха съобщения. Но тъй като Питър не бе сигурен точно в адреса, телефонистката му го каза.

— Ще дойда с тебе — каза Алисън.

— Мисля, че не бива — отвърна Питър. — Тя спомена баща ти, не по име, но заговори за вчерашното погребение в Арлингтън. Изплашена е до смърт. Искам само да я убедя да дойде с мене. Ако те види, това може да я спре.

— Добре — кимна Алисън. Дъщерята на военния разбра всичко. — Но се тревожа за теб. Ами ако отново те нападнат?

— Няма. — Той помълча известно време, после протегна ръце и я притегли към себе си. — Има и още нещо — каза той и я погледна в очите. — Не искам ти да се намесваш. Всичко свърши. Ти сама го каза, спомняш ли си? Тогава не се съгласих с теб. Но сега съм съгласен.

— Благодаря ти Искам да кажа, че това, което той е направил, е минало и не може да се промени. Държеше на нещо. И не искам то да бъде разрушено.

— И аз имам пред вид нещо важно, което не бива да се променя. Или да се разрушава. Това сме ние. — Той я целуна нежно. — След като свърши днешният ден, ще почнем да живеем свой живот. Тази мисъл ме въодушевява.

Тя се усмихна и отвърна на целувката му.

— Аз съм безсрамница. Хванахте в момент на слабост и те съблазних. Трябва бъда заклеймена. — Изведнъж усмивката й угасна, в очите й се прочете ранимост. Тя се загледа в неговите. — Всичко стана толкова бързо, Питър. Не искам да се чувствуваш обвързан.

— Аз пък искам — отвърна той.

— Седнете във фоайето, сър, аз ще се върна скоро — каза портиерът в жилищния дом, където бе апартаментът на Филис Максуел. Човекът въобще не прояви колебание, сякаш го очакваше.

Питър седна на зеления пластмасов стол и зачака. Портиерът остана навън, като се поклащаше на пети и пръсти, скръстил ръце, облечени в ръкавици, зад униформения си гръб.

Всичко бе толкова странно.

Пет минути изтекоха. Портиерът не направи опит да влезе във фоайето. Да не би да е забравил? Чансълър се изправи от стола и се огледа наоколо. Беше разговарял с телефонистка. Къде ли се намираше телефонното табло?

В дъното на фоайето забеляза малка остъклена кабина, притисната между редиците пощенски кутии и асансьорните шахти. Той се приближи и надникна вътре. Телефонистка разговаряше в микрофона, прикрепен към слушалка над главата. Говореше забързано, натъртено. Това бе разговор между приятели, а не служебен. Питър почука на стъклото. Телефонистката прекъсна разговора и отвори прозорчето.

— Кажете, сър?

— Искам да говоря с Филис Максуел. Бихте ли позвънили в апартамента й и ме свържете, ако е там! Спешно!

Реакцията на телефонистката бе така странна, като и тази на портиера. По-различна, но все така непонятна. Тя се поколеба, видимо затруднена.

— Мисля, че мис Максуел я няма — каза тя.

— Ще разберете, като й позвъните.

— Проверихте ли при портиера?

— Какво, по дяволите, означава това? — Питър разбра. Те действуваха по инструкции. — Позвънете в апартамента й!

Както и очакваше, никой не отговори на позвънявянето и нямаше смисъл да се бави повече. Питър бързо излезе навън и застана срещу портиера.

— Хайде да играем открито! Имате нещо да ми кажете, нали? Какво е то?

— Деликатен въпрос.

— Какъв е той?

— Тя ви описа, каза, че се казвате Чансълър. Ако бяхте дошли, да речем, преди час, трябваше да ви кажа да дойдете отново в единадесет и че мис Максуел ми е позвънила и е казала, че тогава ще се върне.

Питър погледна часовника си.

— Добре. Сега е почти единадесет. Какво следва?

— Ще почакаме още малко.

— Никакво чакане. Още сега. Или пред мен ще кажете каквото имате, или пред полицията.

— Добре, добре. Но какво, по дяволите, остават още само няколко минути. — Портиерът бръкна във вътрешния си джоб и извади някакъв плик. Подаде го на Чансълър.

Питър погледна човека, после плика. Отгоре бе изписано името му. Върна се в осветеното фоайе, разкъса плика и извади писмото:

Питър прочете писмото още веднаж, опитвайки се да прозре какво се крие зад всяка дума. Филис бе подбирала фразите си предпазливо, сякаш гонена от неописуем страх. Страх от какво? Какви бяха тия „простъпки“, за които говореше? Какво толкова бе сторила — или не бе сторила, — та трябваше да сложи край на целия си досегашен, изпълнен с успехи живот? Това бе истинско безумие.

Всичко беше безумие! Всичко. Но на безумието трябваше да се сложи край. Тръгна към изхода. Отнейде чу продължително бръмчене. Спря, когато бе сложил ръка върху стъклената дръжка на вратата. Чу името си, придружено от плъзгането на стъкленото прозорче на телефонната централа.

— Мистър Чансълър? — викаше го телефонистката, подала глава навън. — Вас търсят.

Филис?! Сигурно е променила решението си. Тичешком прекоси фоайето и взе слушалката.

Не беше Филис Максуел. Обаждаше се Алисън.

— Случи се нещо ужасно. Обади се някакъв човек от Индианополис. Не беше на себе си. Звънял от летището, хващал първия самолет за Вашингтон…

— Кой е той?

— Казва се Брумли. Каза, че ще те убие.

Каръл Куинлан О’Брайън взе от дежурния входящия дневник и му поблагодари. Вратите на ФБР бяха затворени откъм Пенсилвания Авеню. Списъка на тези, които бяха влезли и излезли, щеше да обработи и да изпрати на главната служба по охраната. Открай време пребиваването на всеки във ФБР се контролираше; човек не можеше да напусне сградата, без да предаде пропуска си.

„Всичко започна преди четири месеца от тези дневници на службата за сигурност“, помисли си О’Брайън. Започна и катастрофалното падение на неговата кариера в Бюрото. Преди три месеца в следобедните дневници от 1-ви май той откри три имена: Солтър, Крепс и Лонгуърт. Две от тях представляваха неизвестни кодови имена, а третото принадлежеше на пенсиониран бивш агент, който живееше на тихоокеанския остров Мауи. Тези три неизвестни лица са получили достъп до сградата онази нощ. На следната сутрин Хувър бе намерен мъртъв, а всички следи от неговите досиета се губеха. Самите досиета бяха бързо забравени като пъклено наследство и никой не желаеше нито да ги изрови, нито да ги изучи.

И така Куин О’Брайън разпитваше, без да дава гласност, търсеше съвет от хора, които проявяваха загриженост. Повечето от тях бяха хора от Бюрото като него, чието честолюбие бе накърнено през последните години, дори тяхното повече от неговото. Но за по-продължителен период. Той бе пристигнал само преди четири години и половина, военен герой от Сакраменто, от Военното разузнаване, четиридесет и две годишен адвокат, избягал от виетнамския пленнически лагер, посрещнат с почести в Калифорния. Повикаха го във Вашингтон, президентът му връчи орден, Хувър го назначи при себе си. Добро място за социални контакти. Той придаваше на Бюрото онзи така необходим полъх на достойнство. Предполагаше се, че ще бъде удачно и за Куин. Можеше да направи кариера в Министерството на правосъдието.

Би могъл. Но вече не. Защото бе разпитвал. Един шепнещ глас по телефона му нареди да престане. Безизразен, висок, ужасяващ шепот, който му показа, че те знаят. Те имаха писмената изповед на един пленен подполковник, който заедно със седмина други очакваше екзекуция заради постъпката на някой си майор Каръл Куинлан О’Брайън. Майорът не се бе подчинил на заповедта. И предизвика екзекуцията на осем американски войници.

Разбира се, това бе само половината от случилото се. В другата половина се разказваше как същият този майор се грижел за болните и ранените в землянката с много повече загриженост от екзекутирания подполковник. Разказваше се как майорът поемал работата на другите, как крадял храна и лекарства от постовете, за да поддържа живота на болните, как в последна сметка бягството му било продиктувано не толкова от мисълта за самия него, а за останалите пленници.

Той беше адвокат, а не войник. Водеше го неговата юридическа логика, а не войнишката стратегия. Нито пък готовността на войника да възприеме непоносимите жестокости на войната и тъкмо тук, съзнаваше той, се криеше слабостта на позицията му. Дали бе извършил онази постъпка, воден от загриженост за всички? Или воден от мисълта за себе си?

О’Брайън не вярваше, че има точен отговор. Дори само въпросът бе в състояние да го унищожи. Един разобличен „герой от войната“ бе ненавистен за хората. Защото хората се оказаха измамени, това ги дразнеше, това ги вбесяваше.

Тъкмо тези неща му наговори онзи отвратителен шепот. И то само защото Куин бе разпитвал. Три неизвестни лица безпрепятствено са получили достъп до сградата в нощта преди смъртта на Хувър. А на следното утро досиетата на Хувър бяха изчезнали.

Ако О’Брайън се нуждаеше от доказателство за прогресивното си падение като служител във ФБР, то трябваше само да хвърли поглед върху своя служебен картон. Бе отстранен от няколко комисии. Вече не получаваше строго поверителните доклади за новите съвместни операции със Съвета за Национална сигурност и с ЦРУ. Изведнъж го прехвърлиха само на нощни дежурства. Нощни дежурства! За Вашингтон това бе равнозначно на боен пост в Омаха. Нощните дежурства дадоха възможност на агента да направи преоценка на много неща, най-вече на своето собствено бъдеще.

Това караше О’Брайън да се чуди кой от Бюрото го преследва. Който и да бе, той явно знаеше за трите неидентифицирани лица, които под фалшив предлог се бяха вмъкнали във ФБР през нощта преди смъртта на Хувър. И вероятно знаеше много повече за стотиците досиета, скрити в личната картотека на Хувър.

Друго едно съображение се натрапваше в съзнанието на О’Брайън. Той не обичаше да се замисля над него. След ужасяващия шепот по телефона преди четири месеца неговата воля за съпротива, за борба изчезна. Бе напълно възможно провалът му в Бюрото да се дължи на самия него. На качеството на неговата работа.

Телефонният звън прекъсна мислите му и го върна към дребнавата реалност на нощното дежурство. Погледна светещото копче пред себе си. Това бе повикване по вътрешната линия на някой от двата пропуска.

— Тук е пропускът на Десета улица. Имаме проблем. При нас стои един човек, който настоява да говори с някого от отговорните служители, които в момента са на работа. Казахме му да дойде сутринта, но той отказва.

— Да не е пиян? Или някой смахнат?

— Не изглежда. В същност знам какъв е. Чел съм една негова книга. Казва се „Контраудар!“. Името му е Чансълър. Питър Чансълър.

— Чувал съм за него. Какво иска?

— Не ще да каже. Твърди, че е спешно.

— Вие какво мислите?

— Мисля, че той няма да мръдне цяла нощ оттук, докато не го приеме някой. Според мен това ще сте вие, Куин.

— Добре тогава. Проверете го за оръжие, дайте му придружител и го пратете при мен.