Игри на злото

Девет

В един и половина през нощта Ким прекоси коридорите на общата сграда, в която се помещаваха следствието, униформените и част от цивилната администрация.

— Вече сте тук, чудесно.

Другите двама следователи от екипа й седяха на местата си. Почти не беше останало време да дойдат на себе си след разследването на Дън. Но така стояха нещата в екипа на Ким.

В стаята имаше четири бюра, сложени две по две едно срещу друго. Всеки плот беше огледален на отсрещния — компютър и пластмасови тави за документи.

Три от бюрата си имаха постоянни собственици, но четвъртото стоеше празно след последните съкращения отпреди две години. На него обикновено се настаняваше Ким, която предпочиташе да е с екипа, отколкото сама в кабинета си.

Кабинетът, на чиято врата беше написано името й, беше по-известен като Аквариума. Представляваше просто малко пространство в далечния десен ъгъл на помещението, преградено с гипсокартон и стъкло.

— Добро утро, началник — бодро поздрави детектив Ууд. Стейси беше наполовина англичанка, наполовина нигерийка, но на бюрото й се мъдреше надпис „Само Дъдли!“ Косата й беше къса, естествено къдрава и отлично подчертаваше шоколадовия й тен и нежните й черти.

От друга страна, детектив Досън изглеждаше така, сякаш току-що са го откъснали от прегръдките на знойна красавица. Той беше от онези мъже, които са родени да носят костюм. Има хора, които не изглеждат елегантни, ако ще да са облечени в „Армани“, но Досън беше тяхната пълна противоположност. Безбройните му костюми бяха все евтини, но на него му стояха безупречно. По обувките и вратовръзката му обикновено личеше с какво се е занимавал напоследък. Щом Досън й обърна гръб, за да иде да си налее кафе, Ким сведе очи към краката му. О, да, определено е бил на среща. И то само няколко месеца, след като годеницата му — с новороденото им момиченце на ръце — го прие обратно у дома след поредната изневяра.

Това обаче не й влизаше в работата, така че Ким си замълча.

— Стейси, ти си на дъската.

Стейси скочи и грабна черния маркер.

— Още нямаме установена самоличност. Не е намерен портфейл, така че разполагаме само с очевидното: бял мъж, между четирийсет — и петдесетгодишен, с ниски доходи, четири прободни рани, първата от които фатална — Ким замълча за момент, за да даде възможност на Стейси да успее да запише всичко.

— Така, най-напред трябва да установим поредността на събитията. Бил е в бара и след това някой му е откраднал портфейла или просто е извел кучето на разходка?

Инспекторката се обърна към Досън.

— Кев, поговори с патрулиращите полицаи, провери шофьорите на автобуси, обиколи стоянките за таксита… Улицата е натоварена, някой може и да е видял нещо. Събери показанията максимално бързо. Брайънт, провери последните сводки за сигнали за изчезнали хора — може някой да е го е обявил за издирване.

Ким плъзна поглед из стаята. Колегите й се раздвижиха, готови да се заемат с поставените задачи.

— А аз ще ида да докладвам на шефа.

Тя качи стълбите до третия етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж и нахълта при началника, без да чука.

Дори и седнал зад бюрото, главен инспектор Удуърд не можеше да прикрие скромния си ръст. Затова пък стойката му беше гордо изправена, а бялата му риза — безупречно изгладена. Карибската му кръв го беше дарила с кожа, която криеше петдесет и трите му години. Удуърд беше започнал кариерата си като патрулиращ униформен по улиците на Улвърхамптън и упорито си беше проправил път нагоре в йерархията във времена, когато полицията далеч не се славеше като политически коректна по отношение на расовите въпроси.

Непоколебимата отдаденост и гордостта от службата му проличаваха и в стъклената витрина, в която беше подредена колекцията му от умалени модели на автомобили: почетно място в нея заемаха полицейските коли.

Началникът взе от бюрото стрес топката си и започна да я стиска ритмично с дясната си ръка.

— Какво знаем до момента?

— Много малко, сър. Разследването едва започва да се очертава.

— От медиите вече ми звъняха. Трябва да им подхвърлим нещичко.

Ким завъртя очи.

— Сър…

Удуърд стисна силно топката.

— Няма да мине номерът, Стоун. Утре, осем часа сутринта. Кратко изявление: труп на мъж и прочие.

Знаеше, че Ким мрази да говори пред журналисти, но периодично го изискваше от нея. Нейните собствени кариерни планове драстично се разминаваха с неговите идеи за бъдещето й в полицията. За Ким да се издига още в йерархията означаваше все повече да се отдалечава от реалната полицейска работа. Още едно стъпало нагоре, и денят й щеше да се състои от съблюдаване на протоколи, политически игри, прикриване на чужди грешки и проклети пресконференции.

Тя понечи да възрази, но началникът поклати недвусмислено глава. Ким премълча: умееше да избира битките си.

— Има ли друго, сър?

Уди остави стрес топката и си сложи очилата.

— Дръж ме в течение.

— Разбира се — отвърна Ким и затвори вратата на кабинета му зад гърба си. Имаше ли друг вариант, освен да го държи в течение!

В стаята долу завари хората от екипа си притеснени.

— Имаме добра и лоша новина — обади се Брайънт, щом срещна погледа й.

— Казвай.

— Идентифицирахме жертвата…, но информацията никак няма да ти хареса.