Игри на злото

Двайсет и седем

Беше почти девет вечерта, когато Алекс затвори входната врата зад гърба си. Къщата тънеше в пълен мрак. Тя тръгна през антрето към кухнята. След гробището се беше отбила в „Маркс и Спенсър“ за бутилка „Шато Ласком“. Беше си го заслужила.

Остави бутилката на плота и застина на място. Нещо не беше наред. В следващата секунда миризмата я блъсна в носа. Огледа се. Помещението вонеше. Тя подуши отново, не можа да установи на какво точно мирише, но беше отвратително и я обгръщаше отвсякъде.

— Божичко, какво е умряло тук? — промърмори под нос и отвори огромния хладилник.

На най-долния рафт имаше пакет нарязана салата, който беше отворила на обяд. Мляко нямаше, защото Алекс рядко го ползваше, а всичко останало беше в плътно затворени кутии.

Тя затвори хладилника със замах. А в следващия миг сърцето й се качи в гърлото: озова се очи в очи с човек, изникнал сякаш от нищото.

Смаяна, Алекс направи крачка назад.

— Шейн… к-какво…

Шейн я стисна над лакътя, за да й попречи да се дръпне още от него.

— Здравей, докторе. Липсвах ли ти?

Алекс се опита да укроти накъсаното си дишане и да дойде на себе си. Шейн беше тук, в собствения й дом. Мамка му, как беше станало това? Тя го беше изхвърлила тотално от мислите си.

Пръстите му здраво стискаха ръката й, погледът му беше спокоен и овладян.

Беше по-висок от нея минимум с двайсет сантиметра. Пристъпи по-близо и вонята му изпълни ноздрите й. Повдигна й се. Смес от пот, влага и развалена храна.

Алекс се задави и с усилие успя да задържи вечерята в стомаха си.

Опита се да се отскубне, но Шейн беше силен и решен да довърши започнатото.

— Шейн, какво, по дяволите, правиш тук?

Зачуди се дали и Шейн долавя колко силно трепери гласът й. Не го познаваше достатъчно добре, за да е сигурна на какво е способен. Но веднъж го беше манипулирала успешно, защо да не успее пак?

— Дойдох да те накажа, Алекс.

Алекс преглътна. Изражението на лицето му беше каменно. Вече ни най-малко не приличаше на уплашено малко момче. Приличаше на мъж. Истински мъж.

Тя замълча. Нямаше представа какво му се върти в главата. Трябваше да измисли план. Само ако можеше да си добере до мобилния си…

В мига, в който това й хрумна, Шейн се пресегна към дамската й чанта със свободната си ръка. Изсипа я върху масата, взе телефона й и го пъхна в задния си джоб.

Бутна я до кухненския плот, пусна я и подпря длани от двете й страни, така че тя остана пленена в прегръдката му.

Алекс обмисляше вариантите. Можеше да се пробва да го изрита с коляно между краката и да се надява, че ще го събори на пода. Това щеше да й даде време да стигне до входната врата, да дръпне резетата, да откачи веригата и да избяга навън. Страхотен план, но неизпълним, ако ритникът не се окажеше достатъчно силен. Беше виждала с очите си как беше подредил Малкълм, а и да не забравяме, че беше убил чичото-насилник с голи ръце.

Реши да се спре на по-различен подход.

Преглътна страха си и се усмихна палаво.

— Липсваше ми, Шейн.

Той дръпна леко глава назад, а устните му се присвиха от отвращение.

Грешка. Алекс бързо се окопити и се постара да изглежда възможно най-искрена.

— Наистина.

Шейн поклати глава.

— Ти си кучка и лъжкиня. Преди да те срещна, имах някакъв шанс да заживея нормално. Дейвид ми даде покрив над главата и момчетата в приюта ме разбираха. Бяха ми приятели. А сега изгубих и тях. Заради теб изгубих всичко.

Алекс се опита да диша равномерно и дълбоко. Понечи да заговори.

— Нито дума! — нареди Шейн. — От устата ти излизат само шибани лъжи. Накара ме да повярвам, че мога да бъда нормален. Убеди ме, че мога да се почувствам чист и спокоен, а през цялото време си знаела, че това не е възможно.

Челото му се набразди от бръчки, твърде дълбоки за двайсет и три годишно момче.

— Използва ме, за да нараня Малкълм. Не знам защо го направи, но аз наистина го нараних сериозно и то само заради теб. Мисля, че ти повреждаш хората, Алекс, и после излизаш суха от водата, но този път няма да ти се размине.

Сърцето на Алекс подскочи. Не можеше дори да си представи какво възнамерява да й стори. При физическа схватка всяко преимущество беше на негова страна, но при психологически двубой нещата съвсем не стояха така.

— Аз наистина ти вярвах. Мислех, че сме приятели, а ето че заради теб изгубих всичко.

Алекс се опита да не трепне, когато дясната му ръка се вдигна и докосна бузата й.

— Така чиста, така красива, така съвършена.

Малко остана отново да се задави, щом усети грубата кожа на Шейн до своята, но задържа изражението си непроменено. В гласа му се долавяше онзи копнеж, който беше виждала у много свои пациенти. Все още имаше нещо, което Шейн отчаяно искаше, за което копнееше.

Трябваше да достигне до малкото момче, скрито у този непознат мъж. Животът й зависеше от това.

Тя рискува и леко докосна лявата му ръка. Шейн стисна зъби, но не се отдръпна.

В ума й най-сетне се оформи стратегия. Тя заговори тихо, почти шепнешком:

— Така се радвам, че ме намери, Шейн.

Той я погледна право в очите.

Алекс натисна още, като с усилие прогони всяка следа от страх в гласа си:

— Търсих те навсякъде. На следващата сутрин първата ми работа беше да се върна в „Хардуик Хаус“, за да проверя как си и Дейвид ми каза, че си изчезнал. Исках да ти кажа колко съжалявам, задето бях толкова сурова с теб. Просто ти бях сърдита заради онова, което стори на Малкълм — тя поклати глава. — Мислех, че с теб се разбираме. Мислех, че мога да ти помогна.

По лицето на Шейн премина сянка от несигурност. Пулсът на Алекс се успокои и тя продължи:

— Толкова часове сме прекарали заедно! Мислех, че заедно напредваме. Мислех, че ми вярваш, но когато видях в какво състояние е Малкълм, реших, че всичките ни разговори са били напразни.

Той поклати бавно глава, а дясната му ръка се отпусна надолу, далеч от лицето й.

— Хайде де, Шейн. Знаеш, че съм права. Бяхме приятели. Не трябваше да ти казвам всички онези неща — тя сведе очи и поклати глава. — Беше жестоко от моя страна, а и не беше истина.

— Кое не беше истина?

— Че не мога да ти помогна.

Лицето му се изкриви от пълно объркване.

— Но ти каза…

— Знам какво казах, Шейн. Но не бях права. Казах го само защото ти бях ядосана. Разбира се, че мога да ти помогна. Затова цялата следваща нощ обикалях улиците да те търся.

— Но…

Равновесието на силите се беше променило. Алекс се отдръпна от Шейн, после се обърна и му протегна ръка. Отново контролираше нещата и имаше власт да реши как точно да завърши тази история.

— Ела с мен и ще ти помогна още сега.

Шейн не мръдна.

Опасността беше преминала. Беше го объркала достатъчно, че да разсее яростта му. Пред нея отново беше малкото момче.

Алекс го повика отново и го поведе към кабинета си.

— Само да включа лампата на писалището. По-удобно е на светло.

Посегна отстрани и щракна ключа на лампата. Точно до него имаше още един бутон. Алекс го натисна два пъти.

Стаята мигом се обля в мека, интимна светлина. Алекс поведе Шейн към стола за пациенти. Той покорно седна.

Само няколко минути: не й трябваше повече. Помощта беше на по-малко от километър от дома й. Историята с това момче трябваше да приключи веднъж завинаги и планът за това вече беше кристално ясен в съзнанието й.

Алекс свали сакото си и го метна на масата.

— Искаш ли да ти помогна веднага, Шейн?

Той не отговори, само продължи да я гледа немигащо.

— Ако ми позволиш, мога да направя така, че всичко това да приключи. Ще започнем сега, а след известно време ще се обадя на Дейвид и ще можеш да се върнеш в „Хардуик Хаус“. Нали това искаш?

На лицето му се изписа съмнение.

— Ще мога да се върна?

Алекс кимна съчувствено.

— Разбира се, ти избра да си тръгнеш доброволно. Стаята ти си е още там и те чака.

Шейн я загледа с недоверие.

— Наистина ли ще го направиш?

Тя се усмихна окуражително.

— Шейн, бих сторила всичко, за да ти помогна. Ти си ми приятел.

Изражението му се отпусна и той скри лицето си с длани.

— О, Господи, Алекс! Толкова съжалявам! Мислех, че те мразя. Мислех, че ти ме мразиш. Мислех, че съм толкова мръсен и долен, че не можеш да понасяш да си близо до мен.

— Не ставай глупав — отвърна Алекс с такъв тон, сякаш говореше на петгодишно дете. — А сега затвори очи и слушай единствено моя глас.

Шейн се отпусна назад и затвори очи.

Алекс нави нагоре десния ръкав на блузата си. Без да сваля поглед от стиснатите клепачи на момчето, започна да щипе ръката си между китката и лакътя.

— Най-напред се отпусни и освободи ума си. Ще направя така, че част от болката ти да изчезне.

Лицето му се отпусна, мускулите на челюстта му вече не бяха стегнати. Алекс с усмивка нави левия си ръкав. Продължаваше да говори на Шейн с тих, успокоителен глас, като едновременно с това заби нокът под лакътя си с всичка сила и прокара с него дълбока резка чак до китката си. Тук-таме кожата се разрани до кръв. Нараняването изглеждаше много по-лошо, отколкото всъщност беше.

— Трябва до се освободиш от омразата, Шейн. Мога да ти помогна да оставиш миналото завинаги зад гърба си. Да се почувстваш отново чист.

Последното беше напълно вярно. Можеше да му помогне, стига да искаше, но пък, когато си погледна часовника, видя, че времето нямаше да й стигне.

— Какво правиш на ръцете си, Алекс?

Мамка му, беше откъснала очи от него само за секунда, колкото да погледне часовника!

Шейн сведе поглед от лицето й към зачервените й, изподрани ръце. Изражението му подсказа на Алекс, че той започва да осъзнава истината.

На вратата внезапно се почука, но това не беше изненада. Вече се беше случвало да използва монтирания на писалището паникбутон и той беше сработил идеално. Шейн скочи на крака и се хвърли към вратата, която водеше към антрето.

— Няма нищо, Шейн. Не обръщай внимание. Който и да е, ще си отиде.

Алекс отлично знаеше, че „гостите“ няма да си отидат.

Шейн беше в паника. Не сваляше очи от дясната ръка на терапевтката.

Алекс се изправи и се дръпна по-далеч от вратата.

— Няма нищо, ще си…

Трясъкът от разбитата входна врата прекъсна думите й.

Шейн я погледна в очите, смаян и уплашен. Алекс разкъса блузата си, откривайки гърдите си. Тръсна глава, за да разроши косата си и силно се ощипа по бузата, където остана нова червена следа.

Двама мъже полицаи нахълтаха в кабинета и погледите им обхванаха добре нагласената сцена.

— Той… той… опита се да ме изнасили — изплака Алекс и краката й се подгънаха. Тя се олюля и се облегна на стената. По-високият полицай посегна да я подхване.

Шейн трескаво местеше очи между хората в стаята, очевидно без да си дава сметка какво точно става. Жалка картинка, наистина! Толкова лесно се върза и повярва, че тя действително се интересува от него и ще му помогне. Момчето просто не разполагаше с необходимия умствен капацитет, за да й противостои.

— Не съм… заклевам се… не съм…

Високият полицай огледа нараняванията по ръцете на Алекс.

— Закопчай го — нареди и я поведе към близкия стол. Шейн я гледаше право в очите, искрено объркан.

Алекс му отвърна с триумфална усмивка.

В следващия момент на лицето му се изписа осъзнаването, че оттук се връща право в затвора. Той се задърпа заключените си в белезниците ръце.

— Не, моля ви, не мога… вие не разбирате… моля ви… не мога да ида пак там…

След престъплението, за което беше осъден, всяка проява на насилие от страна на Шейн автоматично прекратяваше помилването му, а Алекс държеше да е сигурна, че специално този обект на изследването й никога повече няма да я притеснява.

— Кажи им, Алекс! — проплака момчето и сълзите бликнаха по страните му. — Кажи им, че не съм ти направил нищо! Моля те, кажи им, не мога да се върна в затвора!

Алекс потърка зачервената кожа на ръцете си и не отговори.

— Сбогом, Шейн — прошепна си тихичко, когато високият полицай поведе Шейн към патрулния автомобил.