Игри на злото

Четири

Доктор Александра Торн обиколи приемния си кабинет за трети път: правеше го винаги преди важен сеанс. Доколкото й беше известно, първата й пациентка за днес не беше постигнала нищо съществено за двайсет и четири годишното си съществуване. Рут Уилис не беше спасила ничий живот. Не беше открила чудодейно лекарство, нито пък можеше да се определи като особено полезен член на обществото. Не, Алекс беше единственият човек, който имаше полза от това, че Рут все още диша. Факт, по отношение на който момичето тънеше в блажено неведение.

Алекс продължи грижливия оглед на кабинета и се отпусна на стола за пациенти: едно място от особена важност. Столът беше италиански, тапициран със светлокафява кожа, която нежно погали гърба й и я обгърна с топлина и окуражаващо удобство.

Облегалката му беше обърната с гръб към прозореца, тъй като изгледът навън разсейваше пациентите, а вместо това позицията им предлагаше чудесна гледка към множеството дипломи, украсяващи стената зад писалището на Алекс — репродукция на мебел от времето на Регентството.

Върху писалището имаше фотография в рамка, завъртяна така, че пациентът да може да зърне красив, атлетичен мъж и две малки момченца с широки усмивки. Вдъхваща доверие снимка на едно прекрасно семейство.

Най-важното при днешния сеанс беше пред очите на пациентката задължително да попадне ножът за писма с резбована дървена дръжка и дълго, тънко острие, който красеше предната част на писалището.

Позвъняването на входната врата накара Алекс да потрепери от радостно вълнение. Отлично, Рут идваше точно навреме.

Алекс си даде още секунда, за да огледа собствената си външност. Шестсантиметровите токчета добавяха още височина към естествения й ръст от метър и седемдесет и две. Дългите й стройни крака бяха обути в шит по поръчка тъмносин панталон с широк кожен колан. Семпла копринена блуза допълваше илюзията за небрежна елегантност. Тъмнокестенявата й, дълга до брадичката и леко подвита в краищата коса беше оформена на черта и грижливо сресана. Алекс бръкна в едно чекмедже, извади очилата и си ги сложи. Стъклата бяха без диоптри и нямаха отношение към зрението й, но пък бяха задължителен последен щрих на образа й.

— Добро утро, Рут — поздрави Алекс, когато отвори вратата.

Рут влезе: живо въплъщение на мрачния ден навън. Изражението й беше вяло и безжизнено, раменете — увиснали, сякаш притиснати от невидимо бреме.

— Как си?

— Не много добре — отвърна Рут и седна.

Алекс пристъпи до кафемашината.

— Отиде пак да го видиш, така ли?

Рут поклати отрицателно глава, но Алекс веднага се досети, че момичето лъже.

— Кажи ми.

Пациентката отмести гузно поглед, без да знае, че целта на Алекс е била тъкмо това неподчинение.

Деветнайсетгодишната Рут била обещаваща първокурсничка по право, когато била нападната, брутално изнасилена, пребита и изоставена в безсъзнание на сто и петдесет метра от дома си.

Пръстовите отпечатъци, снети от смъкнатата от гърба на момичето кожена раница, показали, че изнасилвачът е трийсет и осем годишният Алан Харис, който фигурирал в базата данни на полицията заради отдавнашен арест по обвинение в дребна кражба.

Рут преживяла тежък съдебен процес, който изпратил нападателя й в затвора за дванайсет години.

Момичето положило всички усилия да се възстанови, но станало ясно, че случката напълно е променила личността й. Рут се затворила, напуснала университета и прекъснала всяка връзка с приятелите си. Последвала психотерапия, но и тя не успяла да я върне към каквото и да било подобие на нормален живот. Рут съществувала на автопилот, а наскоро дори и тази крехка маска била унищожена: преди три месеца момичето минало край един бар на Торнс Роуд и видяла нападателя си да излиза от него заедно с кучето си.

След две-три телефонни обаждания се разбрало, че Алан Харис е освободен за примерно поведение, преди да е излежал и половината от присъдата си. След тази новина Рут направила опит за самоубийство и последвалото съдебно разпореждане я изпратило в кабинета на Алекс.

При последния им сеанс Рут беше признала, че прекарва всяка вечер скрита пред бара и чака да види Харис.

— Нали си спомняш, че при миналата ни среща те посъветвах да не търсиш среща с този човек?

Това не беше пълна лъжа. Алекс действително беше дала този съвет на Рут, но само мимоходом: без въобще да прояви необходимата настоятелност.

— Знам, но трябваше да видя.

— Какво, Рут? — Алекс насила добави нотка на нежност в гласа си. — Какво се надяваш да видиш?

Дланите на Рут стиснаха облегалките на стола.

— Искам да знам защо той ми стори това. Искам да прочета по лицето му дали съжалява, дали чувства вина, че разруши живота ми. Че разруши мен самата.

Алекс кимаше съчувствено, но вече се налагаше да придвижи нещата към следващия етап. Имаше да свърши твърде много работа за твърде кратко време.

— Помниш ли за какво говорихме на предишния сеанс?

По изпитото лице на Рут се изписа тревога. Тя кимна утвърдително.

— Знам, че ще ти бъде много трудно, но го искам от теб, защото е съществена част от процеса на лечение. Имаш ли ми доверие?

Рут кимна без колебание.

Алекс се усмихна.

— Добре. Аз съм тук, с теб. Преведи ме през преживяването: от начало до край. Разкажи ми какво се случи онази вечер.

Рут пое дълбоко въздух няколко пъти и впи поглед нейде над писалището, към ъгъла на стаята. Идеално.

— Беше петък, седемнайсети февруари. През деня имах две лекции и куп домашни. Вечерта излязох с приятели: отидохме в Стауърбридж, щяхме да празнуваме нещо, нали се сещате, студентски живот. Седнахме в малка кръчма в центъра. Щом излязохме оттам, аз казах „довиждане“ и си тръгнах за вкъщи, защото не исках да имам махмурлук на следващия ден. Изпуснах си автобуса за пет минути. Опитах се да хвана такси, но беше петък вечер, всички бяха тръгнали по клубовете и колите не спираха. Почаках двайсетина минути, после прецених, че до Лай са само два километра и тръгнах пеша.

Рут замълча и вдигна чашката с кафе с трепереща ръка. Алекс се зачуди колко ли пъти през последните години момичето е съжалявало горчиво, че не е почакало още малко до следващото свободно такси.

Кимна на Рут да продължи.

— Тръгнах от стоянката за таксита на автобусната спирка и си сложих слушалките на айпода. Беше много студено, така че вървях бързо и за петнайсетина минути стигнах до Хай Стрийт в Лай. Отбих се в супермаркета и си взех сандвич, защото не бях яла от обяд.

Страшният спомен наближаваше: дишането на Рут се ускори, а очите й — широко отворени и немигащи — все така гледаха втренчено право напред.

— Вървях и се опитвах да отворя проклетата пластмасова кутия на сандвича. Не чух нито звук. Отначало помислих, че ме блъска кола, и секунда по-късно си дадох сметка, че някой е сграбчил раницата ми и ме влачи назад. Докато осъзная какво става, една грамадна длан ми затисна устата. Той беше зад мен и не можех да го ударя. Започнах да се мятам, но не можех да го достигна. Стори ми се, че ме влачи с километри, но всъщност ме е издърпал само на петдесетина метра встрани — до мрака на гробището, което е в горния край на Хай Стрийт.

Алекс забеляза, че тонът на Рут стана някак далечен, делови, сякаш онова, което момичето разказваше, се беше случило на някой непознат.

— Натика в устата ми някакъв парцал и ме събори на земята. Ударих си главата в ръба на една надгробна плоча и по бузата ми потече кръв. Той вече ровеше под корема ми, за да дръпне ципа на дънките ми, но аз мислех само за кръвта по лицето ми — беше толкова много. Дънките се оказаха смъкнати до глезените ми. После той стъпи на единия ми прасец и ме натисна с цялата си тежест. Пренебрегнах болката и се надигнах да се изправя. Той ме ритна отдясно в главата, а след това чух звука от неговия цип и шумоленето на смъкнатите му панталони.

Рут пое дълбоко въздух.

— Чак тогава си дадох сметка, че се кани да ме изнасили. Опитах се да крещя, но парцалът в устата ми заглушаваше гласа ми. Той смъкна раницата от гърба ми, пъхна коляното си между крака ми и ги разтвори. Легна върху мен и проникна анално. Болката беше толкова страшна, че не можех да дишам, а парцалът спираше писъците ми. На два пъти загубих съзнание и всеки път, когато идвах на себе си, се молех да умра.

По страните на Рут потекоха сълзи.

— Слушам те.

— Всичко продължи сякаш с часове, докато той най-сетне свърши. Изправи се бързо, закопча се и се наведе до мен. Прошепна в ухото ми: „Дано и на теб да ти е харесало, скъпа“. Ритна ме още веднъж в главата и си тръгна. Припаднала съм отново и се свестих, когато вече ме вкарваха в линейката.

Алекс посегна и улови ръката на момичето. Беше студена като лед. Не беше слушала кой знае колко внимателно разказа на Рут, но нямаше как — трябваше да мине през него, за да тласне нещата към следващия етап.

— Колко дълго беше в болница?

— Почти две седмици. Най-напред заздравя раната на главата ми; явно бях изгубила доста кръв. Проблемът беше другото.

Рут се чувстваше неудобно да разказва за другите си наранявания, но Алекс държеше момичето да преживее болката и унижението си още веднъж.

— Колко шева бяха?

Рут трепна.

— Единайсет.

Алекс видя как челюстта на Рут се стяга, докато момичето си припомняше отново ужасите на личния си ад.

— Рут, дори не мога да си представя през какво си минала и много съжалявам, задето те принуждавам да се връщаш към него, но това е необходимо за възстановяването ти в дългосрочен план.

Рут кимна и впи в Алекс поглед, в който се четеше безпрекословно доверие.

— Кажи ми с твои думи: какво ти отне онова чудовище?

Рут се замисли за момент.

— Светлината.

— Разкажи ми.

— Светлината вече я няма. Постепенно установих, че преди онази вечер виждах всичко, огряно от светлина. Целият свят беше светъл, светлина имаше дори в мрачните и дъждовни дни, а сега зрението ми сякаш се е увредило и виждам света от мрачен по-мрачен. Летните дни не са така ярки, вицовете не са смешни, на никого вече не вярвам. Погледът ми към света и към всички хора — дори и онези, които обичам — се промени завинаги.

— Какво провокира опита ти за самоубийство?

Рут свали единия си крак, преметнат върху другия, седна нормално, после отново кръстоса крака.

— Когато го видях да излиза с кучето от онзи бар, отначало бях шокирана. Не можех да повярвам, че толкова скоро е отново на свобода, че правосъдието ме е онеправдало по такъв начин, но почувствах и нещо повече — тонът на момичето подсказваше, че сега за първи път си дава сметка за онова, което говори. — Разбрах, че никога няма да се освободя от яростта и гнева, които нося в себе си. В жилите ми тече чиста омраза и това ме изтощава безкрайно. Осъзнах, че той винаги ще има власт над мен и аз с нищо не мога да променя това. То ще приключи само когато единият от нас умре.

— Но защо трябва да умираш ти, а не той?

Рут се поколеба.

— Само този вариант е под мой контрол.

Алекс я погледа мълчаливо няколко секунди, после затвори бележника си и го постави на масата.

— Може и да не е съвсем така — почна тя замислено, сякаш идеята й беше хрумнала току-що. Всъщност Алекс насочваше Рут към нея още от първия им съвместен сеанс. — Готова ли си да ми помогнеш да направим един експеримент?

Рут сякаш се поколеба.

— Имаш ли ми доверие?

— Разбира се.

— Тогава искам с теб да опитаме нещо, което може и да помогне. Може да ти върне поне малко от светлината.

— Наистина ли? — попита Рут с най-жалния си гласец. Явно се надяваше на някакво проклето чудо!

— Да, наистина — Алекс се приведе напред и опря лакти на коленете си. — Преди да започнем, искам да разбереш, че това ще бъде само една визуализация, едно упражнение, в което образите имат само метафорично значение.

Рут кимна.

— Добре тогава. Гледай право напред. Ще изминем пътя заедно. Представи си, че стоиш пред бара, където той ходи да си пие питието, но вече не си жертва. Чувстваш се силна, уверена, правото е на твоя страна. Не дебнеш с ужас да го видиш как излиза от кръчмата, напротив — нямаш търпение да го видиш. Отдавна чакаш тази възможност. Не се криеш в сенките и не се страхуваш.

Гърбът на Рут се поизправи, а челюстта й леко се издаде напред.

— Той излиза от кръчмата и ти тръгваш на няколко метра след него. Маниерът ти не издава заплаха: ти си просто сама жена, която върви по улицата след един възрастен мъж, без да се бои. Пръстите ти се свиват около дръжката на ножа, скрит в джоба на палтото ти. Уверена си и напълно контролираш ситуацията.

Алекс забеляза как погледът на Рут се спря върху ножа за писма на писалището. Идеално.

— В края на улицата той свива по страничната алея. Изчакваш удобен момент, когато наоколо няма жива душа, и ускоряваш крачка. Стигаш на метър зад гърба му и казваш: „Извинете“. Той се обръща изненадано и ти го питаш колко е часът.

При предложението да се изправи очи в очи с нападателя си, дори само в мислите си, дишането на Рут се ускори, но тя преглътна тежко и кимна.

— Когато той вдига ръка, за да погледне часовника на китката си, ти забиваш ножа в корема му с всичка сила. Отново чувстваш допира до неговата плът, но сега ти определяш правилата. Шокиран, той поглежда надолу, а ти правиш крачка назад. Той поглежда лицето ти и едва сега те разпознава. Докато пада на земята, си спомня онази вечер. Кръвта багри ризата му и образува локва под него. Ти отстъпваш още крачка назад и гледаш как кръвта му изтича, и отнася със себе си цялата власт, която той има над теб. Гледаш нарастващата локва и разбираш, че той вече не те контролира. Посягаш и измъкваш ножа от раната. Възвръщаш си контрола, съдбата си. Връщаш си светлината.

Лицето на Рут се изопна. За миг Алекс се изкуши да й предложи цигара.

Замълча съзнателно и изчака минутка-две, преди да продължи.

— Как си?

Рут кимна и откъсна очи от ножа за писма.

— Чувстваш ли се по-добре?

— Интересно, но да, по-добре съм.

— Това беше едно метафорично упражнение, което представляваше визуална презентация на процеса, в който си възвръщаш контрола върху живота.

— Чувствам се много добре, някак пречистена — призна Рут с крива усмивка. — Благодаря ти.

Алекс я потупа по ръката.

— Мисля, че за днес стига. Другата седмица по същото време, нали?

Рут кимна, благодари й още веднъж и си тръгна.

Алекс затвори вратата зад гърба й и се разсмя с глас.