Игри на злото

Дванайсет

Алекс потегли обратно за Крадли Хийт, впечатлена от собствената си адаптивност. В научната й работа разочарованията не бяха рядкост. Да, Шейн я беше подвел, но тя беше съумяла да обърне ситуацията в своя полза, при това без никой да разбере.

В изследователския й проект нямаше как да се мине без жертви; до ден-днешен Алекс беше жертвала мнозина в името на собствения си интерес и резултатът от подобни решения беше неизменно добър. Разочарованията бяха един от рисковете на професията й, но пък тя беше изключително изобретателна.

Като сега например. След случилото се снощи беше напълно оправдано днес да се отбие отново в „Хардуик Хаус“, за да провери как вървят нещата, пък ако се случеше да попадне на Бари, денят щеше да се окаже изключително ползотворен.

Имаше нужда от работа, която да отвлича мислите й от Рут. Налагаше се да приеме, че нямаше да получи повече подробности преди следващия сеанс с нея. Убийството на Харис беше във всички новини, но полицията никога нямаше да разплете случая навреме, особено ако Рут я беше послушала за всичко и се беше отървала от ножа.

Денят беше слънчев, но ветровит. Дърветата се люлееха, а вятърът отнасяше последните следи от зимата.

Алекс се отби до първия супермаркет и накупи различни видове евтини пасти и сладкиши. Не струваха много, а щяха да са от голяма полза за образа й на загрижен за пациентите си терапевт.

Отби пред „Хардуик Хаус“ и забеляза още няколко коли на алеята. Бяха почивни дни и обитателите на приюта имаха посетители.

— Нося нещо да се подкрепим! — обяви Алекс с влизането си в кухнята. Дейвид се обърна да я погледне: държеше мобилния в ръка, но не говореше. Натисна бутона за прекъсване на разговора и поклати глава.

— Всичко наред ли е?

— Защо идваш пак днес?

— О, така ли било? Вземам си пастите тогава и си тръгвам — отвърна тя палаво.

— Извинявай. Не исках да прозвучи така.

— Просто исках да проверя дали Малкълм и Шейн са добре — понякога и сама се удивляваше на това колко убедителна можеше да бъде. Ни най-малко не й пукаше за двамата загубеняци, но виж, Бари беше друга работа.

— Малкълм изглежда така, сякаш е изкарал десет рунда срещу Майк Тайсън, а после го е блъснал хладилен камион, но като цяло е добре. Струва му се, че е постъпил много мъжки, като не се обади в полицията снощи. Сестра му е с него в общата стая. Яко ми три сол на главата как съм допуснал това да се случи, но малко се поуспокои, като разбра, че Шейн вече не е тук.

— Вече? — Алекс се изненада, но вътрешно също остана доволна.

Дейвид разпери ръце.

— Тръгнал си е през нощта. Сутринта рано-рано отидох да говоря с него, но заварих стаята му празна. Оставих му няколко съобщения, но си е изключил телефона.

— О, Дейвид, толкова съжалявам. Знам колко го харесваше.

— Горкото момче си няма никого. Животът му е бил толкова тежък. Наистина смятах, че можем да му помогнем.

— Той е възрастен мъж. Трябва да взема решенията си сам. Сигурно не е можел да погледне Малкълм в очите и е решил, че ще бъде най-добре да си тръгне. Поне няма да ти се налага ти да му го казваш. Здрасти, Дъги! — добави Алекс, без да се обръща. — Не ти ли омръзва да ме следваш навсякъде?

Мълчаливото момче поклати отрицателно глава и пристъпи от крак на крак. Алекс понечи да каже още нещо, но си замълча. Да бъде лоша с Дъги дори не беше забавно. Предпочиташе противниците й да имат поне една работеща мозъчна клетка.

Вместо това Алекс взе чиниите със сладки и отиде в общата стая.

Рей, най-възрастният обитател на приюта, седеше на един от диваните, потънал в поредното неловко мълчание в компанията на дъщеря си, която едва познаваше. Напоследък Рей често изпадаше в тази ситуация.

Рей беше живото въплъщение на хората, заради които Джеръми Хардуик беше отворил приюта. Когато през 1986 година Рей напуснал редиците на свободните хора, компютърният хард драйв бил с размерите на цяла стая, батериите на мобилните телефони били големи колкото куфар, а създателят на фейсбук бил на две годинки.

Алекс пристъпи към бащата и дъщерята и им предложи сладкиш. Много й се искаше да не се налага да се занимава с подобни баналности, но впечатлението, което оставяше у околните, беше от първостепенна важност. Двамата си взеха по нещо от подноса и й благодариха, доволни от външната намеса, разсеяла напрежението помежду им.

Малкълм седеше в далечния ъгъл на стаята и изглеждаше глуповат и уплашен пред строгата си сестра. От него щеше да излезе отличен съпруг за някоя жена с доминиращ характер. Малкълм си знаеше мястото. Алекс му се усмихна крадешком и сведе очи към пода.

Тъкмо се заоглежда за Бари, когато чу глас зад гърба си:

— Ъъъ, извинете, вие сте лекарката, нали?

Алекс се обърна и с изненада се озова пред нисичката и неприветлива сестра на Малкълм, която я гледаше настоятелно. Жената беше направо жалка на вид: с огромни, стърчащи зъби и малки присвити очички.

— Името ми е Александра Торн и съм…

— Значи вие сте убедили брат ми да не вика полиция?

Жената сложи ръце на кръста си, а нашарената й с дупчици от някогашно акне долна челюст беше решително издадена напред. Алекс едва се удържа да не се засмее. Разликата в ръста им беше толкова голяма, че Алекс усети порив да протегне ръка надолу и да потупа жената по главата. Защо, защо се налагаше непрекъснато да си губи времето с подобни безполезни хора?

— Бихте ли ми обяснили защо сте постъпили така?

— Не смятам, че трябва да обяснявам каквото и да било на…

— Погледнете го в какво състояние е — жената махна с ръка към Малкълм, който продължаваше покорно да седи на място, макар че на лицето му беше изписан неподправен ужас.

— Как сте допуснали онова копеле да причини това на брат ми, а после да се измъкне безнаказано?

— Малкълм сам реши да не вика полицията.

Жената изпуфтя презрително, но някак нелепо, като малко момиченце.

— Да бе! — тя измери Алекс с поглед от главата до петите. — Ама и вие сте една: с прилепналите дънки и високите токчета; ако му наредите, Малкълм ще ви принесе в жертва собствените си племеннички!

В този момент двете момиченца профучаха през общата стая, като при тичането се бутнаха в краката на Алекс, на която предложението да й паднат в ръцете изведнъж се стори много изкушаващо.

Другите в общата стая вече започваха да обръщат внимание на разправията, а Алекс се отегчи окончателно и заговори полугласно:

— Не съм убеждавала брат ви да прави каквото и да било. Той е възрастен мъж и има глава на раменете.

— Как ли пък не! Знам каква ти е играта!

Алекс сериозно се усъмни в последното, но се усмихна любезно в отговор.

— И по-точно?

— Хвърлила си му око. Това е цялата работа.

Да, бе, разбира се, помисли Алекс и малко остана да избухне в смях.

— Опитваш се да го направиш напълно зависим от себе си, та да го подмамиш да се ожени за тебе! — капчица от слюнката на жената падна на бузата на Алекс. И това преля чашата.

Терапевтката внимателно отведе сестрата на Малкълм в отсрещния ъгъл на стаята, а на лицето си лепна усмивка за заблуда на всички зяпачи. После заговори съвсем тихо:

— Да, тъпа кучко, аз подсказах на Малкълм да не замесва полицията и ти трябва на колене да ми благодариш! Шейн не спираше да сипе обвинения срещу Малкълм, че насилвал двете ти малки дяволчета, дето търчат наоколо. Ако полицията чуеше такива твърдения, щеше да се окаже длъжна да ги провери, а тази проверка включва болезнени и унизителни медицински прегледи за малките принцеси, да не споменавам и силната вероятност да ти ги отнемат, докато трае разследването.

Алекс със задоволство видя как ченето на ядосаната жена увисна толкова, че цялата слюнка в устата й със сигурност пресъхна.

Терапевтката продължи усмихната:

— Така че ти предлагам да си държиш злобния плювалник затворен, да продължиш да посещаваш брат си, но без да си вреш гагата, където не ти е работа.

В отговор получи почти незабележимо кимване.

Алекс се обърна кръгом и пое дълбоко въздух. А сега беше време да се върне към истинската причина за посещението си.