Игри на злото

Четирийсет и седем

Алекс помоли следващата си пациентка да я почака няколко минути в малкото фоайе пред кабинета. Трябваше й малко време, за да се овладее. Беше едновременно раздразнена и ликуваща.

Вчерашното обаждане на Ким беше изненада и беше дошло точно в момент, в който Алекс размишляваше как да организира следващата им среща. Тази сутрин беше станала по-рано, за да се подготви, развълнувана като преди първа среща. Фактът, че Ким беше осъществила контакт с нея без никаква предварителна намеса, за пореден път увери Алекс, че помежду им определено имаше привличане.

Знаеше, че всеки разговор с Ким ще й осигурява нови и нови оръжия, които да използва в бъдещия им сблъсък, и днес беше научила много. В ума й започваше да се оформя идея за това къде точно беше мястото на инспекторката в бъдещите й планове.

Алекс беше поразена от начина, по който Ким отричаше кошмарното си детство, както и от степента на болка, която споменаването му явно й причиняваше. Очевидно беше, че никога не е търсила професионална помощ срещу демоните, които я измъчваха, и колкото и добре да криеше емоциите си зад ледената си външност, не беше възможно да ги задържи далеч от погледа на човек, посветил живота си на изучаване на хората и техните чувства.

Ким не беше преодоляла болката от детството и по тази причина контролът й върху здравия й разум беше в най-добрия случай колеблив. При правилна и навременна терапия тежките спомени щяха да продължават да предизвикват болка и усещане за загуба, но вече нямаше да заплашват да погълнат цялата й личност. Алекс нямаше как да не се замисли колко ли силно можеше да притисне Ким, преди тя да пропадне окончателно в бездната на крехката си душевност. Единственото, което я спасяваше, беше емоционалната дистанцираност, с която тя сама умишлено беше разделила себе си от болезнените спомени.

Най-важното беше, че Алекс вече беше твърдо убедена, че работата с инспекторката ще бъде плодотворна; в най-добрия случай този субект щеше да се превърне в извор на информация, а в най-лошия — в чудесно забавление.

Справянето със скуката се беше превърнало в истинско предизвикателство. Личност като Ким беше действително интересна. От нея като от крайморски фар се излъчваха противоречия. Фактът, че страдаше от проблеми, за които и сама не подозираше, възбуждаше Алекс. Ким беше нова играчка, с която да се развлича доста дълго време.

С усилие откъсна мислите си от инспекторката, пое дълбоко въздух и нагласи очилата на носа си. Грешка беше да показва раздразнение пред пациентите. Не и след като й се плащаше на час.

— Госпожо Рос, заповядайте — каза топло Алекс, щом отвори вратата към фоайето. Младата жена се вмъкна в кабинета, без дори да я погледне.

Някои от пациентите, изпратени със съдебна заповед, реагираха така в началото: не се радваха особено да видят терапевта, но и нямаха избор, и трябваше да изтърпят сеанса.

Алекс прецени жената с един поглед. Коремчето й още беше закръглено: ясен знак за скоро приключилата бременност, а въпреки че бебето беше вече на седем месеца, явно Джесика Рос все още не се беше наканила да вземе мерки и да се отърве от натрупаните килограми. Косата й висеше край раменете, неоформена по никакъв начин. Движенията на жената приличаха на тези на бездомник от улицата: лишени от всякаква надежда. Не носеше грим и зловещият й сивкав тен добавяше поне десетилетие върху двайсет и петте й години.

Случаят не представляваше интерес за Алекс. От него щяха да дойдат парите за новия лаптоп, който си беше избрала, а ако успееше да проточи повечко нещата, сметката щеше да покрие и ремонта на беемвето. Алекс седна веднага зад писалището. На тази пациентка кафе не й се полагаше. „Кълъмбия Голд“ не беше от евтините марки.

— Доколкото разбирам, Джесика, терапията ви е назначена по силата на съдебно решение след инцидент с насилие, упражнено върху бебето ви?

Алекс говореше меко, но думите уязвяваха и жената видимо се сви. Малка болка, но достави удоволствие на Алекс. Така ти се пада, като прекъсваш интересната ми среща, кучко.

Алекс сложи бележника си на масата и се облегна назад. Защо да не проточи нещата от самото начало?

— Виждам, че си доста притеснена и неспокойна, затова предлагам да не прибързваме. Защо не ми разкажеш малко за себе си?

Раменете на Джесика се поотпуснаха: беше облекчена, че не се налага да нагазва веднага в най-страшното.

— Разкажи ми за семейството си, как си израснала. Нека започнем с това.

Джесика кимна, благодарна за тази отсрочка.

Господи, хората са толкова жалки, помисли Алекс, която мигом спря да слуша, щом пациентката заговори. Напълно прозрачни и затова — ужасно отегчителни.

— … обикновено прекарвахме ваканциите в Блекпул. Спомням си един ден на плажа…

Алекс въобще не внимаваше, но видя, че по лицето на младата жена се разля усмивка. Божичко, преживяваше някакъв щастлив спомен. От време на време Алекс кимаше, насърчавайки я да продължи, като в същото време мислеше за разочарованията, които беше преживяла досега.

Със сигурност най-сериозното сред тях беше Рут — не на последно място и заради времето, което беше вложила в нея. Значително по-подходящ кандидат за експеримента беше Бари, но и той не се беше представил по начина, по който би желала Алекс. От него поне имаше една полза: беше станал повод за неочаквана среща между нея и Ким.

Шейн също беше многообещаващ кандидат отначало, но лабилността му се беше доказала несъмнено при посещението му в дома й. Алекс потрепери при спомена. Не заради страха, който беше усетила отначало, когато я беше стреснал, а заради факта, че не беше предвидила подобен развой на събитията. Шейн щеше да й е обица на ухото: никога не трябва да оставя недовършена работа.

Алекс вече беше решила, че „Хардуик Хаус“ категорично отпада от живота й. Вложеното време не отговаряше на нищожната полза. Беше се надявала мястото да осигурява редовен поток от субекти, от които да може да избира, но беше подценила и количеството, и качеството на предлаганата стока. В определен момент възможността да прелъсти Дейвид Хардуик й се струваше изкусителна и правеше посещенията при ония мизерници що-годе поносими. В крайна сметка обаче и това предизвикателство беше престанало да я забавлява. Преструвките му на вечно недостъпен я бяха отегчили.

Разбира се, в някакъв момент щеше да пише на Дейвид и да му обясни, че последните събития с някои от обитателите на приюта са я изтощили емоционално, така че вече няма възможност да бъде на неговите услуги. Междувременно си записа в бележника да блокира номера му.

— … отпаднах от колежа заради тревожност и паник атаки…

Все още от нея не се изискваше участие в разговора и Алекс положи максимално усилие да не извърти очи към тавана от досада. На челото на тази жена беше изписано, че е една безгръбначна, вечно онеправдана жертва. Алекс усети, че единственото предизвикателство, което щеше да срещне с тази пациентка, щеше да бъде да се сдържи да не я изхвърли от кабинета.

Изведнъж й просветна защо тази Джесика й се струваше така особено дразнеща. Нещо у нея й напомняше за Сара. Алекс си записа още нещо в бележника: от два дни не беше проверявала обявите за недвижими имоти. Беше сигурна, че една определена къща в Ланголен вече е обявена за продажба. Да, несъмнено онова бижу с две спални вече се рекламира като „отлична сделка“, за да бъде продадена спешно.

Обикновено бяха нужни две писма, за да накара сестра си да се задейства. Ако се окажеха недостатъчни, Алекс имаше и други козове, с които да мотивира Сара да хукне да се спасява. На старта, готови, бягай, сестричке!

Макар че сестра й се беше оказала изключително предсказуема, Алекс продължаваше играта просто защото можеше и защото я забавляваше по този начин все пак да участва в живота на Сара. Фактът, че жалката глупачка допускаше да я принуждават да си сменя адреса на всеки две години, беше сам по себе си забавен.

— … всичко започна две седмици след раждането…

Дрън, дрън, дрън. Алекс се зачуди дали скуката й ще се разсее, ако започне да скубе едно по едно нежните светли косъмчета по ръцете си. Със сигурност би било по-безболезнено от слушането на тия дрънканици.

Господи, пощади ме от тази досада! Алекс беше на мнение, че следродилната депресия напоследък се превръщаше в моден аксесоар за повечето жени, които ставаха майки за първи път, и терапевтите раздаваха тази диагноза наляво и надясно. Вече никой не говореше за умора или за период на приспособяване.

— … чувствах се безполезна и исках да разбера откъде идват тези чувства…

Вероятно подсъзнанието ти е подсказвало истината, помисли си Алекс, докато кимаше на мъчителния разказ на жената.

— … чувствах се виновна заради негативните мисли. Усещах, че предавам съпруга си. Той толкова се вълнуваше, така се радваше на бебето — не можех да му кажа истината — тя поклати глава, преглъщайки сълзите си. — Мислех, че полудявам…

Като по учебник, помисли си Алекс, макар че Джесика беше стигнала до този момент от разказа си по-бързо от очакваното. Сега се налагаше да стисне зъби и да започне да й задава и въпроси.

— Мислила ли си за самоубийство?

Джесика се поколеба, после кимна и изтри очите си.

— От това само се чувствах още по-виновна: как обмислям да ги изоставя…

— Какво се случи през онзи ден? — попита Алекс. Единственото й желание беше тази безполезна жена да се махне от очите й. Сигурна беше какво ще чуе: как бебето не спирало да плаче и тя го стиснала твърде силно или някоя друга баналност.

— През кой ден? — попита Джесика.

Въпросът изненада Алекс. Тя допускаше, че е имало единичен епизод на насилие спрямо детето и че социалните се бяха намесили веднага.

— През първия ден — отговори тя, вече насочила цялото си внимание към жената. Нещата май ставаха интересни.

— Беше един от най-лошите ми дни. Предишния ден пък се чувствах прекрасно, буквално на гребена на вълната. Бях изпълнена с енергия и ентусиазъм. А после — бам! Следващият ден беше по-черен от всички останали. Ужасявах се от всичко. Зъбите ми започваха да тракат дори от съскането на електрическата кана. Не можех да си спомня къде съм оставила праха за пране. Отидох да го търся в бараката с инструментите в двора. Джейми започна да плаче, тръгнах към него, но в първия момент не можах да намеря стаята му. Толкова беше странно! Живеех в тази къща вече три години, а не можех да намеря детската стая!

Алекс остави бележника си на масата и се приведе напред.

— Разкажи ми какво стана после — каза, вече насочила към пациентката цялото си внимание.

— Застанах до креватчето му и той спря да плаче. Загледах се в него и изведнъж чух гласове — съвсем тихи отначало. Казваха ми да го ощипя. Да, беше ужасно, но, щом ги чух, изведнъж разбрах, че всичко ще се подреди, стига само да хвана кожата му между пръстите си и да стисна.

Алекс жадно попиваше всяка дума.

— Така ли направи?

Джесика пламна, кимна и от очите потекоха сълзи.

На Алекс й се прииска направо да запляска с ръце от радост. Претоварените с работа социални й бяха изпратили неочакван подарък! Тази жена беше диагностицирана със следродилна депресия, тъй като имала всички симптоми. Но освен тях беше изпитвала еуфория, дезориентация и слухови халюцинации. Всъщност Джесика Рос страдаше от следродилна психоза, което беше нещо качествено различно и което я правеше изключително интересна в очите на Алекс.

— Божичко, как ми изскочи от ума! — проточи сладко терапевтката и стана. — Забравих да направя по едно кафе. Почакай ме само минутка, докато загрее кафемашината.

И тя се усмихна окуражително на субект номер четири от големия експеримент.