Игри на злото

Трийсет и две

Ким спря фолксвагена пред склада за авточасти. Брайънт видимо се отпусна и демонстративно се зае да проверява дали е още здрав и прав.

— Божичко, началник, много мразя, когато караш със същата скорост, с която мислиш.

— Нищо няма да ти стане от един лек камшичен удар — отвърна Ким и слезе, преди сержантът да успее да й отговори.

В склада се влизаше през тежка стъклена двойна врата, която водеше към малка приемна. Помещението беше чисто и спретнато, обзаведено с бюро, високо до кръста на Ким. Отдясно на бюрото имаше малък, тапициран с кожа диван за двама.

— Уф… Усещаш ли как мирише? — забеляза Брайънт.

Ким отлично познаваше миризмата. Миришеше на машинно масло и нови авточасти. Любима нейна миризма.

Иззад една вътрешна врата се появи мъж. Носеше сглобен спирачен механизъм, който постави върху бюрото.

Ким прецени, че мъжът е прехвърлил четирийсетте. Косата му оредяваше и той се беше опитал да скрие това с нелепа прическа от оформени с гел бодлички, много по-подходяща за някой тийнейджър. Беше облечен със светлосиня риза, която — въпреки мазните от машинно масло части, с които работеше — беше съвършено чиста. На баджа на гърдите му пишеше: „Брет: управител“. Явно бяха намерили тайнствения началник.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът и огледа последователно посетителите. Обиграната усмивка за пред клиентите се появи на лицето му секунда след репликата, което подсказа, че умът му следва определен алгоритъм на действие. Поздрав. Усмивка.

Брайънт показа служебната си карта и представи себе си и Ким.

Усмивката на Брет изчезна: вече не беше необходима.

— Ваш колега вече идва тук два пъти и разговаря с момчетата. Не знам какво още бих могъл да ви кажа.

— Разкажете ни повече за Ленард Дън.

Целта на подобен отворен въпрос беше да се принуди човекът да говори по-дълго, за да може следователите да го наблюдават спокойно и да преценят поведението му.

— Постъпи при нас чрез някаква държавна програма. Платиха ни да го наемем. Пуснахме го най-напред в склада, но правеше много грешки.

— Бяхте ли задължени да го задържите за фиксиран период от време? — попита Ким.

Държавните програми за намиране на работа бяха безброй; правителството полагаше максимални усилия да намали процентите на безработицата. И успяваше. Поне временно.

Брет й се усмихна.

— Минимум за дванайсет месеца, но с него нещата не се получаваха.

— Какви мерки взехте? — попита Брайънт.

— Ами поговорих с него. Нямаше подобрение, така че го сложих да работи с клиенти.

— И?

— Получих две оплаквания от отношението му и едно за лошата му хигиена.

Ким прикри усмивката си.

— А след това?

— Предложих на държавата да им върна парите, които ми бяха отпуснали за него.

— Пробвахте да се отървете от него? — допълни Брайънт.

Обикновено Ким не одобряваше за живи хора да се говори като вещи, но за Ленард Дън с радост правеше изключение.

— Да сте забелязали да има някакви странни навици? — продължи Брайънт.

Брет поклати глава.

— Имаше наднормено тегло и можеше да се къпе по-честичко, но нищо по-особено.

Не ми приличаше на изнасилвач на деца, допълни на ум Ким, макар да беше наясно, че насилниците не могат да бъдат разпознати по никакви външни белези.

О, ако това беше възможно! Ако наистина се отличаваха по формата на черепа или по разстоянието между очите — в миналото това се смятало за белег за наличие на криминални наклонности… Тогава щяха да й трябват само ролетка, лист и молив и педофилите до един щяха да се окажат зад решетките.

— Дън имаше ли някакви приятели тук? — попита тя.

— Не, а и аз лично изгубих няколко от моите, задето предложих да го наемем.

— Как така? — попита Ким.

— Ами по държавната програма — раздразнено обясни Брет.

Брайънт сбърчи чело.

— Нали от програмата са ви принудили да го наемете?

— Да, но аз му предложих да се възползва от програмата… Запознах се с него в един проклет читателски клуб.

Брайънт стрелна с очи Ким. Тя не каза нищо.

— Добре, Брет, благодаря ви за отделеното време.

Ким само кимна на управителя и се обърна да си върви.

Седнаха в колата, а пръстите на инспекторката забарабаниха по волана.

— Е, успешно си изгубихме времето — измърмори Брайънт.

— Така ли мислиш?

— Нищо не научихме.

— Не съм съгласна, Брайънт — замислено отвърна Ким. — Смятам, че трябва да проверим по-отблизо този читателски клуб.