Игри на злото

Четирийсет и девет

— Мамка му, трябваше да откажа! — простена Досън и се облегна безсилно на вратата на колата. Стейси се засмя.

— Да, бе, когато се наканиш да кажеш „не“ на шефката, ела ми се похвали! Ще наема зала, ще продавам билети — такова шоу не е за пропускане.

Ким им беше поръчала да държат под око Чарли Кук. Да го следят какви ги върши. След разпита вчера подозрението й, че нещо с него не е наред, се беше затвърдило.

Човекът се беше прибрал в общинската си гарсониера преди половин час и оттогава Кевин и Стейси дебнеха отвън.

— Ако искаш да знаеш, Кевин, скоро може и аз да почна да излизам късно вечер.

Досън цял се извърна към нея.

— Стига бе. Имаш среща, а? Истинска?

— Може би.

— О, стига, Стейси, изплюй камъчето. Мъж или жена?

Колегите знаеха за бисексуалността на Стейси, макар че тя не я афишираше. Родителите й бяха старомодни и имаха определени разбирания. За тях всеки избор, различен от хетеросексуална връзка, беше неприемлив.

Но Стейси не беше в Африка. Родителите й бяха родени там, но единствената родина, която тя познаваше, беше Англия.

— Жена — отвърна момичето.

По очите на Досън пролича колко бързо се досети каква е работата. Устните му се извиха в ехидна усмивка.

— Знам коя е.

— Не се ядосвай, че е предпочела мен пред теб.

Той поклати глава.

— Нее, играем честно, Стейс! Триш е страхотно момиче.

Стейси още не беше решила дали е съгласна с последното, но все повече клонеше към мисълта, че в случая Кевин е прав.

— Ей, Кук излиза.

Стейси хвана ключовете да запали колата.

— Чакай — спря я Досън. — Май ще ходи пеш.

— Мааамка му — проточи Стейси и двамата се измъкнаха от автомобила.

Улицата беше насред жилищен комплекс: между къщите и отляво, и отдясно имаше алеи и пътеки. Най-добрата приятелка на Стейси от гимназията живееше на двеста метра от мястото, на което стояха сега. Двете с нея бяха кръстосвали квартала безброй пъти.

С Кевин се прикриха зад един висок жив плет. Стейси предпазливо надникна.

— Запътил се е към пешеходната алея под железопътния прелез.

— Може ли да го последваме? — попита Досън.

Стейси поклати глава.

— Прелезът не е достатъчно дълъг. Обърне ли се, ще ни види.

Щом мъжът изчезна от поглед, двамата пресякоха тичешком улицата. Стейси бързо прецени ситуацията. Разстоянието между тях и Кук беше прекалено малко.

— Къде извежда алеята? — попита Кевин.

— На Съдърланд Роуд. Ако завие наляво, ще трябва да мине през индустриалната зона, надясно са само къщи, на отсрещната страна има морава и парк.

Стейси погледна отново. Кук излезе от противоположния изход на алеята.

— Тичай! — нареди тя. Трябваше да видят в коя посока поема обектът им.

Спринтираха до изхода на алеята. Ако беше завил наляво или надясно, трябваше да го видят отново.

Стейси пресече следващата пряка. Мъжът вървеше право напред.

— Тръгнал е през моравата. Ако изостанем твърде много, ще го изгубим от поглед, а паркът има три изхода.

— Мамка му — рече Досън.

Стейси отлично го разбра. На откритото не можеха да поддържат безопасна дистанция, а без светлината на уличните лампи обектът бързо щеше да се скрие от очите им.

Двамата забързаха през парка, докато все още виждаха Кук пред себе си. Стигнаха на десетина метра зад него и забавиха крачка, за да не го приближават повече.

Досън мълчаливо посегна и докосна лакътя на Стейси.

— Какво има, Кев?

— Хвани ме за ръка, Стейс.

Налага ли се? помисли Стейси. Честно казано, не знаеше какви ги е вършил с тия ръце.

Въпреки това улови ръката му и стисна силно, докато не усети как ставите на дланта му се отъркаха една в друга. Чест правеше на Кевин, че не издаде нито звук.

— Къде излиза това? — попита той. Кук се беше запътил към най-близкия изход на парка.

— Има още къщи. Натам е и училището. В дъното на улицата е библиотеката, а срещу нея има няколко магазина.

Фигурата на Кук отново изплува в светлината на уличните лампи. Следователите мигом ускориха крачка. Имаха отлична видимост. До края на улицата имаше само един десен завой.

Двамата спряха в мрака на парка и проследиха с очи как Чарли Кук стигна до края на улицата и сви надясно.

Отново хукнаха.

Този път Досън спря пред ъгъла и надникна.

— Пресече — отбеляза и зачака Стейси да си припомни какво има нататък в квартала.

Стейси се разрови в паметта си.

— Има бар, „Каруцата и конете“, ако не се лъжа, после има железария, а после… о, чакай малко…

— Какво? — изсъска Досън.

— Старото училище — „Редъл Хил“ — вече е общински център.

— След малко го губим от поглед — натърти Кевин.

Двамата се измъкнаха иззад ъгъла и последваха Кук по отсрещния тротоар.

Петнайсет метра по-нагоре Стейси видя входа на старото училище. Кук се доближи до входа и спря.

Стейси се закова на място.

— Е, сега поне сме наясно.

Досън продължи напред.

— Защо спираш?

— Защото вече знаем къде отива.

Кевин я дари със снизходителната си усмивка.

— Да, но не знаем защо отива там.

Стейси забърза да го настигне.

Минутка по-късно двамата влязоха в двора на старото училище. До вратата му висеше табло.

На него висяха листове А4 в различни цветове, изписани с различни шрифтове и най-разнообразни по големина букви.

— Мамка му, това прилича на Програмата в някой летен лагер — забеляза Досън.

Стейси зачете изброените курсове на висок глас:

— Бокс, карате, моделиране, видеоклуб, гимнастика за възрастни хора, о, Кев, ето нещо и за теб — тук се играе бинго…

— Виж какво е отбелязано в програмата за тази вечер, Стейс.

Очите й намериха мястото, което сочеше пръстът му.

А там пишеше: „Младежки клуб“.