Игри на злото

Десет

Мобилният на Алекс звънна с песента на „Бийтълс“ I Am a Loser и я стресна от сън. Рингтонът беше малка лична шега на доктор Торн — телефонът звънеше така, когато я търсеха от „Хардуик Хаус“. В три часа сутринта обаче това не й се видя никак забавно.

Тя се втренчи за секунда-две в дисплея, овладя се и вдигна, отнемайки думата на Джон Ленън.

— Ало…

— Алекс, Дейвид е. Можеш ли да дойдеш…? — гласът заглъхна и Алекс го чу как вика на някого да прибере Шейн в общата стая. — Виж, стана инцидент между Шейн и Малкълм. Можеш ли да дойдеш?

Интересът на Алекс мигом се изостри.

— Какъв…?

— Ерик, вкарай Шейн вътре и затвори проклетата врата!

Тонът на Дейвид беше изнервен, а някъде зад него се чуваха крясъци.

— Ще ти обясня, като дойдеш.

— Тръгвам веднага.

Алекс се облече бързо, но предвидливо: обу прилепнали джинси, които обгръщаха плътно бедрата и дупето й. Нагоре си облече кашмирения пуловер, който при навеждане напред загатваше недвусмислено деколтето й: изключително полезна дреха за посещение в дом, пълен с наскоро излезли от затвора мъже.

Лек намек за руж и съвсем мъничко червило довършиха внимателно премисления вид на „тъкмо ставам от леглото“. Алекс излезе, като пътьом грабна една празна тетрадка от чекмеджето в кухнята.

Мощният двигател на автомобила й разкъса тишината на закътаната уличка, докато Алекс претегляше на ум вариантите да продължи да работи с „Хардуик Хаус“. Напоследък тя само даваше, но не получаваше нищо в замяна, така че връзката с приюта губеше привлекателността си.

Много внимателно беше подбрала институцията, на която да предложи доброволна помощ в качеството си на специалист-психотерапевт. Беше проучила всички благотворителни каузи в района и „Хардуик Хаус“ се бяха оказали единствените добротворци, чието дело не я отвращаваше напълно.

Отначало се надяваше да попадне на подходящи кандидати за проучването, но скоро установи, че в приюта такива няма, така че бързо се отегчи и вече използваше мъжете там само за да упражнява върху тях манипулативните си техники. Напоследък обаче и това ми доскучава, помисли си Алекс, отби в алеята пред приюта и угаси двигателя. Усещаше, че в най-близко бъдеще с „Хардуик Хаус“ ще се разделят.

Отвори й Дейвид — единственият сравнително интересен човек в сградата. Беше трийсет и седем годишен, косата му леко посивяваше и придаваше тежест на красивите му черти. Държеше се непринудено като човек, който няма представа колко привлекателен е за противоположния пол. За него Алекс беше готова да наруши правилото си да спи само с женени мъже.

Извън работата му за „Хардуик Хаус“, тя не знаеше почти нищо за Дейвид. Известно й беше само, че преди време е наранил сериозно коляното си при спортна контузия. Никога не го беше разпитвала по въпроса, защото отговорът не я интересуваше.

Знаеше също, че Дейвид работи неуморно за доброто на поверените му мъже: търси им работа, осигурява им помощ от държавата, помага им да вземат основно образование. За него те бяха изгубени души, които трябваше да бъдат спасени. За Алекс бяха лабораторни мишки.

— Какво стана?

Дейвид затвори вратата зад гърба й и, щом пристъпи прага, Алекс веднага си спомни, че — въпреки всички ремонти — в сградата на бившия старчески дом все още витаеше атмосферата на последна чакалня преди смъртта.

Вратата на общата стая беше затворена и пред нея пазеше Бари — мъж, когото Алекс беше обмисляла да включи в проекта си преди четири месеца, докато още си търсеше кандидати. За съжаление Бари напредваше твърде бавно. Бяха водили много разговори за болката, която му беше причинило двойното предателство от страна на съпругата му и на собствения му брат, но все липсваше окончателен стимул, който да подбуди Бари към решителни действия. Омразата му не беше достатъчно дълбока и мъчителна, за да надвие съвестта му. А хора с подобни задръжки не интересуваха Алекс.

Поредното разочарование.

Тя долови очите на Бари върху тялото си, обърна се и задържа погледа му със своя, за да му покаже, че е забелязала вниманието му. Бари отмести очи.

— Шейн е вътре — започна напрегнато Дейвид. — Малкълм е в кухнята. За момента ги държим разделени. С две думи, тази вечер Шейн не стигнал до леглото. Заспал в общата стая, докато гледал телевизия. Малкълм чул телевизора и влязъл да го изключи. Побутнал внимателно Шейн, за да го събуди и да го прати да си легне.

Дейвид замълча и прокара ръка през косата си. Алекс вече се беше досетила как продължава историята.

— Шейн се стреснал и се нахвърлил да го бие. Малкълм сега седи в кухнята, няма нищо счупено, но е доста разстроен. Настоява да звъни в полицията, а Шейн ни се моли да те извикаме.

В този момент Алекс повече усети, отколкото чу зад гърба си присъствието на Дъги — вечния си „бодигард“. Бръкна в чантата си и извади една тетрадка с психеделично пъстра корица. Дъги страдаше от тежък аутизъм и рядко говореше, но пък обожаваше тетрадки. За да поддържа имиджа си на загрижен терапевт, Алекс му носеше по една при всяко идване в дома. Дъги взе тетрадката, притисна я до гърдите си и направи крачка назад.

Беше висок метър и осемдесет, кльощав и тромав. Бил дванайсетгодишен, когато семейството му се отказало от него и го изхвърлило. Той заживял по улиците и някак си оцелял до деня, в който Дейвид го намерил да яде от кофите за боклук. Момчето прекарвало дните си в безкрайни обиколки покрай канала в Дъдли. Официално Дъги не можеше да бъде настанен в „Хардуик Хаус“, тъй като не беше лежал в затвора, но Дейвид беше заявил, че момчето може да живее в приюта до последния си ден.

Алекс изпитваше отвращение към Дъги, но го прикриваше добре и търпеше той да я следва по петите като влюбено до полуда кученце. Не се знаеше кога подобно обожание можеше да се окаже полезно.

— Нека най-напред да поговоря с Шейн. Трябва да го успокоя.

Дейвид отвори вратата към общата стая. Двама други питомци на приюта пазеха Шейн, а той се беше превил одве и леко се поклащаше напред-назад.

— Благодаря, момчета — освободи Алекс пазачите.

Дъги застана на прага с гръб към стаята. Правилото гласеше, че жена не може да стои сама в затворено помещение с никой от питомците на приюта. Дъги нямаше да допусне никой да прекъсне разговора на Шейн с терапевтката.

Алекс приседна срещу прегърбеното момче.

— Здравей, Шейн.

Той не вдигна очи, но изподраните му ръце се вкопчиха здраво една в друга.

Алекс отлично знаеше историята на Шейн, защото беше обмисляла дали ще е подходящ кандидат за изследването й. Шейн беше високо, кльощаво момче и изглеждаше по-млад от двайсет и трите си години. От петгодишна възраст бил насилван сексуално от чичо си. Когато станал на тринайсет и вече бил с една глава по-висок от насилника, го пребил до смърт с голи ръце.

Медицинските прегледи доказали, че твърденията на Шейн за безбройните изнасилвания отговарят на истината, но въпреки това осъдили момчето на осем години и половина. Наскоро бил освободен, само за да установи, че родителите му са се преместили да живеят другаде, без да го осведомят за новия си адрес.

Алекс обмисляше как да подходи към Шейн. Най-много й се искаше да го разтърси хубавичко и да му каже, че сериозно е прецакал нещата, но се овладя и не показа раздразнението си. Вместо това се обърна за помощ към запасите си от престорено съчувствие.

— Хайде, Шейн, недей така, аз съм, Алекс. Какво стана?

Много внимаваше да не го докосва. Шейн не понасяше никакъв физически контакт. Отново не отговори на въпроса й.

— На мен всичко можеш да кажеш. Нали сме приятели.

Шейн поклати глава и на Алекс й се прииска да го удари. Достатъчно беше, че я вдигнаха от леглото посред нощ, за да се разправя с банда шибани отрепки, но след като отрепките отказваха и да разговарят, това вече поставяше търпението й на сериозно изпитание.

— Шейн, ако не искаш да говориш с мен, полицията…

— Кошмар — прошепна момчето. Алекс се приведе напред.

— Сънувал си кошмар, Малкълм те е събудил и ти си го взел за чичо си?

Шейн вдигна глава и я погледна в очите. Беше пребледнял и по страните му се стичаха сълзи. Истински мъж, подигра го на ум Алекс.

— Значи ти се събуди и реши, че чичо ти се е върнал, за да те изнасилва отново?

Видя как Шейн трепна при страшната дума. Така ти се пада, като ме будят заради теб.

Момчето кимна.

— Лампата светеше ли?

— Да.

Още едно правилно предположение.

— В такъв случай след първия удар ти сигурно си разбрал, че не е чичо ти. Видял си, че е Малкълм. Защо продължи да го удряш?

Алекс знаеше отговора и й стана ясно, че вече е в неин интерес полицията в никакъв случай да не бъде уведомявана за инцидента. Шейн беше толкова глупав, че щеше да им изпее всичко — за какво си бяха говорили, как е бил заблуден… Алекс не можеше да допусне върху нея да падне и сянка от съмнение.

Момчето сви рамене.

— Не знам. Все си мислех за онова, което ти ми каза за племенничките му.

Алекс си спомни последния им разговор отпреди две седмици, когато се беше опитала да му обясни, че не всеки мъж на средна възраст е като чичо му. Беше подбирала думите си внимателно и сега си ги спомняше отлично. „Ето, виж например Малкълм: той е чудесен човек. Нищо не подсказва някога да е посягал на племенничките си. Ако го беше сторил, властите щяха да узнаят“.

С казаното тя беше целяла именно днешната рея на Шейн, но тъй като в дните непосредствено след разговора им не се беше случило нищо, тя просто беше зачеркнала момчето от списъка с потенциални кандидати за изследването й като недостатъчно предвидимо.

Сега дълбоко в себе си Алекс изпита задоволство, че Шейн е сторил онова, към което го беше подтикнала, но това не променяше нищо; беше бясна, задето се беше забавил толкова. Нямаше време да се занимава с проблемите, в които я беше забъркал тази вечер.

— Хубавичко си спомни какво говорихме, Шейн. Аз изрично подчертах, че Малкълм не е сторил нищо на момиченцата, защото по нищо не прилича на чичо ти. Така исках да ти покажа, че на света съществуват и добри хора.

Сълзите на Шейн пресъхнаха и лицето му се сгърчи от объркване.

— Но ти каза… — момчето не можеше да си спомни какво точно беше казала. — После все си мислех за момиченцата и затова какво им е сторил, а ти нали каза, че полицията щяла да узнае… — той вдигна към терапевтката измъчения си поглед. — Да, ама за мен никога не узнаха.

Алекс отвърна очи. Подобна несигурност я отвращаваше.

— А после и ти спря да си говориш с мен — глас на самотно и изгубено момче. Беше прав, разбира се: Алекс беше насочила времето и вниманието си към Малкълм, за да предизвика ревниво избухване от страна на Шейн, което в крайна сметка се беше случило, но твърде късно, за да й бъде от полза.

— Знаеш ли защо спрях да си говоря с теб, Шейн? — попита нежно Алекс.

Момчето поклати глава.

— Защото си една чиста загуба на време. Толкова си повреден, че никога няма да бъдеш в състояние да водиш дори що-годе нормален живот. За теб няма надежда. Кошмарите никога няма да спрат и във всеки оплешивяващ мъж на средна възраст ще виждаш чичо си. Никога няма да се освободиш от него, нито от болката от онова, което ти е сторил. Никой никога няма да те обича, защото си осквернен завинаги и мъките ти никога няма да свършат.

И последната капка кръв се беше оттеглила от лицето на Шейн. Алекс се приведе към него.

— Ако от днес нататък отново си позволиш да ме занимаваш със себе си, ще се свържа с надзорника ти и ще му кажа, че си опасен за обществото и трябва да те върнат в затвора — тя се изправи и се надвеси над треперещото, съсипано момче. Господи, колко мразеше разочарованията! — А и аз, и ти добре знаем, че вътре има много мъже на средна възраст.

Главата на Шейн се приведе още по-ниско, а раменете му се разтърсиха от плач. Алекс прие, че мълчанието му означава пълно разбиране на ситуацията. С Шейн бяха приключили. Завинаги.

Тя се мушна край Дъги и пое към кухнята. Повечето от другите питомци на приюта вече си бяха легнали и вълнението се беше уталожило. В кухнята бяха останали само Дейвид и Малкълм, а нейде зад гърба си Алекс долавяше и присъствието на Дъги.

Алекс неволно се впечатли от пораженията, които Шейн беше нанесъл на пълничкия безобиден мъж, седнал до масата. Първата й грижа обаче беше да ограничи вредите, които ситуацията можеше да й нанесе. Евентуална намеса на полицията въобще не я устройваше. Приютът си беше нейна територия.

— О, Малкълм… — тя седна до него. — Горкичкият.

Посегна и внимателно докосна подутата плът на лицето му, която вече започваше да посинява. Устната му също беше сцепена. Алекс си представи как ще изглежда физиономията му утре сутринта.

— Побъркано момче! Трябва да го затворят.

Алекс стрелна с очи Дейвид: отлично разбираше в каква ситуация е поставен. Извършеното беше престъпление, но Дейвид знаеше, че, ако го върнат в затвора, Шейн няма да оцелее. Алекс му кимна, отговорникът ги остави и отиде да нагледа момчето в общата стая.

— Чуй ме, Малкълм. Имаш пълното право да се обадиш в полицията. Ужасно нападение! Знам, че за теб е трудно да разбереш напълно мотивите на някои от другите мъже тук.

Тя се приведе леко напред и погледът на Малкълм веднага се плъзна надолу и се спря там, където Алекс искаше. Този мъж не можеше да нарани и муха. Болезнено стеснителен и неловък сред хора, той станал лесна жертва на класическата онлайн измама със „самотната тайландка“, която се „влюбила“ до полуда в него, след като се запознали на най-романтичното място: във форум за любители на тропически рибки. След куп болни роднини от нейна страна и множество парични преводи от негова, Малкълм се оказал разорен и започнал да присвоява пари от стоманолеярната, в която бил счетоводител.

Беше излежал само две години; преди затвора не бил особено заможен, но след освобождаването си започваше буквално от нулата. Петдесет и една годишен, той нямаше нито съпруга, нито деца, нито дом, нито работа.

Алекс заприказва с най-сладкия си глас и се приведе още пет сантиметра напред.

— Малкълм, спомни си, че ти не си като другите хора тук. Образован мъж с професия си, имаш какво да предложиш. Наранили са те дълбоко, но не си пречупен, нито увреден до живот. Другите жалки създания в този приют заслужават единствено съжалението ти. Те не притежават и капка от твоята интелигентност.

Алекс кръстоса крака и при това коляното й докосна неговото.

— Но на него не може просто така да му се размине… — продума неубедително Малкълм и Алекс разбра, че й е в кърпа вързан.

— Няма да му се размине, но лично аз смятам, че ти трябва да предприемаш само онова, което е добро за теб. Постъпи, както смяташ за редно, но не забравяй, че Шейн ще бъде върнат в затвора и повече никога няма да излезе оттам. Не искам това да ти тежи на съвестта, ако сега решиш да действаш импулсивно, защото си ядосан. Обадиш ли се на полицията, няма връщане назад.

Алекс пое дълбоко дъх и гърдите й се повдигнаха и отпуснаха. Малкълм поведе борба срещу дълбоко вкоренената си почтеност: причината, поради която отдавна го беше отписала като възможен обект на изследването й.

— Имам едно предложение. Искаш ли да го чуеш?

Малкълм кимна, без да откъсва очи от деколтето й. Присъствието на Шейн в приюта вече не устройваше Алекс. Не желаеше никога повече да вижда жалката му мутра.

— Смятам, че не е възможно двамата с Шейн да продължите да пребивавате под един покрив. Ти не може да живееш във вечен страх от следващо нападение. Мнението ми е, че няма нужда да се обаждаш в полицията, но трябва да поискаш категорично Шейн да напусне „Хардуик Хаус“.

Най-сетне Малкълм вдигна поглед и я погледна в очите. Божичко, и този беше изгубена кауза.

— Ами той къде ще…

— Това не е твой проблем, особено след онова, което ти е сторил.

— Ами… сигурно си права…

— Да кажа ли на Дейвид, че това е решението ти?

Малкълм кимна утвърдително. Ето, просто като фасул.

Алекс се наведе отново напред и го потупа по коляното. Дъртият глупак се изчерви. Нито един оргазъм в живота на нещастника не беше включвал друго живо същество.

— Смятам, че това е правилното решение, Малкълм. Сега иди да си легнеш, а аз ще поговоря с Дейвид вместо теб.

Алекс въздъхна дълбоко, когато Малкълм излезе от кухнята и на негово място влезе отговорникът на приюта.

— Как мина?

Алекс издиша шумно.

— Ами не беше лесно, но го убедих да не вика полиция.

На лицето на Дейвид се изписа облекчение.

— Слава Богу. Шейн много съжалява за стореното. Знае, че е направил грешка, а пък с теб сме наясно, че да го върнем в затвора значи да го убием. А той е добро момче.

— Единственото условие на Малкълм е Шейн да напусне приюта.

Дейвид изруга полугласно.

— Знам, че ще бъде трудно и направих всичко по силите си да го разубедя, но той не отстъпи. Предполагам, разбираш, че има известно право. Да живее с Шейн би означавало непрекъснато да се страхува.

Дейвид поклати глава.

— Не знам какво го е прихванало Шейн.

Алекс сви рамене.

— Точно в това е проблемът. Не можем да бъдем сигурни, че няма да се случи пак. Не можеш да гарантираш безопасността на Малкълм, ако Шейн остане.

Дейвид прокара длани по лицето си.

Алекс сложи ръка върху неговата.

— Нищо повече не можеш да направиш, Дейвид.

Беше влудяващо да вижда единствения, но дълбок недостатък на този мъж: способността му искрено да съчувства на поверените му безнадеждни нещастници. Ако беше по-безмилостен или двуличен, от него щеше да излезе перфектен партньор.

Дейвид се дръпна от докосването й.

— Господи, Дейвид, направих всичко по силите си! — сопна се Алекс, огорчена от пренебрежението му. Дейвид не знаеше, че тя лично е манипулирала ситуацията така, че властите да не се намесват. Беше й безразлично дали Шейн ще се върне в затвора и там ще го изнасилват всеки ден. Да, тя имаше личен интерес, но фактът си оставаше: беше спасила положението, а Дейвид въпреки това я отблъскваше.

— Знам, Алекс, оценявам го. Просто трябва да помисля как да помогна на Шейн.

Терапевтката се изправи, мина зад гърба му и посегна да извади две чаши от шкафа.

— Как се справя Бари? Смятах, че вече ви е напуснал — попита тя, колкото да се намира на приказка. Щеше да изпие още едно кафе и после им казваше „довиждане“ окончателно. Безразличието на Дейвид към авансите й беше последната капка. Имаше по-добри начини да си прекарва времето.

Дейвид поклати глава.

— Горкият, понесе сериозен удар. Чул от някакъв приятел, че бившата му съпруга и брат му са се оженили миналата седмица. Дъщеричката на Бари била шаферка. Той страшно се разстрои, потроши някои неща… Още не е готов да си тръгне оттук.

Алекс усети как дълбоко в нея се разлива широка усмивка. Добре, че беше с гръб към Дейвид, защото усмивката скоро стигна до лицето й. Май току-що си беше намерила причина да остане.

— О, божичко, ама че работа. Хайде да направя по едно кафе, а ти ще ми разкажеш всичко подробно.