Игри на злото

Трийсет и пет

— Разкарай се! — кресна инспекторката на един черен рейндж роувър, чиято шофьорка говореше по телефона.

— Знам, че те сърбят ръцете да я арестуваш, началник, но имаме по-важна работа.

Ким изпревари колата и паркира до кордона, охраняван от двама униформени. Прецени набързо ситуацията и се убеди, че освен патрула, с Брайънт са единствените полицаи, пристигнали на място.

Четириетажният паркинг беше построен само преди шест месеца като част от програмата за реновиране на градчето и представляваше опит да се намали броят на хората, които оставяха колите си на паркингите на близкия търговски център. В паркинга се влизаше отпред, но кордонът беше поставен от дясната му страна, пред служебния вход.

Ким си проби път през нарастващата тълпа зяпачи, изтича по лентата за служебни автомобили и спря някъде по средата й.

Погледна нагоре в мрака и с помощта на най-близката улична лампа различи човешка фигура, застанала от външната страна на металния парапет на най-горния етаж и надвесена над празното пространство.

Брайънт се присъедини към нея.

— Пристигнаха още униформени колеги от местния участък. Двамата застанаха на главния вход, а други двама претърсват останалите етажи на паркинга, за да сме сигурни, че вътре няма други хора. Една свидетелка твърди, че онзи виси горе вече дванайсет минути.

— Може ли да й се вярва?

Брайънт кимна.

— Да. Жената следи времето на мобилния си.

Ама разбира се.

— Предявил ли е някакви искания?

Брайънт поклати отрицателно глава, но преди да отговори, някакъв случаен тип се разкрещя иззад кордона. Чудесно, само това им липсваше.

— Вървете да видите какво иска тая откачалка!

Сержантът изтича към кордона, а Ким се замисли как да действа, за да задържи мъжа на парапета, докато пристигне преговарящият. В участъка имаше колеги, специално обучени да разубеждават самоубийци, решили да скачат отвисоко, като често успяваха да ги свалят от опасното място с минимум суетня и нерви. Ким знаеше, че ако отиде лично да приказва с онзи на парапета, човекът ще изгуби воля за живот и ще скочи в секундата, в която тя си отвори устата. На нея не й се удаваха и разговорите с хора, които не висяха между живота и смъртта, а да рискува в подобна критична ситуация беше изключено.

— Началник, това е Дейвид Хардуик, от „Хардуик Хаус“. Познава самоубиеца.

Мъжът пред Ким беше с пет сантиметра по-висок от нея, мрачен и задъхан от бързане.

— Цялата му история или съкратената версия?

— Ами виси горе от петнайсет минути, така че предпочитам съкратената.

Брайънт докосна ръката й.

— Ще отида да запозная колегите със ситуацията — каза и кимна към кордона. До него бяха спрели още две патрулки и една линейка.

— Името му е Бари Грант. Преди час ми се обади да ми каже, че няма да се връща в приюта и да раздам вещите му на другите. Каза още, че след това, което бил сторил, повече не заслужавал да живее.

— Какво толкова е сторил?

Дейвид сви рамене.

— Не знам, но един от другите мъже в „Хардуик“ се сети, че Бари споменавал, че, ако човек тръгне да се самоубива, паркингът тука бил идеалното място, така че тръгнах направо насам да го потърся. По пътя не спирах да му звъня, но телефонът му е изключен.

Ким вдигна поглед нагоре.

— Няма смисъл да се обаждаме повече, така или иначе няма да отговори. Какво още можете да ми разкажете за него?

— Пуснаха го от затвора преди няколко месеца. Присъдата му беше за тежка телесна повреда: нападнал брат си, задето имал връзка с жена му. Осакатил го за цял живот, човекът е на количка.

— Чаровник.

— Бивш боксьор е, знае как да удря. Излежал присъдата с безукорно поведение, не спирал да твърди, че искрено съжалява за стореното. Затова и го приехме в „Хардуик Хаус“.

Ким не знаеше какво е „Хардуик Хаус“, но името й се стори познато отнякъде.

— Да е споменавал, че обмисля самоубийство?

— Не, изобщо не. Адаптираше се отлично към живота извън затвора. Търсехме му работа като шофьор, а и по всичко изглеждаше примирен с факта, че предишният му живот е приключил завинаги.

— Какво се промени?

Дейвид поклати глава в пълно недоумение.

Ким се обърна и видя, че Брайънт отново приближава. Водеше със себе си още някого.

— Не е за вярване! — продума Ким, щом разпозна фигурата на доктор Торн.

Терапевтката й кимна за поздрав.

— Главен инспектор Стоун.

— Доктор Торн — процеди Ким.

Брайънт само сви рамене и застана до началничката си, а Дейвид се зае да разказва на доктор Торн какво се е случило.

— Каза, че самоубиецът й се обадил. Доколкото разбирам, тя работи на доброволни начала като психиатър в този приют…

— Сериозно? — учуди се Ким.

Брайънт кимна и пак сви рамене.

Инспекторката се дръпна настрани и сержантът я последва.

— Докъде сме?

— Ами… преговарящият е затънал в друг случай в противоположния край на Бирмингам. Алкохолик с нож държи жена си за заложничка — Брайънт погледна часовника си. — Дори да тръгне сега, при този трафик ще минат поне четирийсет минути, докато пристигне.

Да, пресичането на центъра в пет и половина следобед нямаше да е лесно.

— Мамка му. Друго?

— Журналистите вече се събират. Засега интервюират свидетели, хората умират да разказват. Разчистили сме терена, доколкото е възможно, а колегите от моргата пътуват насам, ако се наложи да го прибират.

В тона на Брайънт нямаше следа от цинизъм. Въпрос на реална преценка беше предположението, че човекът може рано или късно да скочи.

Ким огледа набързо разположението на силите и видя, че пресата и зяпачите имат отлична видимост към служебния вход. Щяха да бъдат много разочаровани, ако нищо не се случеше.

Ким плъзна поглед по лицата зад кордона, на които бе изписано искрено любопитство. За миг обмисли дали да не ги остави, където си бяха, за да могат — ако извадят късмет човекът да скочи и се стовари върху асфалта — да чуят лично как костите му се натрошават като клечки за зъби и така да имат удоволствието да сънуват кошмари през следващите няколко месеца. Само процедурните правила я възпряха да вземе това решение.

— Брайънт, трябва ни втори кордон. Всички тези хора да се отстранят зад онзи ъгъл.

Брайънт се обърна и закрещя заповеди към нарастващия брой хора със светлоотразителни жилетки.

— Нека се кача да поговоря с Бари — чу се изведнъж гласът на Алекс Торн. За първи път тази вечер тя се обръщаше лично към Ким.

— Що за глупости говорите, докторе, изключено е.

Ким беше сигурна, че Брайънт би реагирал значително по-професионално, но в момента нямаше време да мисли за по-правилен отговор.

Алекс се огледа наоколо и се усмихна.

— Нямаше как да не ви чуя… Струва ми се, че не разполагате с много други варианти. Познавам Бари. Той ще ме послуша.

Ким се престори, че не я чу и й обърна гръб.

Брайънт се върна.

— Трябва ни нещо, което да омекоти падането.

Ким кимна и после й хрумна идея. Наскоро беше прочела за подобен случай, при който полицаите поставили под самоубиеца детски надуваем замък. Сега обаче човекът беше стъпил на ръб, който опасваше цялата дължина на последния етаж на паркинга, и беше достатъчно да направи само крачка вляво или вдясно, за да падне встрани от нещо толкова малко като надуваем замък.

— Прати няколко униформени да обиколят близките магазини. Да донесат колко може повече платнени градински тенти — тя премери на око височината до четвъртия етаж. — Може да ги наредим по цялата дължина на ръба. В края на краищата, това не е небостъргач: ако скочи, ще омекотят донякъде удара.

— Колкото да оцелее.

— Именно.

Брайънт натисна копчето на радиостанцията си и се зае да предаде заповедта на полицаите от кордона.

— Доктор Фройд тук предложи да иде да поговори с него. Познавала го, знаела историята му.

Брайънт се огледа.

— Май нямаме кой знае какъв избор, началник. Времето си тече.

Идеята никак не допадаше на Ким, но вариантите й наистина се изчерпваха.

— Торн дори не е регистрирана официално като полицейски сътрудник, Брайънт. Представяш ли си какво ще стане, ако…

— Точно в момента си представям как обясняваш на вътрешното разследване как е предложила да помогне, а ти си отказала.

От време на време Брайънт беше точният човек, който й помагаше да вземе окончателно решение.

Ким се обърна към Алекс:

— Докторе, качвате се при човека, но аз идвам с вас.

— Инспекторе, по-добре ще е само аз да…

— Не си хабете приказките. Хайде.

Ким прескочи парапета и двете с Алекс затичаха към средата на паркинга, където беше централната колона със стълбищата и асансьорите. Захранването на асансьорите беше спряно, за да не се допусне някой да се качи с тях до първия етаж и оттам да се опита да стигне по-нагоре. Униформеният, който ги охраняваше, отстъпи настрани.

Ким се втурна по стълбите и се заизкачва, вземайки по две стъпала наведнъж. Алекс без проблем я следваше по петите.

— Каква е стратегията ви? — попита инспекторката.

— Все още не съм я намислила. Не знам какво е провокирало поведението му, трябва най-напред да видя Бари. Вие само не говорете. Каквото и да казвам аз, вие недейте да се обаждате.

Ким скръцна със зъби. Тя по принцип не допускаше да й се нарежда, а да приема тази жена да й казва какво може да прави и какво — не, беше абсолютно неприемливо.

Излязоха на открития последен етаж. Леден вятър, понесъл и редки снежинки, блъсна инспекторката. Тя остави доктор Торн да я изпревари и тръгна след нея към мястото, където беше застанал Бари Грант. Виждаше се само горната половина на тялото му. Стъпил на десетсантиметровия ръб на плочата, той гледаше навън, а ръцете му се държаха за кованото желязо на парапета зад гърба му. Ким си даде сметка, че само мускулите на бившия боксьор го задържаха да не падне.

— Здрасти, Бари, как си? — попита Алекс и се облегна на парапета, през който се беше прехвърлил мъжът.

— Не ме докосвай.

Алекс вдигна примирително ръце.

— Няма, обещавам. Ама виж, ако толкова ти се е искало да прекараме малко време насаме само двамата, трябваше само да ми се обадиш и щях да измисля нещо.

Ким се смая от спокойния, напевен тон на лекарката. Нито следа от трепет, нито намек за това, че един човешки живот буквално виси на косъм.

Инспекторката се зае да прецени чисто физическите измерения на ситуацията. Парапетът, през който се беше прехвърлил мъжът, беше висок до лопатките на гърба му. Дори и да успееше да го сграбчи, нямаше да има сили да го прехвърли обратно — преградата беше висока почти колкото самата нея. В най-добрия случай можеше да се надява да успее да го удържи известно време, макар че гравитацията нямаше да бъде на нейна страна.

— Искаш ли да ти разкажа как мина моят ден? Само че, така като гледам, твоят е бил доста по-гаден.

Бари отново не продума, само продължи да се взира нейде навън.

— Стига де, Бари, не ми казвай, че катерих всичките тия стълби за нищо. Поне ми разкажи какво е станало, преди да скочиш. Щом ще се наложи да те запомня като размазан на асфалта труп, искам най-малкото да ми обясниш причината за това.

Никакъв отговор.

— Искам да кажа, виж ме само! Домашни дрехи, без грим… Никога не излизам от къщи в този вид, ако съм тръгнала на среща с мъж. Погледни ме де!

Бари се подчини и Ким забеляза, че така терапевтката го накара да я погледне в очите, откъсвайки вниманието му от бездната под краката му. Хитро.

— Е, какво е станало след последния ни разговор?

Бари не отговори, но и не отклони очи от нея.

— Хайде, кажи ми. Дори в тази ситуация ти обещавам да не се държа като психиатър.

Бари се усмихна едва-едва и Ким реши, че става дума за някаква шега между двамата.

— Отидох у дома — продума тихо мъжът и инспекторката си позволи една въздишка. Поне беше проговорил.

— Видя ли ги?

Бари кимна и пак сведе очи надолу.

— Свърши се.

— Какво видя?

— Нея. Работеше из градината, плевеше и така нататък. Беше толкова красива. После Амилия излезе при нея, цялата опакована заради студа. Толкова красиво дете е, прелестна направо. Гледах ги от отсрещния тротоар: моето семейство. Сякаш просто ме чакаха да се прибера. Спомних си какво ми каза ти за…

— Нали не си направил някоя глупост, Бари?

От откъслечните подробности, които беше споделил Дейвид, Ким се досещаше кой, кой е в този разказ и реши, че мъжът е отишъл до дома си в опит да си върне изгубеното семейство. Да му се не види, никой обаче не беше споменал, че в картинката има и дете!

— Нямаше как да допусна това да продължава, Алекс. Унищожих семейството си. Господи, как можах…

Ким долови страстното чувство в думите му, но вятърът отнесе края на изречението. Стори й се, че ръцете на Алекс стиснаха парапета по-силно. Дано тази жена да знаеше какви ги върши. Самоубиецът изглеждаше по-напрегнат сега, отколкото преди да дойдат.

Ким дочу движение зад гърба си. И без да се обръща, знаеше, че това са униформени, дошли като подкрепление. Алекс също ги усети, защото погледна към Ким и поклати леко глава. Инспекторката вдигна ръка и даде знак на колегите си да не се приближават, а да останат приклекнали зад нея.

Поне мъжът все още стоеше на ръба.

Алекс пак погледна към нея. Ким докосна устните си с пръст: надяваше се терапевтката да разбере, че трябва да го накара да продължи да говори.

— Бари, няма защо да се чувстваш виновен. Разбираемо е, че си се опитал да си върнеш семейството.

Бари завъртя отрицателно глава.

— Не, не разбираш. Не знаеш какво направих. Тях ги няма вече.

От категоричния тон на мъжа Ким усети как страхът се просмуква в костите й. Предпазливо се промъкна назад до стълбището и извади мобилния си.

Брайънт вдигна на второто позвъняване.

— Брайънт, да са съобщили по радиото за друг инцидент наблизо?

— Да, колеги от охраната на демонстрацията са пренасочени към пожар в частен дом в Седасли. Един загинал, един на косъм.

— Само две жертви?

— Да, защо?

— Сигурна съм, че пожарът ще се окаже умишлен и че убиецът е нашият човек, дето виси на парапета. Провери подробностите и ми се обади веднага. Допускам, че в къщата е имало и трети човек.

Ким се върна на етажа и застана в зрителното поле на Алекс. Терапевтката се поизвърна леко на една страна, така че вниманието й да е насочено към Бари, но същевременно да вижда Ким с периферното си зрение.

Инспекторката направи един знак, който знаеше, че Алекс ще разбере: прокара пръст през гърлото си, за да покаже, че има загинал. Ако терапевтката я разбра, тя с нищо не го показа, само обърна глава изцяло към Бари.

Телефонът в джоба на Ким завибрира. Тя отстъпи пак до стълбището.

— Определено в къщата е имало само двама души, началник — потвърди сержантът.

— Къде, по дяволите, е детето тогава?