Игри на злото

Шест

Удовлетворена от сеанса с Рут, Алекс се взираше в окачените на стената дипломи, които вдъхваха такова силно доверие у пациентите й. Магистърската степен по медицина от Лондонския университет, удостоверението за членство в Кралския колеж по психиатрия, дипломата й за специалност, сертификатите от завършените специализирани курсове — всички те представяха най-трудните години от образованието й. Трудността идваше не толкова от сериозността на следването — с коефициент на интелигентност 131 Алекс беше преминала през него с лекота, — а от чистопробната досада от самото учене и от усилието през цялото време да се сдържа да не изобличава пълната глупост на колегите и преподавателите си.

Несъмнено най-лесно завоюваният връх в кариерата й до момента беше докторската й степен по психиатрия. Това беше и единствената диплома на стената й, която пациентите действително разбираха.

Алекс не се гордееше с тези хартийки. Никога през живота си не се беше съмнявала, че ще постигне целите си. Беше ги окачила на стената с една-единствена цел: да внушават доверие.

След като завърши образованието си, Алекс се беше заела с втората част от грандиозния си план. Посвети две години на задачата да си създаде професионална история: пишеше статии и участваше в проекти, подчиняваше се на консервативните рамки на психиатричната наука, като усилията й целяха да спечели уважението на гилдията. Мнението на колегите й не я интересуваше ни най-малко, но беше задължително да си създаде безукорна репутация, която да не бъде поставяна под съмнение на по-късен етап. В дните, когато щеше да бъде готова да започне същинската си работа. Тези дни бяха настъпили.

През последните години беше принудена да продава за пари квалификацията си на правосъдната система: правеше психологически оценки на плебеите, попаднали под ударите на закона. Противна, но необходима работа, в хода на която се беше запознала с Тим: тийнейджър от разбито семейство, гневно, злобно и отмъстително същество, но и сръчен пироман. От оценката на Алекс зависеше дали момчето ще получи дълга присъда в затвор за възрастни или, напротив, кратък престой при лек режим в психиатрична болница.

Алекс боравеше сръчно с познанията и уменията си и скоро с Тим сключиха сделка, от която спечелиха и двамата. Момчето прекара четири месеца в психиатрията „Форест Хил“, а след като излезе, предизвика пожар, който завърши с две жертви и едно сериозно наследство, осигурило на Алекс частната практика, на която тя продължаваше да се радва до днес. Практиката, която й даваше възможност сама да избира пациентите, с които да работи. Благодаря ви, мамо и татко!

С последвалото си непредвидено самоубийство пък Тим собственоръчно реши проблема на Алекс с живия свидетел.

Следващите години бяха повече от пълноценни. Всеки пациент внасяше допълнителна яснота в универсалния образ на човека, движен изцяло от емоциите си: очертаваха се силните страни на този тип личност, обичайните й мотиви и — най-важното — слабостите й.

От време на време непосилното желание да постави начало на същинското проучване измъчваше Алекс, но тя се въздържаше, тъй като я ограничаваха два основни фактора.

Първият беше старателната работа по обезопасяването на бъдещото дело. Безупречната репутация, която системно си изграждаше, щеше да поставя под съмнение всички евентуални бъдещи обвинения в злоупотреба с влияние, които можеха да й бъдат отправени.

Освен това тя продължаваше търпеливо да очаква да се появи подходящ кандидат, когото да постави в центъра на експеримента си. Наложително беше човекът лесно да се поддава на манипулация, но едновременно с това да има подсъзнателно желание да извършва непростими постъпки. Здравият му разум трябваше да бъде непокътнат, но в същото време да съществува лост, чрез който Алекс да бъде в състояние да го изкара от релси, ако пожелае.

Още при първата си среща с Рут Уилис Алекс разбра, че момичето е идеален кандидат. То отчаяно желаеше да си върне контрола върху собствения си живот. Клетата малка Рут дори не подозираше колко голяма беше нуждата й от едно последно, окончателно действие, преди да обърне нова страница. Алекс обаче беше наясно с дълбочината на тази нужда и това беше най-важното. Месеци търпеливо чакане я бяха довели до този момент. До големия финал.

Беше подбрала кандидат, чиито бъдещи обвинения срещу нея като лекар — ако приемем, че въобще възникнеха такива — да бъдат единодушно отхвърлени от властите. Беше опипала почвата много бавно и внимателно, за да е сигурна, че планът й ще успее. В процеса на работата беше попадала и на други кандидати, които не бяха далеч от привилегията да бъдат избрани, но в крайна сметка Алекс се спря на Рут.

Останалите й пациенти бяха без значение — просто средства за приближаване към определена цел. На тях се падаше честта да гарантират охолния начин на живот на Алекс, докато тя посвещаваше всичките си усилия на истинската си задача.

Алекс прекарваше безброй часове в кимане, успокояване и окуражаване на пациентите, докато в същото време си съставяше на ум списък с покупки или пък обмисляше следващата стъпка в големия си план. За това си усилие вземаше по 300 лири на час.

Парите за колата й BMW Z4 бяха осигурени от съпругата на един полицейски началник, която страдаше от клептомания, развила се вследствие от прекомерен стрес. Алекс харесваше колата си, така че въпросната пациентка едва ли щеше да се възстанови в близко бъдеще.

Двете хиляди лири месечно за наема на триетажната й викторианска къща в Хагли идваха от собственика на верига агенции за недвижими имоти, чийто син страдаше от тежка мания за преследване и посещаваше Алекс три пъти седмично. В разговорите си с него тя периодично подхвърляше две-три внимателно подбрани думи, които всъщност не лекуваха, а задълбочаваха параноята му, така че и в този случай не се предвиждаше скорошно оздравяване.

Алекс обърна гръб на дипломите си и се изправи пред портрета, който гордо висеше на почетно място над камината. Харесваше й да се взира в студените му, безчувствени очи и да размишлява дали той би бил в състояние да я разбере.

Портретът беше нарисуван с маслени бои по едничката запазена неясна черно-бяла фотография на единствения член на рода й, с когото Алекс се гордееше.

Чичо Джак, както тя го наричаше, бил „пътуващ търговец“ — през 70-те години на 19-ти век наричали така палачите. За разлика от град Болтън, който имал своите Билингтънови и от Хъдърсфийлд с неговия род Пиърпойнт, в „Черната земя“ нямало семейство, в което зловещата длъжност на палача да се предава по наследство, така че чичо Джак получил работата едва ли неслучайно.

Осъден, задето не се грижел за семейството си, чичо Джак излежавал присъдата си в затвора в Стафорд. По същото време в затвора пристигнал Уилям Калкрафт — най-дълго служилият палач в историята, обесил собственоръчно над 450 мъже и жени.

В съответния ден Калкрафт трябвало да екзекутира двама души и имал нужда от помощник. Чичо Джак бил единственият затворник, който се явил като доброволец. Калкрафт предпочитал при обесването осъденият да пада от късо разстояние, при което смъртта настъпвала бавно и след страшна агония, която налагала помощникът на палача да увисне на краката на обесения, за да прекрати по-скоро мъките му.

Чичо Джак установил, че занаятът му се удава, и след като излежал присъдата си, започнал да обикаля областта и да предлага услугите си като палач.

Алекс се взираше в портрета му и усещаше как я изпълва чувство на принадлежност, на близост с този далечен член на семейството й.

Тя се усмихна, загледана нагоре към суровото му, лишено от всякаква емоция лице.

— О, само ако нещата бяха така простички както по твое време, чичо Джак!

Алекс се настани зад писалището в ъгъла. Най-сетне делото на живота й беше започнало. Беше направила първата крачка към отговорите на въпросите, които се опитваше да разгадае от години.

Тя въздъхна дълбоко и удовлетворено, бръкна в най-горното чекмедже и извади скъпа хартия за писма и писалка „Монблан“.

Беше време за едно по-специално забавление.

Скъпа Сара, написа ръката й най-отгоре.