Игри на злото

Петдесет и седем

Ким се прибра у дома, а срещата с Алекс още звънтеше в ушите й. По пътя беше минала два пъти на червено и беше изпреварила всички, които й се бяха мярнали пред очите. Безразсъдното шофиране обаче не успя да прогони нито яростта от гърдите й, нито желанието да нарани някого.

— Майната й на тая шибана жена! — изкрещя Ким на празната къща и захвърли якето си на масичката за кафе. Едно списание и две мотоциклетни свещи изтрополиха на пода.

Барни се запъти към нея, въртейки опашка, явно безразличен към лошото й настроение.

— Не ми се мотай в краката, ако ти е мил животът! — предупреди го тя.

Кучето продължи по петите й до кухнята, твърдо убедено, че от нейна страна никога няма да го сполети нищо лошо. И беше напълно право.

Когато Ким се прибираше у дома, Барни неизменно я посрещаше с еднакъв ентусиазъм: първо помахваше малко с опашка, после сядаше пред вратичките на второто кухненско шкафче: там, където стоеше храната.

Ким включи електрическата кана и седна на кухненската маса. Помисли дали да не се скрие в гаража, но умът й все още преливаше от въпроси.

Барни седна и се облегна на крака й точно така, както беше сторил, докато тя разпитваше предишната му господарка. Този път обаче ръката на Ким опипом намери главата му. Кучето застина неподвижно, докато дланта й го галеше.

Нямаше как да не признае, че гневът й не беше насочен изцяло към терапевтката. Никога преди не се беше чувствала дотолкова с вързани ръце. Два случая едновременно й се изплъзваха от ръцете.

Всички аспекти от личния живот на Ленард Дън бяха преровени и проверени безброй пъти. При първоначалното разследване бяха разпитали стотици хора; тези разпити бяха довели до ареста му, но сега сякаш преследваха призрак. Всеки беше потенциален заподозрян и Ким — макар и със свито сърце — знаеше какво трябва да направи.

Извади мобилния си телефон и състави списък.

Знаеше, че времето й за доразследване на насилието над Дейзи и Луиза изтича. Всеки ден на бюрото й се трупаха нови случаи. Всеки път, когато Уди я повикаше, тя се стягаше в очакване на заповед да затвори случая Дън. Ужасяваше се, че ще чуе от него точно това настояване. Ужасяваше се, защото знаеше, че няма да му се подчини.

Нямаше да спре, докато не намери човека, стоял в ъгъла на оная тъмна стая да гледа как един баща изнасилва малкото си момиченце. В най-добрия случай този човек беше напуснал дома на Дън с ясното съзнание, че видяното ще се случи отново, и въпреки това не беше съобщил в полицията. В най-лошия… За това Ким дори не искаше да мисли.

Отвори уста и раздвижи челюст, за да отпусне напрежението. То се беше събрало точно там и не искаше да я остави на мира.

И по-добре. Нека си стои там, поне докато копелето й паднеше в ръцете.

А сега и това нейно самостоятелно разследване.

Знаеше, че следващата среща с Алекс няма да е толкова цивилизована. Междувременно се налагаше да си изгради психическа броня, която да я защитава от ударите на тази жена. Тед я беше посъветвал да стои настрана. Да бяга, без да се обръща назад.

Тази жена явно знаеше всичко за нея. Днес бяха свалили картите и дълбоко в себе си Ким беше доволна, че се беше оказала права за Алекс от самото начало. Сега трябваше да намери начин да го докаже.

Отвори браузър и въведе името на терапевтката. При предишното си проучване беше влизала само в официални сайтове, където или се говореше за Алекс, или бяха публикувани нейни материали. Сега обаче инспекторката се зае с онези сайтове, в което се споменаваше името на терапевтката, без значение от контекста.

Преравяше едни след други сайтове, блогове, форуми и старателно четеше мненията за Алекс, които потребителите споделяха. Четирийсет минути по-късно вече обмисляше дали да не предложи доктор Торн за Нобеловата награда за мир. Мненията бяха единодушно положителни, а в някои случаи — направо благоговейни.

Ким си наля още кафе. Божичко, тая е цяла Майка Тереза. Седна отново пред компютъра и малко по-късно попадна на пост, който привлече вниманието й.

Намери го полускрит в един чат, към който я препрати сайт за хора, страдащи от агорафобия. Постът беше просто въпрос дали някой от участващите някога е бил лекуван от доктор Торн. Ким преброи седемнайсет отговора, всичките положителни, но не намери втори пост от човека, задал въпроса.

Ким разбираше, че това едва ли може да се нарече доказателство, но питащият — с ник Дай Хард1374 — беше задал въпроса си по някаква конкретна причина. Липсата на повторно включване от негова страна говореше за това, че не е получил отговора, на който се е надявал. Ако ДайХард137 е желаел да похвали терапевтката, защо не е изразил съгласие с последвалите дитирамби?

Стомахът на Ким се стегна на възел от радостно вълнение, но то скоро се стопи. Нямаше начин да установи кой е ДайХард137. Разбира се, в техническия отдел в участъка имаше хора, които щяха да проследят този зар за минути, но помолеше ли ги за такава услуга, това веднага щеше да стигне до ушите на Уди.

Ким извади празен тефтер и се зае да си припомня в подробности всяка своя среща с терапевтката; най-вече се спираше на местата, където се бяха провели разговорите им. Химикалката увисна над листа, докато инспекторката се мъчеше да си спомни първото им посещение с Брайънт в кабинета на доктор Торн. На излизане тогава се бяха разминали с някаква пациентка: тя беше прекъснала разговора им. Още в онзи момент момичето се беше сторило на Ким познато. Сега тя се постара с всички сили да си припомни подробности, но не можеше да се съсредоточи. Все пак си представи лицето на момичето: нервно, тревожно… Не можеше да се сети обаче къде го е виждала преди.

Стана от бюрото и се заразхожда из стаята, отхвърляйки на ум една по една възможните връзки, в които можеше да познава онова момиче. Не беше свидетелка, защото Ким беше сигурна, че никога не са разговаряли, тоест не беше част от наскоро разследван случай. Зачуди се дали не я е виждала из града, но отхвърли и този вариант.

Съдът. Думата се загнезди твърдо в съзнанието й. Момичето не беше част от случаите на Ким, но определено й се беше мяркала в съда.

Ким набра Брайънт. Той вдигна на второто позвъняване.

— Брайънт, моля те, спомни си случая с измамата, в който свидетелствах преди две седмици. Кои бяха другите дела в същия ден?

Брайънт щеше да знае. Беше го видяла да си говори с един от полицаите от отдела за подкрепа на жертвите. Брайънт си говореше с всички.

— Ъмм… побой с грабеж и един случай на насилие над дете.

Точно така. Момичето, което бяха срещнали на излизане от кабинета на Алекс, със сигурност е било пратено при нея със съдебна заповед.

— Благодаря ти, Брайънт.

И Ким затвори, преди сержантът да започне да задава въпроси.

Вълнението й растеше, но с него и страхът. Алекс явно лекуваше жена, наранила детето си или допуснала то да пострада. При това го е сторила, преди Алекс да се е поупражнила върху нея. Изведнъж ужас изпълни Ким: кой знае какво щеше да стори жената под ръководството на доктор Торн!

Ким скри лице в ръцете си. Никой нямаше да й повярва. Какво да прави? Как да издири тази жена, а дори да я намери, какво трябваше да стори по-нататък?

Разтърка очи и седна пак пред компютъра. Погледът й падна на екрана и в следващия момент тя зяпна от изненада.

— Стига бе! — рече високо.

Барни реши, че говори на него. Скочи от дивана и седна до краката й. Ким отпусна лявата си ръка надолу и разсеяно започна да го гали по главата.

— Няма начин — ахна отново, загледана в ника на човека, задал въпроса за доктор Торн. Още отначало й се беше сторило, че ДайХард137 е доста хитър ник. И така си беше, особено ако истинското ти име е Дейвид Хардуик от „Хардуик Хаус“.