Игри на злото

Трийсет и девет

Ким спря колата и поседя вътре за момент: стегна се вътрешно, преди да излезе навън, на вятъра, чиито пориви разклащаха автомобила напред-назад.

От първия ден на обучението си за полицай Ким беше твърдо убедена, че виновните трябва да плащат за престъпленията си. По-късно чувстваше всеки неразкрит случай като отворена рана в тялото си. Не вярваше в смекчаващите вината обстоятелства. Нещата бяха черни и бели: сториш ли зло, трябва да изтърпиш наказанието.

Брайънт смяташе, че е луда да подозира доктор Торн в каквото и да било съучастие в убийството на Алан Харис. Отначало дълбоко в себе си Ким също смяташе, че е донякъде прав, но след случая с Бари Грант нещата започваха да й изглеждат силно подозрителни.

Самата Ким нямаше да бъде обект на вътрешно разследване след инцидента: началниците приеха, че „е предприела всички разумно осъществими мерки, за да осигури положителен изход от ситуацията“. Всъщност идеята за градинските тенти спаси както нейната кожа, така и тази на Бари. Много й помогна и фактът, че беше намерила Амелия жива и здрава.

Доктор Торн пък спечели червени точки за това, че беше задържала Бари на парапета достатъчно дълго, че полицаите да имат време да разпънат тентите отдолу.

С разума си Ким разбираше всичко това. Същевременно обаче беше присъствала лично на разговора на докторката с Бари и помнеше, че точно преди да скочи, той се беше по-ободрил и контактуваше свободно: нехарактерно поведение за човек, който се кани всеки момент да сложи край на живота си. Ким беше присъствала и на други случаи на преговори със самоубийци и знаеше, че в такива обстоятелства всяка минута е от значение. Никога преди не беше виждала самоубиец, който да виси на високото повече от час и след това все пак да скочи.

Обърна се към задната седалка.

— Добре, Барни, пристигнахме. Излай веднъж, ако видиш някой да идва насам.

После слезе от колата, покатери се по затворената метална порта и се прехвърли в гробището. Тръгна нагоре по хълма и скоро светлината от уличните лампи остана далеч зад гърба й. Продължи напред по алеята към пейката, на която бяха седели с Алекс миналата седмица. Реално бяха изминали няколко метра, преди да седнат, така че Ким започна търсенето от гробовете малко преди пейката. Извади фенерчето от джоба си и полека се зае да оглежда гробовете, а сърцето й се свиваше от скръб по прекъснатите без време животи.

Обходи всички гробове чак до подножието на хълма, после се върна обратно нагоре, като ги разглеждаше отново, още по-бавно, за да е сигурна, че не е пропуснала нищо. Когато отново се изравни с пейката, вече знаеше, че тук няма надгробен камък, по-нов от десет години, както и че категорично липсва гроб, в който почиват мъж и две момченца.

После изпрати въздушна целувка към върха на хълма, където лежеше малкото й братче.