Игри на злото

Петдесет и три

Зае се да брои рибките, които плуваха в кръг из езерцето в търсене на храна.

— Моби умря — осведоми я Тед и й подаде чашата с прясно кафе. — Помниш ли го?

Ким взе чашата и кимна: спомняше си предишните пъти, когато беше изтичвала ядосана навън в градината на Тед.

— Веднъж ме попита как се казват рибките и аз ти казах, че си нямат имена. Това никак не ти хареса и настоя, че всяко нещо на тоя свят трябва да си има име — психиатърът се засмя. — Ако не ме лъже паметта, ги кръстихме Моби, Уили и…

— Челюсти.

— Точно така. А после долетяха и гугутките и ти искаше и на тях да им измислиш…

— Тед, така или иначе ще го направя. Със или без твоята помощ.

— Знам.

Ким се извърна да го погледне.

— Значи ще ми помогнеш…? Моля те.

— Ела да седнем.

Той я поведе към градинските столове, сложени под вечно отворен чадър, който да ги пази във всякакво време.

— Хайде да играем на два срещу един.

Божичко, този човек не забравяше нищо. Един от методите му беше да позволява пациентът да задава въпроси, преди да му се наложи да отговаря. Цифрите бяха бройката на въпросите от всяка страна.

— Три срещу един — заяви Ким.

По време на съвместните им сеанси тя беше научила много повече за него, отколкото той за нея. Или поне така си въобразяваше тя тогава.

Знаеше, че любовта на живота му беше изгубила битката с рака твърде рано — на трийсет и седем годишна възраст. Знаеше, че Тед беше запален градинар и от време на време тайно отрязваше клонки от някои растения в градинските центрове, където цените бяха твърде високи. Знаеше, че крие колекцията си от романи на Тери Пратчет в спалнята, за да не притесняват те пациентите му, знаеше и че стои по нощите да гледа покер. Също така знаеше, че този психиатър е човекът, стигнал най-близо до това тя да му разкрие миналото си.

Тед кимна.

— Един пас.

— Три пъти пас — имаше неща, които нямаше да обсъжда. Никога и с никого.

— Приемам правилата. Да започваме.

— Добре, първи въпрос. Какво точно е „социопат“?

— Човек без съвест. Тя просто отсъства от генетичната им конструкция. Такива хора са неспособни да изпитват загриженост или обич към друго живо същество. Това изменение се среща удивително често: характерно е за четири процента от световното население. Тези хора често са харизматични, сексапилни, забавни, притежават повърхностен чар, който им позволява да омайват околните.

Ким си спомни как отначало Брайънт безусловно попадна във властта на очарованието, което Алекс излъчваше, а и сама за себе си трябваше да признае, че се беше почувствала заинтригувана.

— Всичко това е само фасада. Социопатът може да привлича хората към себе си, но не се интересува от това да установява емоционална връзка с когото и да било.

— Правят ли подобни хора разлика между добро и зло?

Тед кимна.

— Разбира се, на интелектуално равнище са наясно, но им липсва вътрешен компас, който да им повелява да се придържат към едното или другото. Съвестта не е тип поведение. Тя е нещо, което чувстваме. Ти нали имаш подчинени полицаи, които ти се отчитат?

— Естествено.

— Ако някой ден се случи те да работят повече и по-дълго от обикновено, какво правиш?

— Казвам им, че утре трябва да работят още по-бързо.

Тед се усмихна.

— Много смешно, мила моя, но сега ми отговори сериозно.

— Поръчвам им вечеря и им казвам, че на другия ден могат да закъснеят.

— А защо го правиш? В края на краищата, това им е работата.

— Ами така.

— Правиш го, защото искаш да те обичат?

— Да бе, като че ли ме интересува.

— Именно. Просто това е решение, продиктувано от съвестта ти. Решение да постъпиш правилно. То произлиза от емоционалната ти връзка с тези хора — Тед вдигна примирително ръце. — О, знам, че ще си готова да спориш по този въпрос, но ти не си социопат.

— Благодаря за потвърждението, че не съм луда, докторе.

— И социопатът не е луд. Поведението му е резултат на личен избор. Той различава добро от лошо, но избира да не действа съобразно това различие. Както някои хора се научават да живеят без крайник, така и социопатът се научава да живее без съвест.

— А как се става социопат?

— Какво да ти кажа, злото не подбира: не е присъщо на определена раса, не зависи от физическия вид, от пола или от социалната роля на човека. Мисля, че вече отговорих на три въпроса.

Ким извъртя нагоре очи.

— Питай.

— Какво се случи в приемно семейство номер две?

— Пас. Да си социопат вродено ли е или зависи от средата и възпитанието?

Тед се усмихна. Беше очаквал въпроса.

— Изследванията показват, че вероятно става дума за комбинация от двете. Може да има вродено предразположение към това състояние, но средата определя дали то ще се прояви.

Ким замълча, сигурна, че той ще влезе в още подробности, без да се налага тя да използва следващия си въпрос.

— Съществува теория, че отхвърляне от страна на майката може да допринесе за развитието на социопатично изменение на характера. Теорията за привързаността е сравнително нова, но с две думи казва следното: разстройства във връзката между родител и дете в ранните години на развитието могат да имат колосален ефект върху поведението на детето като възрастен. Тук вече не съм специалист, но има и данни, които потвърждават, че и общата среда — имам предвид тази извън семейството, — в която расте детето, също оказва влияние.

Ким наклони глава на една страна.

— Философията на западното общество например насърчава преследването предимно на материални ценности.

— Искаш да кажеш, че в източните общества има по-малко социопати?

— Интересен въпрос. Да, в Япония например прояви на социопатично поведение се наблюдават значително по-рядко.

На Ким пак не й стана ясно.

Тед продължи:

— Да кажем, че ти си развиващ се социопат и за забавление обичаш да слагаш пиратки в устата на малки котенца, само за да видиш какви фигури ще се образуват, когато кръвта им опръска стената например.

Ким потрепери.

— Именно. Ще бъдеш ли склонна да продължиш с тези си експерименти обаче, ако всички около теб до един са твърдо убедени, че това, което правиш, е лошо? Социопатията опира основно до поведението. В случая у младия социопат желанието да разкъса котенцето няма да се промени, но под натиска на културата на заобикалящата го социална среда той може да избере да не го последва.

Ким се замисли за следващия си въпрос: той се отнасяше и до нея. Зададе го със страх:

— Какво иска социопатът?

— О, Ким, защо не ми позволиш да ти помогна да простиш на майка си?

— Имам още един въпрос от втората ми тройка, но и отговорът на това ти питане е пас. Какво искат социопатите?

Тед поклати глава.

— Мила моя, Индира Ганди казваше, че прошката е добродетел на смелите.

— А Уилям Блейк е казал, че е по-лесно да простиш на врага си, отколкото на приятеля. А когато този, на когото трябва да простиш, е собствената ти майка, прошката граничи с невъзможното. От личен опит ти го казвам.

— Но ако би се…

— Казах „пас“, Тед. Към какво се стреми един социопат?

Тед разпери недвусмислено ръце.

— Ами различни неща. Социопатите не са роботи, един с друг не си приличат. Имат най-разнообразни характеристики. Някои са с нисък коефициент на интелигентност и е възможно да се опитат да установят контрол върху малка група от хора. Други пък са високоинтелигентни и се стремят към значително по-голяма власт.

— Убийство например?

— Много малко социопати стават убийци, както и много малко убийци са реално социопати. Социопатът би извършил убийство, в случай че поначало в личността му е заложена склонност към насилие. Единствената цел на социопата е да постигне онова, към което се стреми — тоест да спечели.

Ким се замисли за Рут.

— Възможно ли е да контролират нечие съзнание? Чрез хипноза например.

— Хипнозата не е контрол на съзнанието. Не е възможно чрез хипноза да принудиш когото и да било да извърши постъпка, противоречаща на убежденията и ценностите му. Манипулацията обаче е нещо съвсем друго. Тоталният контрол върху чуждото съзнание го има само по филмите, но използването на определена мисъл у другия, независимо колко дълбоко в подсъзнанието му е скрита, е възможно, макар и да изисква изкусно майсторство и опит.

— Продължавай — настоя Ким. Това не се броеше за въпрос.

— Да убедиш някого да извърши нещо, което е чуждо на природата му, е изключително трудно. Да кажем, че днес шефът те гълчи много остро, а в отговор ти си представяш как изливаш в скута му чаша вряло кафе. Моментът обаче отминава и ти повече никога не се сещаш за това. Попаднеш ли обаче в правилните ръце, може след две седмици да влезеш в кабинета на шефа и действително да го попариш.

Ким все пак можеше да брои до три.

— Готова съм със следващия си въпрос, но и двамата знаем, че е твой ред.

— Къде се чувстваше щастлива?

На езика на Ким беше отново да каже „пас“, но тези спомени, макар и болезнени, все пак не застрашаваха устоите на личността й.

— Приемно семейство номер четири. Кийт и Ерика.

— Защо?

Ким се засмя.

— Това е втори въпрос, но нищо, ще ти отговоря. Защото те не се опитваха да ме „поправят“. В продължение на три години ми позволиха да бъда себе си, без да ме натоварват с укори и очаквания. Позволиха ми просто да бъда.

Тед кимна: разбираше много добре.

— Благодаря ти, Ким. Казвай следващия въпрос.

Ким се върна обратно в настоящето.

— Какво имаш предвид под „правилните ръце“?

— Ами ако пожелая, мога да те накарам да преживееш наново унижението от това шефът да те ругае. Ще те натисна, така че да го усетиш още по-болезнено, ще те накарам да си представиш картинно наказанието с кафето, за да почувстваш насладата от отмъщението. След това ще ти дам причини, които да го оправдаят. А когато приключа, чисто и просто ще съм ти дал разрешение да отидеш в кабинета на шефа и да направиш, каквото си намислила.

— И защо това да не е тотален контрол?

— Защото мисълта за отмъщението първоначално си е била възникнала в твоето съзнание; после просто умишлено си избрала да го изпълниш и в действителност. Ще го сториш и дори няма да разбереш, че си била манипулирана.

Ким отново се сети за Рут и последният им разговор започна да придобива смисъл. Разбира се, че Рут си е фантазирала за това как намушква нападателя си. Мисълта се е таяла отдавна в съзнанието й и Алекс е знаела това. На Ким обаче не й беше известна каквато и да било връзка между Алекс и Алан Харис, така че какво точно е целяла терапевтката?

— Социопатите имат ли изобщо някакви емоции?

— Притежават онова, което наричаме „примитивни емоции“: непосредствена болка или удоволствие, краткотрайно раздразнение или задоволство от успеха. По-висши емоции като обич и емпатия не съществуват у социопата. Липсата на обич свежда живота им до безкрайна игра, целяща постигане на доминация над околните.

— Така ли си запълват времето?

— О, Ким, знаеш, че пак е мой ред. Ще се освободиш ли някога от вината, която чувстваш към Майки?

Ким поклати отрицателно глава:

— Не.

— Но не искаш ли да…

— Отговорих ти, докторе.

— Добре. Ето, и аз отговарям на последния ти въпрос: скуката причинява на социопатите почти физическа болка: също като децата те имат нужда от непрекъсната стимулация. Рано или късно обаче всяка игра омръзва, удоволствието от нея избледнява, така че с времето игрите стават все по-мащабни, по-добре обмислени и сложни.

Ким си спомни Сара, която вечно бягаше от сестра си. Колко ли удоволствие беше донесла на Алекс тази игричка на власт?

Усети как раздразнението й се усилва.

— Но все трябва да има начин човек да изобличи социопата!

— Значи ти се интересуваш от тази психотерапевтка. Смяташ, че е изиграла роля в извършването на убийство. Каква ще е следващата ти крачка?

Не беше негов ред, но Ким все пак отговори:

— Да изискам заповед за обиск?

Тед открито се изсмя.

— На какво основание? Сигурен съм, че жената е високоуважавана в бранша. Бас ловя, че няма нито едно оплакване срещу нея, поставящо под съмнение професионалната й компетентност. Малко вероятно е момичето в затвора да свидетелства срещу нея, освен ако не намериш начин да й покажеш на каква дълбока манипулация е станала жертва и така да я убедиш. Тъй че как точно смяташ да изискаш заповед? Началниците ти ще решат, че съвсем си оплела конците и репутацията ти ще отиде на кино.

— Много благодаря, докторе.

— Е, нали си говорим честно. Социопатът може да бъде заловен, но са нужни повечко хора, които да го посочат и изобличат. Мисля, че Айнщайн беше казал: „Светът е опасно място не заради злото, а заради добрите хора, които не правят нищо, за да го спрат“.

— Може ли социопатът да бъде излекуван?

— Че защо му е да иска подобно нещо? Личната отговорност за постъпките е бреме, което хората приемат, но без да разбират защо. Социопатията е болестно състояние, което не причинява никакво страдание на засегнатия.

— Може би чрез терапия…

— Не разбираш основното, Ким — изпъшка Тед. — Социопатите са напълно доволни от себе си. Не желаят да се променят.

— Но не са ли самотни?

— Нямат база за сравнение. Все едно да искаш от човек, сляп по рождение, да ти опише синия цвят. Той въобще не знае какво е това „синьо“.

Ким почувства, че главата й опасно се препълва от цялата тази информация.

Той понечи да заговори отново, но тя вдигна ръце и го спря.

— Знам, че е твой ред, но ми остана още един „пас“, който със сигурност ще използвам, така че въобще не се хаби да ме питаш каквото и да било.

Все пак се усмихна, за да смекчи казаното. Ако някога решеше да сподели миналото си с някого, то това щеше да е Тед.

— Винаги си била много добра в тази игра, Ким.

— Ще ми дадеш ли съвет как да се справя с тази жена?

— Повтарям онова, което ти казах одеве. Стой настрани от нея, Ким. Не си подготвена да се изправиш срещу нея и да излезеш невредима от подобна схватка.

Ким усети, че разговорът вече не е в нейна полза. Допи си кафето и се изправи.

— Е, докторе, благодаря ти за отделеното време.

Тед остана на мястото си.

— Ще обмислиш ли възможността отново да започнем да се виждаме?

Ким поклати отрицателно глава и пое към страничната врата на градината.

— Знаеш ли, от всички деца, които съм лекувал през годините, винаги съм смятал теб за най-откровения си провал.

— Защо, докторе? Защото бях твърде увредена, за да успееш да ме поправиш? — отвърна тихичко Ким, без да се обръща.

— Не. Защото толкова силно искам да ти помогна, че ме боли.

Ким преглътна буцата, която се надигна в гърлото й. Прииска й се да му каже нещо хубаво.

— Имам куче.

— Чудесно, Ким! Много се радвам, че си си взела куче. Сега трябва само да си отговориш на въпроса защо си го направила.