Игри на злото

Четирийсет

Очарованието на областта Котсуолдс определено не действаше на Алекс. Пътеводителите го определяха като район с „изключителна красота“, но докато прекосяваше с колата едно след друго заспалите селца по пътя си, в ума й се въртеше единствено думата „скука“. Крайната цел на пътуването й беше Бъртън-он-дъ-Уотър. Алекс си спомни: беше чела някъде, че районът е богат на фосили от праисторически животни. „Праисторически“ е отлично определение и за настоящите жители, помисли си Алекс, докато оглеждаше хората в центъра на селцето.

Край улиците се редяха каменни къщи, всяка със свой магазин на приземния си етаж, явно отворен преди поне двеста години. Един бърз поглед беше достатъчен на Алекс, за да се убеди, че нито една от големите търговски вериги не беше стигнала дотук — дори „Коста“ и „Старбъкс“. Красноречиво доказателство колко зле беше положението. Как въобще живееха тия хора?

Все пак седемдесеткилометровото пътуване беше прочистило от съзнанието й разочарованието от Бари Грант. Отначало, при новината, че той се е опитал да убие брат си и обичната си жена, беше решила, че е надхвърлил и най-смелите й очаквания.

За няколко секунди там, на последния етаж на паркинга, под хапещия вятър, Алекс беше решила, че Бари може да се окаже венецът на делото й. Истинският социопат не чувства никаква морална отговорност; личност от този тип никога не би могла да надвие природата си и да почувства вина. Един-единствен успех би бил достатъчен, за да бъде експериментът й успешен: в онзи момент Бари беше нейният триумф.

А после си беше отворил устата и й беше обяснил мотивацията си.

При жалките му дрънканици за „алената пелена“ и смазващата вина, която изпитвал, Алекс за миг се изкуши лично да го блъсне долу. За късмет лъжата за смъртта на дъщеричката му се оказа достатъчна да го провокира да скочи.

Неприятно я изненада фактът, че Бари оцеля след падането, но очевидно животът му висеше на косъм. Беше на командно дишане: машините поддържаха живота му. Смъртта му не беше далече. Лекарите не хранеха особена надежда за някакво възстановяване. Чудесно.

Разочарованието от Бари все пак беше туширано от вълнението й от личността на Ким. Инспекторката беше изкусително-възбуждащ проект, в който Алекс нямаше търпение да се зарови. Точно интересът към Ким я беше довел в тоя затънтен градец.

Алекс се запъти към мястото на уговорената среща — заведение, което предлагаше храна целодневно: закуска, брънч, обяд, следобеден чай, кафе, както и скандално-екзотичните за този район капучино и италиански сандвичи.

Алекс бутна ниската портичка и видя, че на единствената заета маса на двора се е настанил пълен мъж, напълно плешив с изключение на ивицата коса на тила между ушите му.

Очилата му се бяха смъкнали до върха на носа и човекът изглеждаше погълнат от четивото на киндъла си. В лявата си ръка държеше цигара: обяснение за това, че беше избрал да седне отвън.

Алекс реши, че това е човекът и пристъпи към масата:

— Хенри Рийд?

Мъжът вдигна очи и се усмихна. После стана и подаде ръка:

— Доктор Торн?

Алекс се усмихна в отговор.

Мъжът седна обратно на мястото си.

— Дано нямате нищо против да разговаряме тук. Безнадеждно пристрастен съм към наркотика никотин, а в днешни дни това ме обрича на социална изолация.

Алекс имаше много против. Макар редките слънчеви лъчи да позатопляха вятъра, навън си беше все още много студено. Същевременно обаче тя искаше да получи нещо от този мъж, така че се съгласи.

— Няма проблем. Да ви почерпя още нещо за пиене?

— Едно лате. Благодаря ви!

Алекс влезе в заведението и поръча две латета. Плати, а на бара й казаха, че ще им донесат напитките. Алекс се върна навън и се настани при събеседника си, а той остави киндъла на масата.

— Дикенс като електронна книга, представяте ли си?

Алекс се усмихна. Подобен въпрос ни най-малко не я вълнуваше.

— Кажете сега, доктор Торн, как бих могъл да ви помогна?

Алекс прецени, че в конкретния случай ласкателството би свършило отлична работа.

— Научните ми интереси са съсредоточени върху една тема и в процеса на работа попаднах на вашата книга, определяна като една от най-приносните по въпроса. Научната общност и критиката са единодушни, че проучването ви е от фундаментално значение.

Част от казаното беше истина. Алекс не беше попаднала на никакви критически отзиви за книгата. Просто пусна в Гугъл името „Майкъл Стоун“ и научи голяма част от историята от вестникарските материали, които търсачката й подаде. Кратка статия в Уикипедия поясняваше, че млад репортер е публикувал със свои средства книгата си, проследяваща в подробности интересуващите Алекс събития. Само дето издирването на самата книга се оказа безуспешно. Тогава Алекс реши да се свърже със самия автор. Да четеш отразеното по вестниците е едно, а съвсем друго — да разговаряш с човек, вземал интервюта от свързаните със случая хора по времето, когато всичко е било съвсем прясно в паметта им.

Хенри Рийд сякаш остана доволен от чутото и в отговор сви рамене:

— Смятам, че това е история, която трябваше да бъде разказана, макар че общественият й прием беше противоречив. Продадоха се само седемстотин копия.

Алекс кимна, когато сервитьорката постави пред тях високите чаши с лате.

— Как да ви съдействам, докторе?

— Моля ви, наричайте ме Алекс — отвърна тя с усмивка. Искаше да измъкне възможно най-много информация от този човек. — Имам една пациентка… Е, сам разбирате, че не мога да влизам в подробности, но като дете тя е преживяла травма, подобна на онази, която описвате в книгата си. Макар да сте я писали преди двайсет години, смятам, че все още ще бъдете в състояние да ми помогнете.

— Разбира се, стига да мога.

Алекс забеляза, че бездруго червендалестите му бузи бяха станали още по-алени. Чудесно, значи беше поласкан.

— Откъде искате да започна?

— Откъдето чувствате, че ще ви е най-удобно — Алекс щеше да го насочи в нужната й посока, ако се отклонеше прекалено в разказа си.

— По онова време бях на двайсет и три години и работех в местния клон на вестник „Експрес енд Стар“ в Дъдли. На втори юни, неделя, пишех материал за спечелилия томболата на някакво училищно тържество в Недъртън, а на следващия ден се оказа, че са ме разпределили да отразявам най-ужасяващия случай на престъпна небрежност към деца, на който някога бяхме ставали свидетели в Черната земя. Още два дни по-късно историята изпадна от вестникарските заглавия, изместена от индустриален пожар в Пенснет, в който загинаха трима пожарникари.

— Но вие не забравихте случката толкова бързо?

Рийд поклати глава.

— Тогава бях млад и кипях от журналистически идеализъм. Смятах, че има много въпроси, които трябва да намерят своя отговор. Исках да разбера как е била допусната подобна трагедия: кой или какво носи вината за нея. Затова в свободното си време се заех да разговарям с всички съседи на семейството, приятели на майката и социални работници, които се съгласиха да отговарят на въпросите ми. Потърсих мнението на различни психиатри и в крайна сметка сглобих историята. Съдебният процес не беше сензационен и пресата не го удостои с почти никакво внимание, а след присъдата никой вече не се интересуваше от случилото се. Обществеността не настоя за задълбочено разследване, което от своя страна отлично устройваше властите. Дадох си сметка, че съм събрал толкова материал, че от него би могла да излезе цяла книга. Никое издателство не прояви интерес, така че я публикувах на свои разноски.

Алекс почувства, че е проявила достатъчно търпение към личните му подробности.

— Бихте ли ми разказали нещо конкретно за случая?

Рийд довърши латето и продължи:

— Патриша Стоун била проблемно дете. Баща й бил с циганска кръв, оженил се за жена от друг клан. Когато Пати била на пет годинки, изоставил семейството и се върнал в катуна. Седемнайсетгодишна, Пати е задържана, защото обикаляла по улиците и удряла случайни хора, и въдворена в психиатрия близо до Бромсгроув. Приета е за постоянно там със съгласието на майка й, която с облекчение се отървала от нея — едно гърло по-малко за хранене. Минало време, докато лекарите се занимаят с нея, но в края на краищата била диагностицирана с шизофрения. Необходими били пет години, докато установят правилното съотношение от лекарства, които да стабилизират състоянието й. Дотогава Пати била вече на двайсет и две. Скоро след това по силата на законодателството на Тачър се случило злощастно събитие. Инициативата „грижа в рамките на общността“, за която от двайсетина години само се приказвало, най-сетне набрала сила. Много институции били затворени и множество тежко болни хора били върнати по домовете си в общност, абсолютно неподготвена да ги приеме.

Алекс премълча. Тя лично беше благодарна на държавата: мерките й осигуряваха безкраен поток от хора с разстроено съзнание. Но и ползата от старомодните лудници отдавна беше доказана — те бяха пълни със затворници, годни за експерименти с научна цел.

Докато Рийд се оплакваше от правителствените програми, тя си припомни един такъв експеримент, проведен в Америка с пациенти от подобна институция. Доктор Юън Камерън получил от ЦРУ финансиране, с което да развие и докаже теорията си за „промяната на мисловните модели“. Целта му била да изтрие съзнанието и спомените на опитните субекти, свеждайки ги до менталното равнище на новородено, а след това да изгради наново личността им с информация по свой избор. Методите му включвали медикаментозна кома и високоволтови електрошокове — по 360 броя на всеки пациент.

Към това прибавял и така наречената „психична мотивация“: пациентът е завързан, а на главата му се поставя черен шлем, който блокира сетивната връзка с външния свят. След това, чрез вградените в шлема слушалки на пациента се пуска запис на определено съобщение, което се повтаря безброй пъти по шестнайсет часа на ден в продължение на дълги периоди — до сто дни.

Макар субектите на конкретния експеримент да се оказали до един необратимо увредени, Алекс беше уверена, че през годините психиатричните клиники са допринесли безкрайно за развитието на съвременната наука.

Тя насочи отново вниманието си върху събеседника, който продължаваше да каканиже:

— … оказало се, че твърде малка полза се постига на твърде висока цена. Някои пациенти се върнали към „сравнително“ нормален живот, докато други се влошили дотолкова, че извършвали убийства, изнасилвания и други актове на жестокост — Рийд закима с глава. — Но това е друг разговор. — Било преценено, че Пати не представлява опасност нито за себе си, нито за другите и тя била върната в обществото. Настанили я в общински апартамент в един висок блок в Коли Гейт и тя чисто и просто изчезнала от радара. Предполагало се всички пациенти да бъдат под наблюдение, но социалните работници нямали възможност да покрият всички, така че по-кротките, онези, които не създавали проблеми, били оставени на самотек. През следващата година Пати забременяла. Така и никой никога не разбрал кой е бащата. Всички знаели, че Пати била малко побъркана, „местната откачалка“, ако щете. Някаква съседка я взела под крилото си и се грижела никой да не тормози момичето прекалено. Станали приятелки, ако можем да се изразим така. Тази съседка била и единственият човек, посетил Пати в болницата след раждането на близнаците. Родили се момченце и момиченце, кръстили ги Майкъл и Кимбърли. Поради състоянието си Пати била поставена под наблюдение, но все пак я пуснали от болницата с децата. Какво се е случвало през следващите години не е много ясно, но близнаците няколко пъти са включвани и изключвани от списъка на „деца в риск“. В документацията е описано, че майката избягва физически контакт с децата, отбелязано е и забавеното развитие — физическо и умствено — на момченцето. След това цялото семейство изчезва отново от радара за две години, до момента, в който се установява, че децата не са записани на училище. Институциите се намесват и двамата започват училище година по-късно от връстниците си. Момиченцето скоро наваксва, защото, макар и дръпнато и затворено, е много интелигентно. Момченцето е прехвърлено в помощен клас за деца със затруднения. В документацията им има доклади за състоянието им в различни периоди: тегло, степен на поддържане на лична хигиена, отказ да общуват. Момиченцето е разпитвано многократно, но твърдо отказва да разговаря. Просто стояла пред социалните работници и стискала ръчичката на братчето си.

— Имате невероятна памет за събитията — отбеляза Алекс. В края на краищата, това се беше случило пред почти трийсет години.

В отговор Рийд тъжно се усмихна.

— Докато събирах материал за книгата, ставах и лягах с този случай. Така и никога не забравих историята на тези деца.

— Институциите не са ли се намесили по-сериозно? — попита Алекс.

— Момиченцето отказвало да говори. Тогава интервюирах госпожица Уелч, една от учителките на Кимбърли. Тя си спомни, че веднъж в клас видяла, че ръкавчето на роклята на детето се повдигнало, а отдолу на китката му имало червена следа от връзване. Детето се взряло в очите на учителката, гледало я така няколко секунди, сякаш искало без думи да й предаде някакво послание, после мълчаливо свалило ръкавчето си надолу. В междучасието госпожица Уелч намерила Кимбърли и се опитала да я разпита за нараняването, но детето все така мълчало.

— Нямало ли си приятелчета? — заинтригувано попита Алекс.

— Очевидно не. Във всяко междучасие тичало да намери братчето си и двамата седели стаени някъде из училищния двор, ръка за ръка. Децата могат да бъдат неописуемо жестоки и близнаците били тормозени безмилостно по много причини: били облечени лошо, миришели, малкият имал забавено развитие и бил по-дребен от всички, така че дрешките винаги му били прекалено големи. Посмешище дори в началното училище.

Той погледна Алекс, а в очите му се четеше искрена тъга.

О, Господи, избави ме от добрите и грижовни хорица, помисли Алекс.

— И знаете ли, момиченцето никога не отвръщало на подигравките. Само стискало ръчичката на братчето си и го отвеждало настрани, обръщайки гръб на другите.

Така, значи защитните механизми на инспектор Стоун са се оформили много отдавна. Интересът на Алекс растеше с всяка изминала минута. Нямаше търпение да чуе историята нататък. Рийд въздъхна дълбоко и продължи:

— Пролетната ваканция на 1987 година дошла и отминала, а близнаците не се върнали в училище. Всички опити да се свържат с Пати ударили на камък. Един социален работник, който не си падал особено по стриктното съблюдаване на правилата, убедил един от съседите на Пати да му помогне да разбият вратата.

Рийд наведе ниско глава.

— Тогава успях да взема интервю от този съсед: висок два метра наркодилър от нигерийски произход. Човекът плака със сълзи, когато ми разказа какво заварили в апартамента. Децата били в спалнята, зад втора заключена врата, оковани за радиатора. Майкъл бил окован директно за тръбата, а Кимбърли — за Майкъл. Последната седмица била топла, а радиаторът бил оставен да работи. На пода се търкаляли празно пакетче от солени бисквити и суха бутилка от кока-кола. Момченцето било мъртво, а момиченцето — в полусъзнание. Лежала до безжизненото телце на братчето си в продължение на два дни. Едно шестгодишно момиченце.

Алекс изписа на лицето си искрен ужас, макар че онова, което чувстваше в действителност, беше неподправено вълнение.

— Продължихте ли да следите случая след това?

— Опитах се, но хората, с които най-много исках да говоря, не бяха особено словоохотливи. Общината проведе вътрешно разследване, което де факто представляваше размяна на взаимни обвинения и не стигна до никакви полезни заключения. Не забравяйте, че по онова време новините не бяха това, което са сега. Тогава хората си купуваха вестника, прочитаха го, изхвърляха го и забравяха за него. Обществеността не настояваше за отговори и това отлично устройваше социалните. Сравнете историята, която ви разказвам, със случая на Виктория Климби например, който предизвика широка обществена реакция и доведе до сериозни промени в политиките за закрила на децата в цялата страна.

— Какво се случи с Кимбърли Стоун след съдебния процес?

— Доколкото разбирам, местели я от едно приемно семейство в друго. Горкото дете било изключително травмирано и само хора със специална нагласа и качества са можели да й помогнат. Нямам представа къде е сега, но никога не съм преставал да мисля за нея и искрено се надявам да е постигнала поне някакво щастие в този живот.

Е, Алекс отлично знаеше къде е Ким Стоун сега и силно се съмняваше, че е особено щастлива. Спомни си откъс от „Изгубения рай“ на Джон Милтън: „Умът е място в себе си и в себе си той може/от рая да направи ад или от ада — рай.2“ Алекс се зачуди кое от двете е избрал за себе си умът на Ким.

Почувствала, че няма какво повече да добави към разговора, освен емоционални жалби, тя посегна към чантата си. После се изправи и протегна ръка за сбогуване.

— Много ви благодаря за отделеното време. Безкрайно ми помогнахте.

Рийд се наведе и извади една бройка от книгата си.

— Заповядайте, докторе, останали са ми още няколко. Можете да правите копия от нея, ако смятате, че ще ви бъдат от полза за вашия случай.

Алекс му благодари и си тръгна. Човекът нямаше представа каква радост й достави с подробните си спомени. Въоръжена с тях, тя изгаряше от нетърпение да се изправи срещу най-сериозното предизвикателство, което беше срещала през живота си.