Игри на злото

Двайсет и три

Ким слезе от мотора, свали каската и се опита да остави последните думи на Уди в нея, но те продължиха да звучат в ушите й. При никакви обстоятелства да не се опитва да осъществи връзка с момиченцата на Дън, нито да разговаря с тях. Ако не я лъжеше паметта, не се беше съгласила с това условие. Поне не открито. Така че, в интерес на истината, не беше поела задължението да го спазва.

Дори на Брайънт не беше казала къде отива. Днес бяха спорили достатъчно.

„Фордам Хаус“ беше нова сграда, построена от западната страна на Виктория Парк в Типтън. Записан в „Книгата на Страшния съд“1 под името Тибинтън, Типтън беше един от най-силно индустриализираните градове в Черните земи. Някога го наричали „Мидландската Венеция“ заради многото му канали. Но, както и в много други градове в областта, през осемдесетте години на двайсети век много от фабриките в Типтън бяха затворили и на тяхно място бяха построени жилищни квартали.

Във „Фордам Хаус“ се влизаше през широка остъклена веранда, над която с простички черни букви, очертани със златно, беше изписано името на институцията. Ким знаеше, че в нея се полагат грижи за жертви на сексуално насилие, докато се изчаква властите да решат по-нататъшната им съдба. Децата тук или биваха прехвърляни дългосрочно в приемно семейство, или се връщаха при родител или друг член от семейството си. Настаняването им във „Фордам Хаус“ беше временно и продължителността на престоя варираше от няколко дни до няколко месеца. Социалните трябваше да решат дали момиченцата Дън да бъдат върнати при майка си и кога да стане това.

Щом влезе в сградата, Ким веднага забеляза колко различна е „Фордам Хаус“ от другите подобни институции, които беше посещавала. Стъклата на предната веранда пропускаха цялата слънчева светлина във фоайето.

На голяма коркова дъска бяха набодени детски рисунки, но броят им беше толкова голям, че отдавна бяха прелели по цялата стена.

Зад бюрото на рецепцията следваше висока до кръста стъклена преграда, а зад нея — офис. В него една жена търсеше нещо в най-долното чекмедже на висока кантонерка.

Ким натисна червения бутон на плота на рецепцията: бутонът представляваше нослето на едно усмихнато личице.

Жената до кантонерката направо подскочи и се обърна към посетителката.

Ким показа отдалеч служебната си карта.

Предположи, че жената в офиса е трийсетинагодишна. Сутринта косата й сигурно е била прибрана в спретнат кок, но сега беше порядъчно разрошена. Стегнатата й фигура беше облечена в светлосини дънки, зелена тениска и смъкната от лявото й рамо жилетка.

Жената огледа служебната карта и излезе от офиса. Последва жужене на бутони за отключване и минута по-късно служителката се изправи пред Ким.

— С какво да ви помогна?

— Аз съм главен инспектор Ким Стоун. Бих желала да разговарям със сестричките от семейство Дън.

— Приятно ми е, аз съм Илейн. Съжалявам, но това е невъзможно.

Тонът на жената беше дружелюбен, но категоричен.

Ким с неудоволствие си припомни, че не можеше да разчита на Брайънт с неговите безупречни маниери. Опита се да си представи как би се справил той в тази ситуация.

— Разбирам, че това едва ли е по правилата, но наистина трябва да разменя няколко думи с тях… Моля ви.

Илейн поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, но не мога да допусна да…

— Мога ли да разговарям с някой друг от управата? — прекъсна я Ким. Мамка му, нали пробва с добро!

Илейн погледна към офиса, където сега седеше един мъж.

Младата жена допря два пръста до устните си в знак, че излиза да изпуши една цигара и мъжът кимна.

— Елате с мен — рече Илейн и тръгна към изхода. Ким я последва. Двете заобиколиха сградата и спряха от едната й страна, така че никой да не ги вижда от главния вход.

Илейн извади цигари и запалка от джоба на жилетката си и запали.

Ким облегна гръб на стената.

— Виж, знам, че е напълно нередно, но имаме ново развитие по случая. Наистина трябва да говоря с децата… или поне с едното от тях.

— И двете са безкрайно раними. Не сте обучена…

— О, хайде стига, Илейн, помогни ми! Не ме принуждавай да тръгвам по каналния ред, където накрая някакъв превзет психолог, дето се е хванал за буквата на правилника, ще ми каже, че нямам право да разговарям с момичетата.

Илейн се усмихна.

— Какъв ти канален ред! Превзетият психолог, дето се е хванал за буквата на правилника, съм аз и ти казвам, че нямаш право да разговаряш с момичетата.

Мамка му, помисли Ким. Лоша работа.

После реши да следва единствената тактика, която познаваше наистина добре. Честността.

— Добре, ето каква е работата. Не смятам, че Ленард Дън е бил сам в издевателствата. Мисля, че докато е правил филмите с децата, в стаята е присъствал и друг човек.

Илейн затвори очи.

— Ооо… ужас…

— Искам да докопам тоя човек, Илейн. Искам го, независимо дали само е гледал или — още по-лошо — участвал.

Илейн дръпна от цигарата.

— Нито едно от децата все още не е споделило кой знае какви подробности. От дъжд на вятър чувам по някое „да“ или „не“, но трябва въпросът да е правилно формулиран, иначе си мълчат.

Да, Ким беше наясно. Насилниците напипват най-уязвимото място на жертвата и го използват за заплахи, с цел да си гарантират пълното й мълчание. Физическата раздяла с насилника не премахва страха от него. С каквото и да ги е заплашвал баща им, децата нямаше скоро да забравят думите му.

Всъщност наличието поне на едносрични отговори не беше лош вариант. За младото наивно съзнание „да“ и „не“ бяха начин за избягване на опасността от това да сподели цялата истина.

— Е, ще мога ли да поговоря с тях?

Илейн дръпна за последно от цигарата и поклати съчувствено глава.

— Един фас време не покрива четири години обучение. Съжалявам, отговорът е „не“.

— Господи, не ме ли чу какво ти обясних?

— Чух всичко и не по-малко от теб искам всички замесени да бъдат арестувани.

Ким погледна младата жена в очите и й повярва. Собствената й работа беше тежка, но дори не можеше да си представи как издържаше Илейн. Психоложката получаваше заплата, за да извлича информация от травмираните детски съзнания. Свършеше ли си добре работата, научаваше неописуемо зловещи истории. Страхотна сделка, няма що.

Този път Ким се пребори със себе си и си замълча.

— Аз ще разговарям с момичетата. Ти може да присъстваш, но ако се намесиш по какъвто и да било начин, ще прекратя сеанса веднага. Ясно ли е?

Не беше най-доброто предложение. Ким искаше да зададе въпросите си по своя си начин, но усети, че на повече не може да се надява.

— Добре, ясно.

— Хубаво. Кажи ми сега има ли нещо конкретно, което желаеш да ги попитам.

Ким кимна и без колебание отвърна:

— Да. Искам да ги попиташ дали другият човек, присъствал в стаята при снимането на филмите, е била майка им.