Игри на злото

Двайсет и осем

Ким затвори вратата на колата, но все още не беше напълно сигурна защо е дошла тук. Знаеше само, че една тревожна и питаща муцунка непрекъснато й се върти пред очите.

Бутна двойната врата, влезе и се озова пред рецепция. Едно момиче с яркорозова коса я посрещна с усмивка.

— Как да ви помогна?

Ким не беше сигурна какво точно да отговори на този въпрос.

— Бих желала да огледам.

Момичето кимна и посочи към друга двойна врата. Ким мина през нея и върху сетивата й сякаш се стовари лавина. Миришеше на смес от дезинфектант, кучешка храна и екскременти. Щом бутна вратата, се разнесе звън, при чийто звук в помещението изригна какофония от многогласен лай.

В първата клетка имаше две бебета стафордширски териерчета: ниски, набити и силни. Ким не спря при тях. Заоглежда внимателно всяка клетка, подминавайки кучета от най-разнообразни размери и породи. Единствените други посетители бяха млада двойка, които, приведени напред, говореха галено на малък джак ръсел териер, който полагаше максимални усилия да ги впечатли. Ким продължи напред до последната клетка в дъното: изолаторът.

Кучето лежеше в кошчето. Премести очи и я погледна, но не помръдна. Ким можеше да се закълне, че я позна.

— О, това е Барни — каза зад гърба й женски глас. Инспекторката се обърна и се озова срещу внушителна жена на средна възраст с посивяла коса на ситни къдрици. На баджа на гърдите й пишеше „Пам“. А под него се четеше: „Доброволец“.

Ким не отговори и чак сега си даде сметка, че на клетката на Барни дори нямаше табелка с име.

— Горкичкият — въздъхна жената. — Дори вече не става и не идва да каже „здрасти“. Сякаш се е отказал.

Изолиран в ъгъла, без табелка с име… Ким не беше сигурна точно кой от кого се е отказал. Жената не спираше да бъбри.

— Миналия път извадихме късмет, че го осиновиха, обаче вече няма шанс. Той е малко труден.

— Защо? — продума за пръв път Ким.

— Не обича много хора.

Идеално.

— Не обича деца.

Идеално.

— Но обича много да го галят и да се грижат за него.

Е, две от три не е чак толкова зле.

— Клетичкият. Като кутре са се отнасяли много зле с него, а тъй като не се разбира нито с деца, нито с други кучета, сума ти хора го вземаха за кратко и пак го връщаха. Неколцина все пак положиха усилия да го променят към добро. Един дори беше наел кучешки психолог.

Ким повдигна вежда. Кучешки психолог?!

— Нищо не помогна. За осем години е сменил много семейства. Има малко особен характер, хората го вземат, опитват се да го възпитават и се разочароват. Никой не го приема такъв, какъвто…

— Вземам го — прекъсна я Ким като с това изненада колкото бъбривата Пам, толкова и самата себе си.

— Сигурна ли сте?

Барни вдигна глава, сякаш да зададе същия въпрос.

Ким кимна.

— Какво следва сега?

— Ами… елате на рецепцията да попълните необходимите документи. Сигурна съм, че в този случай няма да има нужда предварително да посещаваме дома ви за проверка.

Ким последва едрата жена обратно към входа. Реши, че от приюта нямат търпение да си освободят клетката. Барни единствен беше настанен самостоятелно.

След два попълнени формуляра и съответното заплащане, Барни се озова седнал на задната седалка на фолксвагена и Ким беше твърдо убедена, че на муцунката му е изписано пълно изумление. Тя самата все още не можеше да проумее защо изобщо беше дошла да го види, а пък причината да го вземе вкъщи й беше напълно непонятна. Беше сигурна само в едно: моментът, в който го бяха отвели от дома му към пълната неизвестност се беше запечатал в съзнанието й, а думите на Пам за социалната неприспособимост на кучето бяха отекнали дълбоко в сърцето й. Предложението да осинови животното беше излязло от устата й абсолютно неочаквано, а след това вече беше късно да си го вземе обратно.

Служителите в приюта бяха толкова изненадани, че я изпратиха с кучешки кош, играчки, лакомства и кучешка храна за две седмици в багажника. На Ким й се стори, че толкова бързат да се отърват от Барни, че ако беше поискала да я снабдяват с храна за него до края на живота му, щяха да се съгласят.

— Добре, момче, пристигнахме — обяви тя и спря пред дома си. Кучето остана кротко седнало, докато не му отвори вратата и не хвана повода му. Заведе го вкъщи и вътре откопча повода от нашийника. Щом вратата зад гърба му се затвори, Барни се втурна трескаво да обдушва всеки сантиметър от пода, бясно размахал опашка.

Ким остана в антрето.

— Господи, къде ми беше акълът?

В същия миг я обхвана паника. В дома й се беше настанило друго живо същество! Рязко си даде сметка колко сериозна стъпка беше това. Тя едва успяваше да покрива собствените си основни нужди, камо ли пък да се грижи за някой друг. Ядеше, когато огладнееше, спеше, когато тялото й заповядаше, и много рядко полагаше доброволно излишни физически усилия.

Едва успя да потисне порива да качи животното обратно в колата и да го върне в приюта. От първа ръка знаеше как ще се почувства Барни, ако го изостави пак в клетката. Пое дълбоко въздух и направи крачка напред, овладявайки отново положението.

— Добре, момче! — Барни спря на място, щом чу гласа й. — Ако ще сме заедно, трябва да определим някои правила. Ъъ… в момента не съм сигурна точно какви ще бъдат, но правило номер едно е никакво качване на дивана, ясно ли е? Лежи си на пода, на килима, ако искаш, имаш си и кошче. Диванът е мой.

Странно, но сега, когато бяха изяснили този въпрос, на Ким някак си й олекна. Тя заобиколи кучето и отиде в кухнята. Барни продължи да изследва терена, но вече не толкова припряно.

Ким си свари кафе, седна и се зае да наблюдава как кучето обикаля и души, без да спира да маха доволно с опашка. За момент се зачуди какво ли си мисли. Дали наистина се адаптираше толкова лесно или пък душенето показваше, че е нащрек? Дали не подозираше, че това е само кратка почивка, след която със сигурност отново ще го върнат в приюта?

Барни се приближи, седна до масичката за кафе и се втренчи в новата си стопанка. Завъртя глава, огледа чашата й за кафе, после пак я погледна в очите. Ким не реагира и той повтори движението.

— Майтап ли си правиш, кученце?

При звука на гласа й опашката му се замята по пода.

Инспекторката се протегна и топна пръст в поизстиналото кафе. Грапавият език на кучето го облиза светкавично от ръката й и пак се втренчи в лицето й в очакване на втора порция. Ким се усмихна: само тя можеше да си вземе куче, което обича кафе точно като нея.

Тя отсипа малко в купичката му и доля мляко. Кучето жадно залочи и за нула време пресуши съдинката. После вирна глава, а на муцуната му имаше „мустаци“ от млякото.

Ким се разсмя.

— Стига! Кучетата не пият кафе.

Наля си остатъка от кафето в своята чаша и се върна на дивана. Барни сякаш разбра думите й, последва я и прилегна на сантиметър до крака й.

Ким отпусна глава на облегалката на дивана и затвори очи. Трябваше да се справи. Колкото и да й беше неудобно да дели жизненото си пространство с друго живо същество, нямаше съмнение, че нещо я беше подтикнало да иде днес до приюта. От одевешната мисъл да се отърве от животното й прилоша.

Усети движение до себе си на дивана. Отвори очи и установи, че Барни се е настанил до нея. Все така без да я докосва.

— Барни, нали се разбрахме…

С едно движение, бърз и ловък като невестулка, Барни се гушна в сгъвката на лакътя й.

Окей, беше време да му обясни нагледно как ще продължават тези техни отношения: щяха да включват храна, вода, някоя и друга играчка, един-два кокала, късни разходки, но не и това.

Ким отвори уста да му обясни, а той само се сгуши още по-плътно, отпусна глава на дясната й гърда и се взря дълбоко в очите й. И неговият поглед беше пълен с въпроси.

Ръката й някак си се озова върху главата му, а пръстите й се плъзнаха напред-назад по гладката козина.

Кучето въздъхна и затвори очи, а Ким последва примера му. Да, определено му беше показала кой командва тук!

Ритмичното галене на меката козина сякаш я залюля и тя се отпусна.

Постепенно усещането за малко топло телце, сгушено в прегръдките й, извика в съзнанието й могъщ спомен, спомен от друго време, отпреди много години, когато гушкаше едно друго създание, търсещо в обятията й закрила и помощ.

За първи път от двайсет и осем години сълзите бликнаха и тихо потекоха по страните й.