Игри на злото

Шестдесет и пет

Досън въздъхна дълбоко и облегна глава на стената.

Стейси продължи да крачи напред-назад. Беше изчела по десет пъти всички закачени в чакалнята постери и вече знаеше наизуст симптомите на петнайсетина болести.

Вратата към отделението се отвори. Стейси се закова на място, а Досън вдигна глава с надежда. Чакаха вече повече от четири часа.

Медицинската сестра им кимна.

— Вече може да влезете при него. Още е слаб и нестабилен, но е жив. Не се заседявайте много.

Стейси кимна, а Досън се надигна от стола.

— Мътните да те вземат, Чарли, здраво ни изплаши! — рече следователят, щом влязоха в болничната стая.

Стейси се изненада от вида на Чарли Кук. Вероятно болезнената пълнота му беше спасила живота. Самоубийството с аспирин зависеше от достатъчното погълнато количество на единица живо тегло. А Кук тежеше доста.

Цветът на кожата му не беше като на жив човек. Кръвта се беше отдръпнала до капка от лицето му. Но сега си личеше колко млад е всъщност — Стейси не го беше забелязала в началото: навярно скоро беше прехвърлил трийсет и петте.

— Какво те прихвана, Чарли? — попита Досън и се настани до леглото на болния. Стейси приседна на перваза на прозореца.

— Не издържах вече.

— Има ли нещо, което искаш да ни кажеш, приятел? — попита Кевин.

— Не знам какво имаш предвид.

— Стига де, Чарли. Очевидно става нещо. Има някаква конкретна причина, поради която да искаш да умреш. Просто ни я кажи и ние ще ти помогнем. Ще се освободиш от това бреме и ще ти олекне.

Стейси видя как мъжът преглътна и поклати глава.

— Чарли, знаем, че си бил ти, приятел. Бил си в мазето с онези момиченца, нали? Гледал си, докато баща им…

— Не — болният затвори очи. — Не съм аз. Заклевам се.

Досън се приведе към него и сниши глас:

— О, Чарли, стига си ни лъгал, а? Знаем, че читателският клуб е за прикритие. Ти дори не четеш книгите.

Най-сетне под бледата кожа пропълзя червенина.

— Невинаги ми стига времето…

— Едва се държеше на крака, докато говорихме в магазина. Повярвай ми, Чарли, ще се почувстваш по-добре, като си признаеш. Знаем, че завчера посети младежкия клуб. Само те имаха сбирка онази вечер. Какво правиш в група с дванайсетгодишни момиченца, ако…

— Не ходих в младежкия клуб — промълви мъжът и отново затвори очи.

— Проверихме, Чарли. Нямаше друго…

— Има и събирания, които не се обявяват на таблото.

Стейси се досети първа.

— Анонимните алкохолици — продума тихо тя.

Досън се обърна пак към Чарли.

— Алкохолик ли си?

Настъпи безкрайна пауза. От ъгълчето на окото на пълния мъж бликна сълза и той бавно поклати отрицателно глава.

Досън погледна Стейси, но тя сви рамене.

— Казвам им, че съм — призна тихичко Чарли.

Стейси пристъпи към него.

— Защото те не връщат никого.

— Ходиш на сбирките на Анонимните алкохолици, за да бъдеш сред хора? — невярващо попита Кевин.

Чарли кимна едва забележимо, готов да потъне в земята от срам.

— А читателският клуб? И той ли е заради същото? Просто да има с кого да се срещаш и да разменяш по някоя приказка?

— Идват различни хора, с различни професии. Всички имат какво да разкажат. Аз повече си мълча и слушам.

Досън се отпусна унило на стола. Наистина се беше надявал, че са хванали виновника, а той се оказа просто един отчаяно стеснителен и самотен мъж, който, като удавник за сламка, се е хващал за всяка възможност да се сприятели.

— А аспирина защо, защо точно сега? — не можа да се сдържи Стейси.

Мъжът сви рамене.

— Почнахте да задавате въпроси и читателският клуб така или иначе щеше да се разпадне. А пък на сбирките все пак се виждах с хора…

— Трябва ти жена, приятел — заяви Досън и се изправи.

Чарли се усмихна, но усмивката беше още по-отчаяна.

— С моя външен вид?

Стейси вече беше на вратата. Нямаха повече работа тук. Чарли Кук не беше техният човек.

Досън обаче се задържа още миг до леглото.

— Знаеш ли фитнеса в Дъдли?

Чарли поклати отрицателно глава.

— Подминаваш покрития пазар и още малко нагоре по същата улица. В понеделник и сряда вечер почти винаги съм там. Отбий се и ще измислим нещо.

Стейси излезе от стаята и Досън я последва.

Тя се обърна да го погледне и поклати глава.

— Защо ми се усмихваш, Стейс?

— Просто така, Кев. Просто така.

Досън сви рамене и бръкна в джоба си.

— Видя ли си телефона?

Стейси извади мобилния си и сбърчи чело.

— Нещо от шефа?

Тя поклати глава.

Двамата се спогледаха. Не се бяха чували с началничката си от часове. А това никога, ама никога не се беше случвало преди.

Без да кажат и дума повече, двамата следователи поеха към участъка.