Игри на злото

Шестдесет и три

— Ще ме изслушате ли, сър? — замоли се Ким.

Уди стовари юмрук върху бюрото. Ким с удоволствие би изразила раздразнените си по същия начин, но превързаната ръка не й позволяваше.

— Не, Стоун, нямам такова намерение! Достатъчно време изгуби да се занимаваш с тази жена, а не си намерила и едно-едничко доказателство, че тя е извършила каквото и да било престъпление!

— Имаме тетрадките. Дъги е записал всяка дума…

— И ще свидетелства в съда, за да го потвърди, така ли? — изфуча началникът и я прониза с поглед.

Мобилният на Ким звънна в джоба й. Нито тя, нито Уди му обърнаха внимание.

— Тя нанася вреди, повярвайте ми! Не пряко, а като манипулира пациентите си да вършат престъпления. Рут Уилис… — Убила е Алан Харис за отмъщение.

— И Джесика е била манипулирана…

— Ставаш смешна. Джесика Рос е сериозно болна. Не можеш да бъдеш сигурна, че поведението й има нещо общо с психотерапевтката.

Ким се зачуди дали ще успее да довърши и едно свое изречение в този разговор.

Мобилният й телефон издаде кратък звън: гласовата поща. Гневът на Уди нарасна с още една степен.

— Сигурна съм, че използва пациентите си за някакъв експеримент…

— Подобно твърдение звучи нелепо в моя кабинет, а в съда ще бъде направо пълен абсурд.

Телефонът издаде сигнал за получено съобщение и лицето на Уди потъмня като буреносен облак.

— Стоун, вече пратих хората от екипа ти да се прибират у дома, предлагам и ти да направиш същото. Повече няма да обсъждаме въпроса за Александра Торн.

Ким се изправи и телефонът й отново зазвъня.

— И, за Бога, отговори на проклетия си телефон!

Изругаеше ли шефът, значи положението ставаше взривоопасно. Още едно изречение и щеше да сложи край на кариерата си в полицията. Трябваше да остави нещата така. Засега.

Докато затвори вратата на началническия кабинет зад гърба си, телефонът отново спря да звъни.

Двете пропуснати повиквания бяха от Дейвид Хардуик.

Ким веднага отвори есемеса.

Очите й пробягаха набързо по първото изречение.

Но второто прикова вниманието й:

Ким натисна бутона за набиране и заслиза по стълбите. Дейвид вдигна на второто позвъняване.

— Благодаря, че се обаждаш…

— Колко време закъснява? — прекъсна го Ким и бутна с рамо входната врата на участъка.

— С двайсет минути, но той никога не закъснява…

— Смяташ, че е Алекс? — попита инспекторката, преглъщайки надигналото се притеснение.

— След онова, което прочетохме в тетрадките му? Не знам, просто не знам — искрено отговори Дейвид.

— Но тя не знае за тетрадките — напомни му Ким. Така и не беше разговаряла с терапевтката за тях. Беше твърде заета да преследва Джесика Рос.

— Може и да е разбрала — призна Дейвид.

На Ким й се зави свят. О, не.

— След като ти си тръгна оня ден, хванах Малкълм да подслушва на вратата.

— Мамка му — изруга Ким и прекъсна разговора.