Игри на злото

Петдесет и четири

Ким спря колата и се обърна към Брайънт.

— Аз ще водя. Трябва да пипаме внимателно.

Присмехулното му изпуфтяване беше прикрито с престорена кашлица.

Ким огледа къщата. Редица от четири триетажни градски къщи беше изникнала на мястото, където преди имаше две еднофамилни с широки дворове. Най-новата — от оранжеви тухли — изпъкваше сред останалите, сякаш излезли направо от петдесетте години. На алеята отпред беше паркирано сребристо ауди, а на улицата — един опел „Корса“.

— Да му се не види — промърмори Брайънт, като се извърна на една страна и се запромъква странично между аудито и стената на съседната къща.

Вратата им отвори мъж в тъмносин костюм. Виненочервената му вратовръзка висеше разхлабена. По волевата му брадичка беше набола лека брада.

— Какво желаете?

— Главен инспектор Ким Стоун, сержант Брайънт. Може ли да поговорим с вас за…?

— Веднага напуснете имота ми, инспекторе. Няма да допусна повече да тормозите сестра ми!

Лицето на мъжа се промени до неузнаваемост. На мястото на учтивата усмивка, явно запазена за непознати посетители, се появи неподправено отвращение.

Ким го разбираше. При последната им среща тя се беше държала меко казано грубо със сестра му.

— Господин Паркс, ако ми позволите само за минута…

— Вие пък какво още искате? — застана до брат си Уенди. Въпреки присъствието на Брайънт, очевидно отвращението беше насочено единствено към Ким.

По лицето на Робин се мерна триумфираща усмивка и той скръсти ръце на гърдите си.

Ким веднага забеляза, че Уенди е отслабнала. Бездруго слаба, сега, с опъната на опашка тъмна коса, тя изглеждаше направо кльощава. В очите й се четеше чиста омраза.

Ким си даде сметка, че ще се наложи спешно да премисли стратегията си за този разпит. Робин Паркс беше открито враждебен и едва ли би отговарял на директни въпроси, а пък Уенди явно беше готова да я изкорми с голи ръце. Но инспекторката просто трябваше да влезе в тази къща.

— Видях момичетата, Уенди — рече тя.

Омразата се притъпи, после се смени с шок, а на края — със загриженост.

— Дръпни се, Робин — нареди майката.

Мъжът не помръдна, само изгледа невярващо сестра си.

— Полудя ли? Няма да пусна тия хора в…

Уенди хвана дръжката и отвори вратата докрай.

Робин отстъпи настрани.

Ким последва Уенди в обзаведен с вкус хол с монтиран на стената огромен телевизор. Голям, тапициран с кожа диван с формата на буквата Г обхващаше две страни от помещението. В единия му край имаше опора за краката, а облегалката му се отпускаше назад.

Уенди седна възможно най-далеч от Ким, но инспекторката успя да си даде сметка колко всъщност е отслабнала майката на момиченцата.

После Уенди сплете здраво ръце в скута си.

— Видели сте децата ми?

Ким се попремести настрани, за да може и двамата с Брайънт да седнат, макар че не бяха поканени.

Знаеше, че Уенди Дън едва се сдържа да не се нахвърли отгоре й, но нуждата да научи нещо за децата си надделяваше над това желание.

Кимна в отговор.

— Добре са — каза и почувства, че трябва да добави още нещо. — Дейзи беше облечена като далматинче, а Луиза — като бухалче.

Уенди храбро преглъщаше сълзите си, но не издържа и те бликнаха свободно по страните й.

— Любимите им гащеризончета. Изпратих им любимите.

Настъпи мълчание. Ким понечи да продължи, но Уенди я изпревари.

— Вече не ме интересува дали ми вярвате, но истината е, че не знаех. Или той е бил много умен, или аз — много тъпа, но ако знаех, копелето отдавна нямаше да е сред живите.

От устата й пръсна слюнка.

— Може би не разбирате, но в момента ме изпълва такава ярост, че имам чувството, че горя отвътре. Никога в живота си не съм упражнявала насилие, но сега ден и нощ мечтая да обвия пръсти около шията му и да го душа, докато пукне. Само за това мисля.

Робин влезе и седна до сестра си.

Ким не беше планирала разговора точно така, но пък не й липсваше умение да импровизира. Всеки опит да разпита директно Робин Паркс щеше да завърши със скоропостижното им изхвърляне от къщата, без да са научили нищо полезно.

— Живота си бих дала да върна времето назад и да предотвратя нещата. Готова съм на всичко, за да отнема страданието им и, повярвайте ми, ще посветя живота си оттук нататък на тази цел.

Робин взе ръката на Уенди в своите и започна да я гали.

Ким й повярва. Вече знаеше, че беше сгрешила. Тази жена не е знаела за случващото се.

— Уенди, в мазето е присъствал още някой.

Ким се постара да изрече думите възможно най-меко, но усети как те прелетяха през стаята като куршуми.

Уенди неволно изплака високо и погледът й се изпълни с нов ужас. На Ким й се прииска да й каже, че неизвестният е бил само воайор, но това не беше потвърдено.

Макар да говореше директно на Уенди, инспекторката следеше единствено реакцията на брат й. Знаеше, че и Брайънт го наблюдава. Не се съмняваше, че партньорът й е схванал негласната промяна в посоката на разговора.

Робин престана да гали ръката на сестра си.

— Мисля, че трябва да…

— Напълно сигурни ли сте? — умолително попита Уенди.

Ким само кимна в отговор.

— Това е нелепо! — възкликна Робин и обви бащински ръка около раменете на сестра си.

Ким сякаш не го чу. В секундата, в която го заговореше направо, щяха да ги изгонят.

— Сещате ли се някого от познатите на мъжа ви…

— Не мога да повярвам… Не мога и да си представя кой… Просто…

— От къде на къде сестра ми ще знае кой е този измислен неизвестен? Нали вече ви каза, че…

— Не е измислен, господин Паркс. Това е потвърдена информация.

Все още без директни въпроси.

Въпреки мъката, майчинският инстинкт на Уенди беше непокътнат.

Долната й устна затрепери.

— Дейзи я е потвърдила. Затова ли сте ходили да я видите?

Ким кимна пак и пое дълбоко въздух.

— Уенди, бил е човек, когото тя познава.

Робин избухна и скочи на крака:

— Не… не… не… Няма да търпя повече това! Не разбрахте ли вече, че тя не знае нищо?

И той тръгна през стаята право към Ким.

Брайънт се изправи и му препречи пътя.

— Не ви препоръчвам да продължавате, господин Паркс.

Ким също се изправи и погледна към седналата на дивана майка.

— Уенди, правя това заради дъщерите ви.

Робин се пресегна през Брайънт и я улови за лакътя.

Ким се отскубна рязко и направи крачка към него.

— Само опитай още веднъж!

— Време е да си вървите — отвърна мъжът, но отстъпи.

Ким не му обърна внимание и пак се обърна към Уенди:

— Не искате ли да заловя копелето, което е правело компания на мъжа ви?

— Робин, престани! — изплака високо Уенди, стана от дивана и прекоси стаята.

— Ако се сетя за някого, веднага ще ви уведомя. А сега смятам, че трябва да ни оставите. Надявам се никога повече да не ви видя.

Ким погледна към Робин: позата му подсказваше, че е готов собственоръчно да ги изхвърли. Брайънт пък го дебнеше, готов да му попречи.

А Уенди вече едва се държеше на крака.

Да, определено трябваше да си тръгват.

— Браво, началник, направо пипаше с кадифени ръкавици — подхвърли сержантът, докато вървяха обратно към колата.

Ким не отговори. Беше получила онова, за което беше дошла.