Игри на злото

Шестдесет и четири

Ким запали двигателя на мотора и обви длан около скоростите. Болката прониза пръстите й и плъзна нагоре до рамото й. Тя не й обърна внимание, само нагласи внимателно дланта си на ръкохватката така, че безопасната игла в края на бинта да не притиска директно раната й.

След като си взе якето и ключовете за мотоциклета, тя звънна пак на Дейвид и узна, че Дъги обикновено се разхожда край канала от Недъртън до Брайърли Хил, откъдето се връщаше обратно у дома, като минаваше край един рибен ресторант в Куери Банк, където го черпели с пържени картофки.

Разбраха се Дейвид да тръгне от Недъртън, а Ким — от Брайърли Хил и да се срещнат на средата на пътя.

Думите на Дейвид бяха успокоителни: навярно се безпокояха напразно. Тонът му обаче твърдеше точно обратното.

И двамата знаеха, че ако Алекс докопа Дъги, нещата щяха да свършат много зле. Терапевтката не обичаше излишни свидетели, а Дъги беше и напълно неконтролируем.

Ким зави на светофара в началото на Торнс Роуд и изтри влагата от визьора на каската.

Сняг вече нямаше да има, но днешният мартенски дъжд беше преминал в сива суграшица.

Ким подмина ярките светлини на мола в Мери Хил. Мостът, който й беше описал Дейвид, започваше от обширния терен на търговския център със седемте му многоетажни кули.

Инспекторката спря мотора в една тревна площ. Пъхна ръкавиците в каската, а нея закопча за седлото.

Заобиколи мотоциклета и заслиза по наклона, водещ към алеята по дължината на канала. Пътеката беше осеяна с боклуци — изхвърлени памперси и смачкани пликове от храна за вкъщи.

Всяка крачка я отдалечаваше от светлината на самотната улична лампа горе. Кракът й улучи спукана футболна топка и Ким се препъна. Залитна, протегна ръка да запази равновесие и ожули пръстите си в нещо.

Изруга тихо и продължи надолу в тъмното. Шумът от улицата над главата й зловещо заглъхна.

Имаше видимост на още пет метра напред, а после следваше пълна тъмнина. Нямаше представа колко дълъг беше тъмният участък. Ким продължи и навлезе в непрогледната чернота. Скоро вече не различаваше къде свършва алеята и къде започва каналът.

Движеше се бавно, като от време на време някой шум откъм водата я караше да трепва. Предположи, че сигурно са плъхове.

Извади мобилния си и го насочи към краката си. Не можеше да стане по-тъмно: вече нямаше значение дали очите й са отворени или не. Светна с фенерчето на телефона: така поне виждаше къде да стъпва.

Продължи напред и усети, че настилката под краката й се променя. Протегна лявата си ръка и напипа до себе си хлъзгави от влагата тухли. Беше стигнала до тунел. Вонята на урина я блъсна, но зад нея се долавяше друга, по-зловеща и гадна смрад.

Поредната самотна улична лампа на моста осветяваше изхода на тунела. Там зееше отворен контейнер за боклук, в който се виждаше изхвърлено разложено месо. Нещо дребно претича, подплашено от лъча на фенерчето. Ким покри носа си с ръка и побърза да отмине.

И отново потъна в пълен мрак.

Алекс я беше вкарала в поредната игра на котка и мишка и точно в момента Ким се чувстваше в ролята на мишката.

— Дъги, къде си?