Игри на злото

Петдесет

Ким паркира пред центъра за посещения на затвора „Ийстуд Парк“ час, след като им се беше обадила, че идва. Верижна катастрофа с шест автомобила близо до Бристол я беше накарала да слезе от магистралата и да мине по живописния път през Малвърнските възвишения.

Преди да изключи двигателя, тя свали задния прозорец със сантиметър-два, за да е сигурна, че Барни ще има достатъчно чист въздух. Кучето сякаш разбра, че няма да слиза и се завъртя два пъти на място, преди да се настани на кълбо на задната седалка.

Първоначално сградата била затвор за непълнолетни с ТВУ, по-късно била превърната в женски затвор за 360 обитатели. Въпреки всички усилия, които общината явно полагаше да направи постройката неотличима по нищо от останалите в района, бодливата тел на оградата подсказваше, че тук вътре има нещо, от което хората да се боят.

Според Ким един затвор не трябваше да изглежда приветлив. Там нямаше място за цветни лехи и храсти, които да смекчават грубите ъгли. Затворът трябва да е висок и солиден — друго не му трябваше. Затворът служеше за дом на хора, извършили престъпления, и плашеше останалите, за да не си помислят да вършат престъпления и те. От всяко усилие да се направи един затвор да прилича на жилищен комплекс лъхаше ужасен фалш, а и със сигурност то изпращаше лъжливо послание към обществото.

Спомни си едно предаване, което беше гледала по телевизията: разказваше се за един южноамерикански затвор, където държали възможно най-страшните престъпници. Правителството всяка седмица пращало храна и лекарства и охранявало един периметър около затвора, за да не допусне никой да избяга. Значително по-евтин вариант от управлението на затворите в Англия, но Ким знаеше, че южноамериканската система едва ли ще се приеме добре в „по-цивилизования“ свят.

За неин късмет за посещение при затворник в центъра за временно задържане не беше необходима специална заповед, а с един телефонен разговор с директора на затвора Ким беше заобиколила и правилото за двайсет и четири часово предизвестие преди всяка визита. Тя показа служебната си карта на портала и след като се установи, че по джобовете й няма нищо друго освен малко дребни монети, я претърсиха набързо и тя покорно изчака служебните кучета да я подушат. Щом се потвърди, че не внася нищо незаконно, я пуснаха в залата за посещения.

Първото, което я блъсна още от вратата, беше бъбренето. Да, имаше и групички, които разговаряха приглушено, но като цяло цареше престорено приповдигнато настроение. Това си беше затвор, но въпреки всичко атмосферата тук беше сходна с тази в централно градско кафене в съботен ден.

Сякаш всеки в тази зала се преструваше на весел заради някого другиго. Затворниците демонстрираха фалшива бодрост, защото не желаеха близките и приятелите им да се тревожат за тях. Посетителите пък се държаха така, сякаш бяха на пикник край реката или сякаш нямаше по-приятно място, на което да искат да прекарат почивните си дни. Ким се зачуди колко ли кърпички ще бъдат необходими и на двете страни, за да избършат всички сълзи, пролети след раздялата.

Забеляза Рут на една от масите отляво. Ким едва позна младата жена, която кимна любезно на една от преминаващите полицайки от охраната.

След последната им среща Рут беше качила няколко килограма и от измъченото й изражение не беше останала и следа. Косата й беше чиста и, макар и неоформена, се спускаше свободна и здрава върху раменете й. Затворът явно се отразяваше добре на Рут. Тя изглеждаше така, сякаш се връща от уикенд в някой спа курорт.

— Инспекторе! — поздрави момичето и подаде ръка на Ким.

Инспекторката нагласи усмивка на лицето си — изражение, което винаги чувстваше като непривично, но сега искаше да предразположи затворничката за разговор.

— Нямаш ли други посетители днес?

Рут поклати глава.

— Мама и татко идваха вчера — отвърна тя, сякаш на света нямаше друг човек, който би искал да я посети.

— Как са те?

Момичето сви рамене.

— По-тежко им е, отколкото на мен — тя хвърли поглед около себе си. — Разбирам защо някои хора не допускат семействата им да ги посещават. Само да бяхте видели изражението на майка ми. Затворът е място, където прибират децата на другите хора. Посещенията при мен са най-тежкият им ден в седмицата.

— Така като гледам, на повечето затворници тук май им е приятно да виждат близките си.

— Само така си мислите. После изгаряш от мъка и срам, че си сторил нещо, с което принуждаваш любимите си хора да идват да си прекарват уикендите тук.

— Искаш ли едно кафе?

Рут кимна.

— Да, благодаря. С мляко и две захарчета, моля.

Ким се запъти за кафе, без да може да се отърве от усещането, че цялата ситуация е някак си сюрреалистична. Бяха провели любезен и дружелюбен разговор, макар че именно Ким беше извършила ареста на Рут. Нормално беше затворничката да проявява известна враждебност, но Ким не усети нищо подобно. Всъщност момичето излъчваше само приемане и разбиране.

Докато чакаше напитките да станат готови, Ким усети нечий поглед. Обърна се и видя, че една огромна, дебела жена, прегърнала три дечица, я наблюдава втренчено. Беше непозната, но някои закоравели престъпници надушваха ченгетата отдалеч.

Ким се върна до масата и сложи напитките върху нея.

— Е, как се справяш?

Рут пак сви рамене.

— Добре. Не отнема много време да свикнеш с живота в затвора. Всичко се контролира: ставането сутрин, физическите упражнения, кога ядеш, кога се къпеш, кога си лягаш вечер. Свикваш с охраната, с другите затворници и с ъгълчето си в килията. Почти няма за какво да се тревожиш, а и всички решения се вземат от някой друг.

Ким долови нотката на облекчение в последното изречение.

Рут отново се огледа.

— Можеше и да е по-зле. Присъединих се към клуба за ранни разходки, записах два курса, от време на време се организират разни събития.

— Май се адаптираш много добре — отбеляза Ким, без да забравя, че момичето й представя варианта на затворническия живот, предназначен за „туристи“. Въпреки разказаното от Рут и приличните условия, в които тук настаняваха майките с малки деца, този затвор беше на четвърто място по брой самоубийства в страната.

Рут се усмихна.

— Ще остана тук много дълго. Нямам кой знае какъв избор. Потвърждавам, че ще пледирам „виновна“, ако сте дошла да ме питате за това. Работа на прокуратурата е да формулира конкретното обвинение, но нямам намерение да се противопоставям на наказанието.

Последното беше изречено с такъв тон, сякаш обсъждаха някоя партия шах, а не години от бъдещия живот на Рут.

Момичето се засмя тихо.

— Извинявайте. Струва ми се, че изгубихте ума и дума.

Това не беше жертвата, която Рут беше арестувала. Сега младото момиче говореше уверено, спокойно, изглеждаше едва ли не доволно.

— Но ти имаш право на процес — отбеляза Ким, която дълбоко вярваше в съдебната система.

Рут поклати глава.

— Няма да има процес. Няма да причинявам нещо подобно на семейството ми, на майка ми. Не ме гледайте така шокирано. Напълно нормална съм. Извърших, каквото извърших и сега съм напълно подготвена да понеса последствията от това. Отнемането на човешки живот не е нещо, което може да остане безнаказано. Трябва да платя дълга си към обществото и после да започна на чисто.

Ким отдавна чакаше да срещне затворник, който да споделя собствените й възгледи за престъплението и наказанието, но не очакваше да ги чуе от човек, когото лично беше арестувала, а още по-малко очакваше чутото да предизвика у нея такъв силен дискомфорт. Младата жена приемаше наказанието си твърде лесно и Ким усещаше, че още някой носи вина за това.

— Дано съм отговорила на въпроса ви — каза Рут и понечи да стане.

Ким поклати глава.

— Моля те, седни. Дошла съм за друго.

Премереното самоналожено спокойствие на момичето за миг се пропука и тя сбърчи леко чело.

— Може ли да поговорим за доктор Торн?

Рут присви очи.

— Съжалявам, не разбирам.

Ким знаеше, че трябва да стъпва много предпазливо.

— Много ще ми помогнеш, ако ми разкажеш повече за сеансите ви.

— И защо?

Тонът на момичето рязко се втвърди.

— Така ще помогнеш на прокуратурата да разбере по-правилно мотивите ти.

Това не прозвуча убедително на Рут и тя скръсти ръце на гърдите си.

— Какво да ви кажа, с нея просто разговаряхме. Обсъждахме различни неща.

— А за какво беше последният ви сеанс? Наистина много ще ми помогнеш, ако ми разкажеш.

— Първо си поприказвахме, а после под нейно ръководство проведохме едно визуализиращо упражнение. Чисто метафорично.

Темата явно не беше приятна на Рут и Ким усети как момичето се затваря. Не сега, замоли се на ум. Трябваше да узнае що за визуализация е предложило това упражнение!

Интуицията й подсказваше, че едва ли е довело до нещо хубаво. Край на деликатностите: Ким разбра, че, ако иска да разбере истината, трябва да кара направо.

— Рут, имаше ли в последния ви сеанс с доктор Торн нещо, което всъщност те вдъхнови да извършиш онова, което извърши?

— Извърших го сама. Аз взех ножа, аз го причаках, аз го проследих и аз го намушках.

Ким виждаше как емоциите се надигат у младата жена: по деколтето й плъзна червенина, мускулите на лицето й се стегнаха.

— Но не мислиш ли, че си била манипулирана, била си използвана от доктор Торн? Ето, в метафоричното упражнение тя те е накарала да си представиш как убиваш Алан Харис и то с нож! Възможно ли е умишлено да те е…

— Не говорете глупости. Откъде би могла да знае, че ще използвам усилията й да ми помогнат за…

Гласът на Рут заглъхна: тя изведнъж си даде сметка, че току-що беше потвърдила смелото предположение на Ким. Престъплението й огледално беше повторило онова, което се беше разиграло в сеанса.

— Рут, моля те да ми разкажеш.

Момичето поклати яростно глава.

— Инспекторе, и думичка няма да кажа против доктор Торн! Тя е опитен психиатър с нюх и отлични инстинкти, който ми помогна през най-тежкия период в живота ми. Не знам какво си въобразявате, че е направила, но само ще ви кажа, че тя ме спаси. А сега смятам, че трябва да си вървите и да отнесете отвратителните си подозрения със себе си!

— Рут…

— Моля ви, вървете си и не се връщайте повече.

Рут й хвърли един последен убийствен поглед и стана от масата.

Ким изруга под нос. Глупавото момиче беше дотолкова опиянено от самообвиненията си, че дори не допускаше, че и други хора може да са виновни за престъплението. Беше се посветила на покаянието си и никой вече не можеше да я разколебае.

Ким се върна в колата. Вече беше сигурна в онова, което доскоро само подозираше: Алекс беше изиграла основна роля в манипулирането на Рут и я беше насочила умишлено към убийството. Но защо? Това оставаше неизвестно.

Зачуди се дали терапевтката не играе някаква извратена игра на власт: дали не проверява докъде може да притиска хората. Не, не беше това. Спомни си първата си среща с Алекс веднага след смъртта на Алан Харис — тогава тя ги беше попитала дали може да посети Рут в ареста. Дали това беше с цел да опита да прикрие следите си или имаше нещо друго? Ако целта й е била просто да манипулира момичето, тогава новината, че Рут е извършила убийството, би била достатъчна победа, но не, явно нещата не спираха дотук. Алекс искаше да разпита Рут след стореното.

Не, мотивът й беше по-сложен от това само да контролира нечие съзнание. Алекс се стремеше да узнае нещо и Ким трябваше да се постарае да отгатне какво точно беше то. За да го стори обаче, се налагаше да се върне в миналото.

Не можеше да подцени и надмощието, което имаше в момента Алекс. Беше узнала ужасите от детството на Ким и това правеше схватката неравна. Алекс можеше спокойно да обсъжда тези страшни събития, без да рискува да полудее. Ким не можеше да си позволи същото.

Алекс щеше да използва цялата известна й информация, за да доближи Ким максимално до мрачната бездна, а инспекторката дори не беше наясно как би могла да й противодейства. Налагаше се да узнае в детайли срещу какво точно се изправя.

Подозираше, че на света имаше само един човек, който можеше да й помогне за това.