Игри на злото

Четирийсет и две

Ким откопча повода от нашийника. Барни отиде до купичката с вода да си пийне.

Беше доста след полунощ и двамата току-що се бяха прибрали от дълга разходка. Ким гледаше да разнообразява движението: една вечер обикаляха по улиците, на следващата ходеха в парка и тя го пускаше от каишката, за да потича.

Среднощното усамотение я успокояваше. Бързо беше разбрала, че Барни не обича много-много игрите. Хвърляше му тенис топка, а той само я поглеждаше, сякаш казваше: „И какъв е смисълът от това?“ Ким връщаше топката, за да му покаже какво трябва да прави, и опитваше отново. Това се оказа отлично упражнение за нея, но не и за кучето. После разбра, че Барни предпочита да следва нечий пример. Тръгнеше ли Ким, тръгваше и той. Затичаше ли се тя, и той хукваше.

Тази вечер се бяха разхождали почти час и половина. Кучето със сигурност беше огладняло.

— Хайде, момче, ела да опиташ. Само едничко!

Тя му подаде един от солените мини пайове, които беше изпекла по-рано вечерта. Барни отстъпи назад, после скочи на дивана и отпусна глава на възглавничките.

— Стига де, само една хапка!

Кучето зарови муцуна още по-дълбоко.

Ким въздъхна.

— Да ти кажа, Барни, ти си единственият мъж в живота ми, който не прави това, което му кажа. За което те уважавам.

Пайовете свършиха в кофата за боклук.

— Хубаво, хайде, хапни от това.

Забравил всеки отказ, Барни скочи и отхапа от хрупкавата ябълка в ръката й.

Плашещо беше колко бързо се беше вписал в ритъма й на живот. По-притеснително беше само колко често се хващаше, че му говори.

През първата нощ, която прекараха заедно, Барни я беше върнал към спомени, които тя умишлено избягваше. Усещането за малкото топло, сгушено до нея телце й припомни чувства, които буквално я заляха: вината, че не беше умряла заедно с братчето си, гневът от невъзможността да предотврати смъртта му и яростният гняв срещу майката, която им беше причинила тези страдания.

За миг се беше върнала в онзи апартамент, към спомена за последния дъх на брат си, но с усилие се беше отдръпнала от ръба на тази бездна. Към миналото имаше сили да се връща само за кратко, колкото да си припомни откритото, доверчиво личице на Майки. Онази нощ в леглото се опита да си спомни само усмивката му или усещането за малката му ръчичка, уловила нейната, но неизбежно съзнанието й се беше пренесло още по-нататък в събитията през онези последни няколко дни.

Не беше разговаряла с никого за тях и никога нямаше да го направи. Целостта на личността й зависеше от това.

Тя занесе чаша кафе в гаража и седна на пода сред пръснатите мотоциклетни части от новия си проект. На фона звучаха флейтите от Бетовеновата Втора симфония.

Беше се зарекла тази вечер да реши окончателно дали да продължи да разследва доктор Торн.

Не можеше да се отърве от усещането, че срещата им на гробищата беше нагласена, но пък с каква цел? И откъде терапевтката можеше да знае, че Ким ще е там? Освен ако не я беше проследила.

Прекаляваш, скастри сама себе си Ким. Ако продължаваш така, ще обвиниш Александра Торн и в убийството на Кенеди!

Телефонът й, оставен на работния тезгях, завибрира и инспекторката не можа да сдържи усмивката си. Беше почти един часа през нощта.

Вибрацията спря и екранът светна: съобщение от Стейси. Ким го прочете с интерес.

„Ако си будна, звънни ми“.

Сърцето й се сви. Стейси никога не би й се обадила по това време, ако не беше спешно.

Ким веднага натисна бутона за набиране. Стейси вдигна на второто позвъняване.

— Добре ли си, Стейс?

— Да, шефе, всичко е наред. Слушай, да ти кажа за докторката, дето ми поръча да се поразровя около нея… Правя проверките от вкъщи, нали разбираш, за всеки случай.

— Благодаря, Стейс.

В участъка системните администратори дебнеха като копои какво се върши в Мрежата.

— Докторката има една сестра, Сара. Открих акта й за раждане, но не и смъртен акт.

— Но сестра все пак съществува?

Ким леко се изненада от този факт.

— О, да, съществува, жива и здрава си е и живее в Уелс.

Ким цялата се стегна и се подпря на тезгяха.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Омъжена е, с едно дете. Дъщеря. Обаче сменя адресите си като носни кърпички. Доста време я издирвах.

— Стейси, ти си ангел! Благодаря ти безкрайно — Ким си погледна часовника. — А сега лягай да спиш.

— Слушам, шефе — отвърна момичето и затвори.

Ким остана права, въртейки замислено телефона в ръка.

Да си красив и умен не беше престъпление и инспекторката си даде сметка, че трябва да обмисли много внимателно следващия си ход. Тя самата не показваше на света истинското си лице, а маска, внимателно и методично изградена през годините, но никога досега не беше срещала човек, подобен на Александра Торн.

Телефонът се изплъзна от ръката й.

В края на краищата всичко се свеждаше до един-едничък въпрос. Готова ли беше да влезе в тази схватка и да рискува собствения си крехък вътрешен свят, за да открие цялата истина?

Но от друга страна, какъв избор имаше?