Игри на злото

Петдесет и две

Двуетажната къща в Брокмур почти не се беше променила, откакто Ким беше идвала за последен път. На входната врата й трябваше една боя, а месинговата брава беше потъмняла на места. Инспекторката не беше сигурна, че той продължава да живее и работи на този адрес, но трябваше да провери.

Поколеба се, преди да натисне звънеца. Не знаеше как ще я посрещне, нито дори дали си я спомня.

Звънна предпазливо и затаи дъх. Разнесоха се тежки стъпки.

Вратата отвори мъж, по-дребен и по-пълен, отколкото си го спомняше. Твърдата му сива коса стърчеше във всички посоки като на Айнщайн. Очилата висяха на верижка на врата му. Всъщност май никак не се беше променил.

— Съжалявам, госпожице, но няма да купувам… — гласът му заглъхна и очите му срещнаха нейните. Мъжът си сложи очилата. — Ким?

Инспекторката кимна и зачака продължението. Беше престанала да го посещава по една-единствена причина: той беше твърде добър в работата си и беше започнал опасно да се доближава до места, където тя не желаеше да го допуска. Беше си тръгнала, без да му благодари, без да му обясни нищо и без да се сбогува.

— Влез, влез! — мъжът отстъпи встрани. В гласа му нямаше нито гняв, нито разочарование. Трябваше да се досети, че ще стане точно така.

Тя го последва в кабинета и остана поразена от контраста между тази стая и приемната на Алекс. Доктор Торн предлагаше илюзия за комфорт. Прецизно позиционирани скъпи столове, ориенталски килим, пластмасови растения, свещи, кадифени завеси на прозорците. В този кабинет столовете бяха стари, станали удобни от честото ползване: тук-там по-протрити, но чисти и приканващи. Наоколо бяха пръснати живи бонзаи в различна степен на развитие. По стената не се виждаха дипломи и сертификати. Нямаше нужда от тях.

— Как си, мила моя? — попита той. От всеки друг този банален въпрос би бил просто формална любезност. Произнесени от него обаче, думите бяха изпълнени с познание и разбиране.

— Справям се, Тед.

— Ще оставя любопитството да ме гризе още малко, докато ти направя едно кафе.

Тя го последва в кухнята в задната част на къщата. Старите дъбови шкафове и кухненски мебели изпълваха помещението и го правеха мрачно. На мивката съхнеха измити съдове — нямаше два еднакви.

— Без втора съпруга, а?

— Не, мила, нямаше да е честно. Няма втора жена като Елинор и просто нямаше да е редно. Не мога да сваля летвата. Имах някоя и друга връзка през годините, но отказът ми да задълбочавам нещата неизменно слагаше край на отношенията.

Ким не каза нищо, а той наля горещата вода в две чаши: едната с емблемата на Уест Бромич Албиън, а другата — на Астън Вила. Подаде на Ким чашата на Вила.

— Загубиха мача през уикенда, така че сега тази чаша е в немилост.

Ким взе кафето и тръгна обратно към удобния кабинет.

— Е, как се развиха нещата при теб, след като ме заряза преди двайсет години?

Майчице, паметта му си беше съвсем наред. Да се извинява сега беше безсмислено. Ким седна на добре познатия стол, на който седеше преди. Почувства се точно така, както се чувстваше и тогава.

— Завърших колеж, после постъпих в полицията. Харесвам си работата.

— С какъв чин си?

— Главен инспектор.

— Хмм… браво. Но защо се отказа да продължиш още по-нагоре?

Божичко, трудно се говореше с този човек. Не оставяше незабелязан нито един привидно безобиден факт. Това беше едно от качествата, които го правеха толкова добър психолог.

— Кой е казал, че съм се отказала?

— Ако искаше да стигнеш по-нагоре, досега щеше да си стигнала.

Простичко твърдение, но сто процента вярно. Беше влязла преди по-малко от десет минути, а той вече четеше в нея като в отворена книга.

— Ами ти? Пенсионира ли се вече или още си вреш носа в чужди работи?

Той се усмихна.

— Ооо, браво, мила моя! Смяна на темата и скромна шега в едно изречение. Много си напреднала и засега ще се престоря, че не съм забелязал хитростта ти, защото виждам, че си дошла при мен с конкретна причина, което предстои рано или късно да се изясни — той сръбна от кафето. — Може да се каже, че съм половин пенсионер. Работя само с двама-трима пациенти. Понякога с повече, ако се наложи.

Ким допусна, че „ако се наложи“ означава тогава, когато му се обадят социалните. Тед винаги беше работил за държавата, най-вече по случаи с насилие над деца, лоша семейна среда и недостатъчна грижа. Ким можеше само да си представя ужасите, на които се беше наслушал, и кошмарните картини, които му описваха при терапията.

— Как издържаш, Тед?

Той се замисли за момент.

— Харесва ми да си мисля, че помагам. Тази мисъл ми помага да спя нощем.

Парите със сигурност не са мотив, помисли Ким. Тед живееше в двете стаи на втория етаж. И наистина беше от добрите.

Тед се засмя:

— Спомням си, че веднъж при мен дойде едно малко момиченце. Беше толкова гневно, толкова настръхнало срещу мен, че в продължение на цели три сеанса не каза и думичка. Шестгодишна беше. Какво ли не опитах: близалки, играчки, разходки в градината — не и не, тя просто отказваше да говори.

Ким се стегна. Никак не й се искаше разговорът им да започва така.

— При следващата ни среща момиченцето вече беше на девет годинки и се намираше в процес на преход между две приемни семейства — все не можеше да се адаптира и успокои. Предложих й шоколадова бисквита и тя проговори, а първите й думи бяха: „Какво стана, докторе, свършиха ти близалките ли?“. Срещнах я отново петнайсетгодишна, когато тя категорично отказа да разкаже какво се беше случило в последното й приемно семейство, въпреки че…

— Тед, имам нужда от твоята помощ — прекъсна го Ким. Вярваше стопроцентово в професионалните умения на възрастния лекар, но нямаше и най-малко намерение да го допуска толкова близо до забранените територии. Беше твърде добър в работата си, за да рискува.

Той срещна погледа й и го задържа със своя.

— Толкова искам да ми позволиш да ти помогна. Животът ти може да…

— Моля те, докторе.

Той взе лулата си от масата и доближи пламъчето на кибритената клечка до тютюна. Мирис на сяра изпълни стаята.

— Питай ме, за каквото пожелаеш, Ким.

Ким се отпусна. Тед никога не я притискаше и тя му беше благодарна за това.

— Работя по едно убийство. Може да си видял по новините…

— Изнасиленото момиче?

Кимване.

— Може да звучи налудничаво, но убийцата посещавала психиатър: една висококвалифицирана и интелигентна жена. Отидохме да разпитаме и нея, и когато я срещнах, кожата ми настръхна, но не успях да преценя точно защо. Смятам, че тази терапевтка е замесена по някакъв начин в убийството.

Скептичното изражение на Тед не й убягна.

— Знам, знам, че е съмнително. След първото ни посещение в кабинета й обаче я срещнах веднага пак — на гробището. Уж случайно, но според мен тя го беше организирала. След това се срещахме още два пъти и след всеки разговор все по-твърдо се убеждавах, че знае всичко за мен, че е посветила специално време да ме проучи.

— Може би жената е интуитивна и проницателна, а ти реагираш твърде емоционално. Не си ли се замисляла дали принципно не проявяваш ненавист към подобни хора? Ами че ти през целия си живот си била под наблюдение от страна на хора, които си умират да те анализират.

Ким сви рамене.

— Собствената й сестра смята, че Алекс — това е името на психоложката — е социопат и аз отчасти съм съгласна с нея, но за момента все още не съм наясно срещу какво точно се изправям.

Тед подсвирна.

— А ако сестрата е права, как точно бих могъл да ти помогна аз?

— Трябва да успея да вляза в съзнанието на социопата, за да опитам да я бия в собствената й игра.

— Подобна авантюра би била проява на безразсъдна смелост от страна на всекиго, но специално за теб ще е чисто самоубийство. Не си подготвена да се справиш с подобна личност, Ким, и аз не мога да одобря решението ти.

Очите на Ким засвяткаха: той не вярваше в силите й.

— Значи отказваш да ми помогнеш?

Тед помълча за момент.

— Ако си права и тя знае всичко за миналото ти, то единствената причина да е издирила тази информация е с цел да я използва по някакъв начин срещу теб. Това би било опасно дори ако ти беше преодоляла болката от това минало. Затова на всеки друг бих отговорил така: бягай и не се обръщай назад. А на теб, Ким, казвам: бягай възможно най-бързо.

Инспекторката го прониза с поглед.

— Пак те питам: отказваш ли да ми помогнеш?

Психиатърът издържа на погледа й.

— Да, мила моя, отказвам.

Ким грабна якето си и изхвърча навън.