Игри на злото

Трийсет и шест

— Какво дете? — попита Брайънт.

— В стълбищната клетка на най-горния етаж съм. Качи се при мен.

Ким чуваше как ключовете и монетите в джобовете на сержанта подрънкват, докато той се качваше с лекота по стълбището.

— За какво дете става дума?

— Тоя тип тука се отбил при бившата си жена, която сега живее с неговия брат-инвалид, и се опитал да си я върне. Не се получило, но освен всичко останало в семейството има и дъщеричка, чийто биологичен баща е Бари.

— Господи…

— Върви питай онзи Дейвид дали знае каква кола кара Бари и на колко годинки е момиченцето. Аз ще огледам набързо автомобилите на това ниво, може да забележа нещо.

— Малко момиченце, което седи сам-самичко в заключен автомобил, така ли?

Ким знаеше, че надеждата за това е много малка, но не можеше просто да чака, без да предприема нищо.

— Ей, от нас двамата аз съм песимистката!

Ким излезе от стълбището и сви вдясно, като се зае да огледа колите, паркирани възможно най-далеч от мястото, където беше застанал Бари. От позицията си до стълбището не виждаше близо до него кола, която да буди у нея съмнение. Не искаше да нарушава крехкото равновесие между него и Алекс, но ако се наложеше да се приближи, за да търси изчезнало дете, нямаше да се поколебае. Ако ще, да скача, глупакът му с глупак.

Тя огледа цялата дясна половина на етажа за по-малко от три минути и се върна пак при стълбището. Инспектор Еванс се беше присъединил към Брайънт, който пък отново говореше по телефона.

— Как предпочиташ: да поема претърсването или да остана да наблюдавам нещата тук?

С Еванс бяха с еднакъв чин, но Ким беше пристигнала първа. Местопрестъплението беше нейно.

— Ти поеми тук. Аз ще търся.

Еванс посочи двамата клекнали униформени.

— Ще ги накарам да се приближат малко, може да не ги чуе от шума на вятъра. Двамата ще имат сили да го издърпат през парапета, ако се наложи. На тази докторка дали й стига акълът да ме разбере, ако й давам знаци с ръце?

— О, бъди спокоен, умна е за двама.

Брайънт затвори телефона.

— Търсим стар форд мондео, тъмен на цвят. Комби. Детето е четиригодишно. Освен това, началник, свидетелката с телефона едва не се е сблъскала с Бари Грант, докато влизала в паркинга. Твърди, че той бил сам в колата си. С него нямало дете.

— Мамка му — с други думи, детето или се намираше другаде, или беше в багажника с ограничен достъп до кислород.

— Добре, разпространи информацията. Колегите да поемат първо и второ ниво, аз поемам трето.

— В документите си Дейвид е записал сестрата на Бари Линда като негова най-близка роднина. Повикахме я, жената е тук.

— Дръж я долу засега. Още нямаме какво да й съобщим.

Ким пое по стълбите към долното ниво. Брайънт пусна информацията по веригата, затвори телефона и я настигна.

— Аз поемам дясната половина, ти — лявата — нареди инспекторката.

И Ким се втурна сред колите, редица сред редица от паркирани седани.

Зловещата тишина изостри сетивата й. Детето беше някъде тук. Сигурна беше. Не знаеше само в какво състояние ще го завари.

При поредната редица автомобили тя мерна тъмно комби, паркирано в единия ъгъл. Ускори още крачка, щом приближи, видя, че е мондео. Само че нов. Мамка му, тъкмо беше решила, че го е намерила. На това ниво й оставаха само още няколко непроверени коли.

Вратите на стълбището се разтвориха рязко и от тях изникнаха четирима полицаи. Двама тръгнаха към нея, другите двама — в противоположната посока.

— Другите нива са заети само наполовина, началник. Не е там — обади се Брайънт, изникнал до рамото й.

Мамка му, значи трябваше да е някъде тук.

— Върнете се до стълбището и започнете проверката отначало — нареди тя.

— Госпожо, насам! — провикна се полицай Хамънд.

Ким хукна към далечния десен ъгъл на етажа — точно в сянката на рампата за качване на последното ниво.

Полицаят стоеше до тъмносиньо мондео, стар модел. Бинго.

— Варианти, Хамънд? — този колега не го спираше никаква ключалка.

Хамънд извади от джоба си комплект шперцове, но после ги прибра и измъкна от другия джоб малък чук.

— Прецизно или бързо?

Ким посочи с брадичка чука.

— Всички да се дръпнат!

След два къси удара стъклото до шофьора се пръсна, посипвайки наоколо дъжд от ситни кристални късчета. Хамънд бръкна и отвори вратата. За секунди измъкна нужните кабели и запали двигателя.

После погледна към Ким. Тя кимна и той дръпна лостчето.

Капакът на багажника се отвори.

Ким се изправи очи в очи с малко, уплашено до смърт момиченце. Телцето й се тресеше от страх, свито на кълбо сред боклуците на дъното на мръсния багажник.

Ким въздъхна дълбоко. Уплашена, но жива. Нелоша сделка.

Брайънт пристъпи напред, но детето заскимтя от страх. Ужасът в очите й беше неописуем.

— Дръпни се, Брайънт. Аз ще се оправя.

Ким застана пред багажника, като закри с тялото си всичко друго от погледа на детето.

— Здравей, мила. Аз съм Ким. Ти как се казваш?

Очите на детето се стрелкаха край нея в търсене на нещо познато и безопасно, за което да се хванат. По бузките му имаше следи от сълзи.

Ким се обърна към Брайънт и другите полицаи, и им даде знак да се отдръпнат. После приклекна, така че лицето й да се изравни с това на момиченцето.

Усмихна му се и сниши глас до шепот:

— Гледай само мен, мила. Всичко вече е наред. Никой няма да ти стори нищо лошо, нали?

Ким задържа погледа на детето в своя и видя как ужасът отстъпва, макар и бавно.

Посегна и полека махна пропит с бензин парцал от косата на момиченцето. То не трепна, но очите му следяха всяко движение на инспекторката.

— Леля Линда се качва насам, за да те вземе, мила. А сега ми кажи дали те боли някъде — не се виждаха следи от каквито и да било наранявания, но Ким искаше да е напълно сигурна, преди да мести детето.

В отговор то леко поклати глава: „Не“; едва доловимо движение, но все пак някакъв знак за комуникация.

— Браво. А можеш ли да мърдаш всичките пръстчета на ръцете и крачетата? Ще ми покажеш ли?

Ким проследи с очи как всички крайници на детето в багажника се раздвижиха.

После пак прикова очите му със своите. Ужасът определено се топеше.

— Ще ми кажеш ли как ти е името, мила?

— Амилия — гласче като въздишка.

— Е, Амилия, ти си едно страхотно момиченце! На колко си години?

— На четири и половина.

На тази възраст половинката беше от съществена важност.

— Аз пък реших, че си поне на шест! Кажи сега, съгласна ли си да те извадя от колата? — гледката на детето в багажника сред мръсните инструменти и мазните парцали беше просто обидна за Ким.

Амилия кимна бавно.

Инспекторката посегна, хвана детето под мишниците, повдигна малкото телце и го притисна до себе си. Амилия инстинктивно обви ръчички около шията й и крачета — около кръста й. После зарови личице в шията на Ким.

— Всичко е наред, Амилия. Вече всичко ще бъде наред — Ким погали детето по касичката. Надяваше се да се окаже права.

Усети влагата на детските сълзи по шията си. Зачуди се какво ли е чуло и видяло това дете.

Чу как се отключва вратата към стълбището на това ниво. Оттам изскочиха двама униформени, мъжът от приюта и непозната руса жена, и затичаха към Ким и спасеното момиченце.

— Амилия, аз вече трябва да вървя.

В отговор Амилия се вкопчи отчаяно в нея с всички сили.

— Бъди спокойна, мила, леля Линда е тук.

Наложи се Ким да използва цялата си сила, за да откъсне четиригодишното дете от себе си и да го предаде в обятията на леля му.

После погали русата му косичка за последен път.

— Инспекторе, благодаря…

Но Ким вече тичаше към горното ниво на паркинга. Търсенето и спасяването на детето бяха траяли само единайсет минути, но й се струваше, че са минали часове.

Хукна нагоре, отново прескачайки по две стъпала наведнъж. Инспектор Еванс клечеше там, където го беше оставила.

— Детето добре ли е? — прошепна той.

Тя кимна.

— Долу всичко готово ли е?

— Все едно че ще правим градинско парти. Около три метра от едната страна на етажа останаха непокрити, но съм разположил там най-калпавите униформени от екипа ми. Ако тоя рече да пада, и те ще омекотят удара.

— Какво държи докторката?

— Единия край на алпинистко въже. Нюджънт го плъзна незабелязано до крака й, докато тя разговаряше с Бари. Смятам, че знае какво да прави с него, но засега или чака възможност да го закопчае, преди да е скочил, или не вижда подходящо място по дрехите му, за което да го закачи.

— А за какво е закопчан другият край?

— За колата на Нюджънт — Еванс сви рамене. — Или ще удържи човека, или ще падне с него.

— Това обичайната процедура ли е? — усъмни се Ким.

— Аз питам ли те за шибаните градински тенти?

— Добре де, разбрах.

Понякога човек просто трябва да действа с онова, което му е под ръка. Ако нещата се объркат, те чака дисциплинарната комисия, а справиш ли се, излизаш герой.

Ким стрелна с очи часовника си. Пресметна, че мъжът виси на парапета от четирийсет и пет минути.

— Едва ли ще издържи още дълго.

— Слизам долу да видя какво е положението.

Той отстъпи полека назад и Ким зае мястото му. Вятърът се беше усилил и сега инспекторката чуваше само откъслечни думи от разговора, който се водеше до парапета.

— Какъв е смисълът… скачаш… Амилия?

Ким не чу какво отговори Бари.

— Ако… обяснение… съдът… разбере.

Когато цъфнат налъмите, помисли Ким.

— Ти… Амилия… живот… заедно — после настъпи внезапно мълчание. Чуваше се само вятърът. Тишината се наруши от издрънчаване: карабинерът на въжето се изплъзна от пръстите на Алекс и падна на пода.

Бари трепна и малко остана да се пусне от железата. Извърна глава назад в опит да види какво има зад парапета.

— Какво беше това? Кой е там?

— Няма нищо, Бари — успокои го Алекс. — Просто си изпуснах мобилния.

Докато говореше, Алекс даде незабелязано знак с ръка на униформените да се дръпнат назад до мястото, където клечеше Ким, затаила дъх.

Двамата погледнаха въпросително инспекторката. Тя кимна. Звукът беше стреснал Бари и той изглеждаше така, сякаш щеше да се пусне всеки момент.

Двамата униформени се върнаха полека зад Ким.

Бари продължаваше да пристъпва от крак на крак, мъчейки се да погледне зад гърба си. Алекс махна с ръка да се отдръпнат още по-назад.

Бари обаче се обърна изцяло и застана с лице към терапевтката. Ако полицаите не се бяха отдалечили, щеше веднага да ги види, приклекнали на три метра зад гърба й.

Ким силно се надяваше докторката да знае какво прави. Ситуацията беше сериозен тест за способностите й и засега нямаше кой да й помогне.