Игри на злото

Петдесет и шест

Алекс вдигаше очи към вратата всеки път, щом се отвореше: с нетърпение очакваше новата си най-добра приятелка. Връзката им беше претърпяла развитие след последната им среща. Вече си говореха на малки имена и проектът на Алекс се развиваше чудесно.

Ким й се обади по-рано днес и я покани на кафе в момент, в който Алекс тъкмо обмисляше да направи същото — знак за любопитството, което изпитваха една към друга. Ким беше предложила уютно кафене на петнайсет метра от кабинета на Алекс и терапевтката с удоволствие прие.

Вратата се отвори отново и този път Алекс проследи с очи приближаващата Ким, облечена отново в черно — запазената й марка. Алекс се зачуди дали инспекторката си дава сметка за вниманието, което привлича. Походката й беше целенасочена и решителна. Погледът й сочеше право напред и стъпките й го следваха неотклонно.

— Докторе — кимна инспекторката и седна.

Алекс забеляза, че Ким отново въвежда титлата й при обръщението. При последната им среща си бяха говорили на малки имена и Алекс нямаше намерение да отстъпва от този напредък.

Ако Ким беше забелязала тънките, прикрити с фон дьо тен драскотини по лицето на терапевтката, то с нищо не го показа.

— Радвам се да те видя, Ким. Позволих си да ти поръчам едно лате.

Ким скръсти крака под масата.

— Благодаря ви, докторе, но, ако обичате, обръщайте се към мен с „инспектор“. Освен това бих желала да ви задам няколко въпроса.

Липсваше дори опит за смекчаване на укора с усмивка и Алекс се почувства странно огорчена. Дали самостоятелното посещение на Ким в кабинета й беше нагласено или не, вече нямаше значение: играта щеше да е далеч по-приятна в атмосфера на симулирано приятелство. Но все едно, каквото — такова.

— Да разбирам, че днес няма да обсъждаме проблемите със съня, така ли?

— Защо, и за тях можем да поговорим, ако искате. Вашите започнаха след смъртта на семейството ви, нали така?

Алекс наклони глава на една страна и не каза нищо. Въпросът й прозвуча като реторичен.

— О, извинете, как можах да забравя! Хората от снимката на писалището ви не са ви семейство, а и са живи и здрави.

Алекс прикри изненадата си. За миг обмисли възможността очите й да се напълнят със сълзи и да дръпне една сърцераздирателна реч за самотата си, за кариерата си и за пожертвания си личен живот, но вече едва ли имаше смисъл. Ким нямаше да се хване, а Алекс нямаше намерение да си хаби енергията в безсмислени игрички. Като цяло обаче се почувства поласкана, че Ким си е дала труд да я провери.

— Това със семейството беше лъжа, нали?

Алекс сви рамене.

— Невинна лъжа. Доверието на пациентите ми стъпва както върху сериозното ми образование, така и върху жизнения ми опит.

— Но нито едното, нито другото дават реална представа за истинското ви Аз, нали, докторе?

— Малцина от нас изобщо някога разкриват истинската си същност; допускам, че и ти отлично го знаеш. Снимката на писалището ми кара хората да си правят определени заключения за мен и те ги правят. Всички ние представяме на околните една фасада, не истинското си Аз. Мен ме устройва тази фасада да включва семейството на снимката. Представих същата фасада и на теб, Ким.

Очите на Ким засвяткаха, щом чу отново малкото си име, но тя успя да се овладее.

— Значи това е било една манипулация?

— Да, може така да се каже, но — пак повтарям — невинна манипулация.

— Всичките ви ли манипулации са толкова невинни? — попита Ким и наклони глава настрани.

— Нямам представа за какво говориш.

— Манипулирате ли пациентите си и по други начини?

Алекс внимателно изви ъгълчетата на устата си леко нагоре, за да изобрази недоумение.

— В какво точно ме обвиняваш?

— Това беше въпрос, не обвинение.

Значи инспекторката анализираше всяка казана дума. Чудесно. На ти тогава, помисли Алекс.

— Аз имам много пациенти, Ким. Работя с разстройства от целия спектър на душевното здраве: от стрес до параноидна шизофрения. Лекувам хора, които никога няма да се възстановят от травмите, понесени през детството. Лекувам хора, които страдат от дълбоко чувство за вина — саморазрушителна, но и не съвсем.

Алекс не беше сигурна колко силен удар беше нанесла, но забеляза, че гърбът на Ким се изопна леко и разбра, че поне една от отровните стрели беше достигнала целта си.

— Затова, ако ми дадеш малко повече подробности, ще се постарая да ти отговоря.

— Рут Уилис.

Алекс с любопитство се зачуди какво ли точно си мисли, че знае Ким.

— Понякога хората не могат да бъдат излекувани, Ким. Сигурна съм, че и ти имаш нерешени случаи; инциденти, които, въпреки всичките си усилия, не си успяла да доведеш до успешен край. Аз, разбира се, бих искала да изведа Рут до нов етап в живота й, но тя е една сериозно болна млада жена. Понякога човек се чувства сигурен в гнева си, а отмъщението е онова, което го държи да не се разпадне окончателно — Алекс сведе поглед. — Рут никога няма да се възстанови след онова, което е сторила.

— В интерес на истината, тя се чувства доста добре — изстреля Ким в отговор.

Както обикновено, Алекс узна онова, което искаше. Ким се беше срещала с Рут. Това не беше проблем. Дори Рут да посмееше да разкаже истината, никой никога нямаше да й повярва.

— Доста интересна визуализация сте провели при последния ви сеанс.

Алекс сви рамене.

— Това е широко разпространена техника, която се прилага в най-разнообразни случаи: за облекчаване на стрес, за мотивация при постигане на определена цел; работи добре и за освобождаване на пациента от отрицателни емоции. Всичко е само метафора.

— Или план на действие за нестабилното съзнание.

Алекс се разсмя. Не се беше забавлявала така от онзи път, когато успя да убеди цял форум страдащи от булимия, че са във възможно най-изгодната позиция: хем ядат всичко, хем не дебелеят.

— О, моля те! При визуализацията пациентът си представя най-разнообразни неща, но не отива да ги извърши действително. Това е мисловна техника, не насока за действие.

— И вие така и не сте разбрали, че Рут е твърде нестабилна, за да издържи подобно упражнение?

Алекс помисли за момент.

— Ти от цялото си сърце вярваш в достойнството и почтеността на професията си и че хората, които я упражняват, прилагат закона обективно и без изключение, нали?

— Отговаряш на въпроса с въпрос, но да, вярвам в това.

— Тоест, като цяло вярваш в правоприлагащите органи като система, независимо от несъвършенствата й?

— Разбира се.

— Нека тогава ти припомня случая на Карл Бриджуотър. Със сигурност си чувала за него, макар че случката е отпреди ти да постъпиш в органите. При този случай едно тринайсетгодишно вестникарче беше застреляно близо до ферма недалеч оттук. Отделът за тежки престъпления към полицията на Мидландс обвини и осъди за убийството четирима мъже, при това при меко казано оскъдни доказателства. При последвалото вътрешно разследване отделът за тежки престъпления беше разформирован, защото се установи, че — освен всичко друго — са фабрикували доказателства и много от заключенията им по предишни случаи бяха отхвърлени. Години по-късно тримата оцелели от четиримата осъдени за убийството на Карл Бриджуотър бяха освободени от затвора след обжалване на присъдите.

Алекс наклони глава настрани.

— Би ли ми казала с кое от всичко това би могла да се гордееш?

— Един от обвиняемите по случая е направил пълни самопризнания — контрира Ким.

— След прилагане на силно проблематични техники на разпит. Това, което се опитвам да демонстрирам чрез този пример, е, че в най-лошия случай полицаите са били напълно наясно, че обвиняват съвършено невинни хора, което от своя страна означава пълен провал на системата. Възможно е също така да са заловили правилните хора, но да са прилагали методите на разследване твърде невъздържано, така че при евентуално обжалване е имало основание присъдите да се отменят: това обаче отново е провал на системата. Във всяка професия има противоречия. Често изключенията потвърждават правилото. Аз страстно вярвам в онова, което правя, но дали приемам, че не всички хора ще се държат по начина, който очаквам от тях? Приемам го, разбира се, защото такава е човешката природа.

Ким сбърчи чело.

— Ако използвам примера ви, то онези полицаи или умишлено са манипулирали доказателствата, или са били потресаващо некомпетентни. Кой от тези два варианта е валиден за вас при провала ви с Рут Уилис, докторе?

Алекс тихичко се засмя. Трудният разговор наистина й доставяше удоволствие.

— Провалът си е единствено на самата Рут, уверявам те.

Ким я прониза с обезоръжаващия си поглед.

— Точно това не мога да разбера. Или вие съзнателно сте избрали форма на терапия, за която сте знаели, че ще я насърчи да предприеме действие срещу Алан Харис, или сте допуснали сериозна грешка, като сте извършили с момичето упражнението-визуализация. И в двата случая носите частична отговорност за последвалите събития. Не сте ли съгласна, докторе?

Алекс въздъхна дълбоко.

— Случва ли се заподозрени да се самоубиват в ареста?

Ким кимна утвърдително.

— Защо? Как е възможно това да се допуска?

Ким не отговори.

— Да арестувате заподозрян и да го затворите е част от процеса по правоприлагане, така че вие като полицаи го извършвате. Няма как да знаете, че определени хора ще използват това като възможност да сложат край на живота си. Ако го знаехте, нямаше да ги затваряте.

— Може би сте искали да видите как ще се държи Рут.

— Хората, посветили живота си на лекуването на душевноболни, не гледат на пациентите като на експериментални субекти.

Ким се усмихна за първи път.

— Говорите в трето лице, значи не спадате към тези хора, така ли?

Алекс разочаровано усети първите признаци на надвисващото отегчение.

— Добре, Ким. Аз никога не бих използвала знанията и уменията си за нещо подобно.

Ким замълча и наклони глава настрани.

— Хмм… Покойната ви сестра не е склонна да се съгласи с това.

За миг Алекс се изненада от споменаването на Сара. Общуване между Ким и сестра й беше нещо непредвидено — предпочиташе да не смесва участниците в отделните игри. Въпреки това се окопити бързо.

— Със сестра ми не сме близки. Тя не е достоверен източник на информация относно професионалния ми живот.

— Нима? В писмата си охотно й разказвате за напредъка на пациентите си.

Алекс почувства как шията й се стегна. Как смее безгръбначната малка кучка да се меси в живота й?

— В интерес на истината, сестра ви смята, че вие я преследвате и тормозите от години.

Алекс се опита да отпусне с усмивка стегнатата си челюст.

— Завистта е една изключително грозна черта на характера. Между братята и сестрите винаги се наблюдава съперничество. Аз имам изключително успешна кариера. Коефициентът ми за интелигентност е по-висок и бях предпочитаното от родителите ни дете. Както виждаш, сестра ми има множество основания да се чувства огорчена.

Ким кимна с разбиране.

— Да, с нея си поприказвахме надълго и нашироко за детството ви. Обсъдихме различните ви виждания за грижата за домашните любимци.

Алекс вложи сериозно усилие да не простене гласно. Господи, жалкото същество още не беше забравило онзи малък инцидент.

Алекс мразеше неочакваните ситуации. Още от дете ненавиждаше изненадите, а притиснеха ли я в ъгъла, защитата й неизменно преминаваше в атака. Нямаше намерение да бави нещата повече.

— О, Ким, отношенията в едно семейство са нещо много сложно. Ти самата щеше да го знаеш, ако Майки не беше умрял в ръцете ти, но за твое най-голямо съжаление насилието и пренебрегването, което си преживяла като малка, са те белязали днес с нещо много повече от обикновената вина на оцелелия. Ти си…

— Нищо не знаеш за…

Алекс със задоволство видя вълнението в погледа на инспекторката.

— Напротив — отвърна тя с меден глас. — Знам много за теб. Знам, че си се отървала от майка си, но от това болката не е намаляла. Вероятно през годините по приемните семейства са ти се случвали и още неща, които вече не си споделяла с никого.

— Виждам, че сте си написали домашното, докторе. Право в целта.

Алекс долови промяната в гласа на Ким и разбра, че е настъпила точно болното място.

— О, аз винаги съм получавала най-високите възможни бележки, Ким. Знам, че се самоутвърждаваш единствено чрез работата си. Знам, че водиш самотен живот и че си емоционално недостъпна. Когато личното ти пространство бъде нарушено, усещаш, че се задушаваш и трябва начаса да се освободиш. Връзките ти, доколкото ги има, могат да съществуват единствено ако се развиват по твоите правила.

Цветът беше изчезнал от страните на инспекторката. Алекс завъртя ножа още веднъж.

— Във всеки един момент можеш да пропаднеш в мрака на собствената си лудост: тя те следва неотлъчно. Знам, че има дни, в които се изкушаваш да се отпуснеш и да се оставиш собственото ти съзнание да те погълне.

Алекс замълча. Искаше да добави още нещо, но вече беше казала достатъчно. Останалото щеше да почака.

Тя посегна към чантата си и стана.

— До нови срещи, инспекторе.

В черните очи насреща й се четеше неподправена омраза. Алекс усети пълно удовлетворение, но не се сдържа да не захапе още веднъж.

Докато преминаваше зад стола на Ким, изведнъж се наведе и целуна инспекторката по бузата.

— О, Кими, да не забравя. Мама те поздравява.