Игри на злото

Едно Индустриалната част на средна Англия — март 2015

Още три минути.

Акцията по изненадващия арест беше изпипана до най-малката подробност. Работата по случая беше отнела месеци. Днес Ким Стоун и екипът й бяха готови за последния удар. Социалните работници бяха заели позиция на отсрещния тротоар и щяха да влязат по даден сигнал. Тази вечер двете момиченца нямаше да спят тук.

Още две минути.

Тя натисна бутона на радиостанцията.

— Всички ли са на позиция?

— Чакаме твоята команда, началник — отвърна Хокинс. На две преки по-надолу той и екипът му подсигуряваха задната част на къщата.

— Готови сме, началник — обади се и Хамънд от задната кола. Той отговаряше за „големия ключ“, който щеше да гарантира влизането им: бързо и с трясък.

Още една минута.

Ръката на Ким легна върху дръжката на автомобилната врата. Мускулите й бяха стегнати, адреналинът от предстоящата опасност бушуваше във вените й; тялото й трябваше да реши — да се бие или да побегне. Сякаш бягството беше вариант!

Тя се обърна към партньора си Брайънт, който носеше най-важното: заповедта за арест.

— Готов ли си, Брайънт?

Мъжът кимна.

Ким проследи с очи как голямата стрелка стигна дванайсет и извика в радиостанцията:

— Давай, давай, давай!

Осем чифта кубинки изтрополяха по асфалта и се събраха пред входа. Ким стигна първа. Дръпна се встрани, а Хамънд замахна с тарана срещу вратата. Евтината дървена каса не издържа трите тона кинетична енергия и поддаде веднага.

Действаха според плана: Брайънт и един полицай изтичаха веднага нагоре по стълбите към спалнята на семейството, за да връчат заповедта.

— Браун, Гриф, поемате хола и кухнята. Сантиметър да не остане непретърсен, обърнете всичко наопаки. Досън, Ръдж, Хамънд — с мен!

Къщата веднага се огласи от блъскането на вратички и чекмеджета.

Подът над главите им проскърца и някаква жена нададе истеричен вой. Ким не й обърна никакво внимание и даде знак на социалните работници да влизат.

После се изправи пред вратата на мазето. Над бравата висеше катинар.

— Хамънд, клещите! — извика инспекторката.

Полицаят пристъпи до нея и сръчно сряза металната халка.

Досън излезе напред и заопипва стената за ключа на осветлението.

Крушката освети каменните стъпала. Досън заслиза и пътьом щракна фенерчето си, което прогони мрака от помещението в дъното. Миришеше на застоял цигарен дим и влага.

Хамънд отиде до ъгъла, където беше изправен малък прожектор, и го включи. Лъчът беше насочен право към квадратен гимнастически дюшек, заел по-голямата част от пода на мазето. До дюшека стърчеше триножник за камера.

В отсрещния ъгъл имаше гардероб. Ким го отвори: вътре висяха различни дрешки, в това число ученическа униформа и няколко бански костюмчета. На пода му се търкаляха играчки: надуваем пояс, плажна топка, кукли.

Стомахът на Ким се преобърна и тя с усилие потисна гаденето.

— Ръдж, снимай всичко! — нареди после.

Хамънд вече почукваше по стените, за да провери за скрити помещения.

В ниша в най-далечния ъгъл стоеше бюро, а върху него — компютър. На стената над бюрото имаше три рафта. Най-горният беше зает от списания. Тъничките гръбчета не подсказваха с нищо съдържанието им, но Ким отлично знаеше какво представляват. На средния рафт бяха наредени дигитални фотоапарати и минидискове, както и шишета с почистващи препарати. На най-долния рафт инспекторката преброи седемнайсет дивидита.

Досън взе най-горното, на което пишеше „Дейзи отива на плуване“, и го сложи в компютъра. Мощната машина веднага се включи.

На екрана се появи осемгодишната Дейзи, облечена в жълт бански. На кръстчето й беше нахлузен надуваемият пояс. Тънките й ръчички обгръщаха телцето й, но въпреки това тя цялата трепереше.

Нещо стисна Ким за гърлото. Искаше да откъсне поглед от картината на монитора, но не можеше. Представи си, че би могла да предотврати страшното, което щеше да последва, но това, естествено, не беше по силите й. Страшното отдавна се беше случило.

— К-какво ще правим сега, тате? — попита Дейзи с треперещо гласче.

Всяко движение наоколо замря. Всички в мазето замръзнаха на място. Четиримата корави полицаи млъкнаха, парализирани от гласа на момиченцето.

— Само ще поиграем на една игра, мило — отвърна татко й и пристъпи в обсега на камерата.

Ким преглътна и се окопити.

— Спри го, Досън — прошепна. Всички знаеха какво ставаше нататък.

— Гадина — продума Досън. Ръката му трепереше, докато вадеше диска от устройството.

Хамънд мълчаливо се взираше в далечния ъгъл на мазето, а Ръдж с бавни движения изтриваше окуляра на фотоапарата си.

Ким събра сили и се стегна.

— Момчета, ще накараме тоя боклук да си плати за всичко, което е сторил. Обещавам ви.

Досън приготви бланките: щеше да опише подробно всички иззети доказателства. Чакаше го дълга нощ.

На втория етаж явно цареше суматоха. Жената продължаваше истерично да крещи.

— Началник, би ли се качила за малко? — извика отгоре Гриф.

Ким огледа за последен път мазето.

— Обърнете това място с хастара навън, момчета.

Гриф я чакаше на най-горното стъпало.

— Какво става?

— Майката настоява за обяснение.

Ким закрачи към входната врата. На прага й беше застанала жена на около четирийсет и пет години, омотала пеньоар около кльощавата си фигура. Социалните работници настаняваха разтрепераните й дъщерички в паркирания пред къщата фиат панда.

Усетила присъствието на Ким зад гърба си, Уенди Дън се обърна. Очите й горяха, червени сред безцветното лице.

— Къде отвеждат децата ми?

Ким потисна порива да й фрасне един.

— Далеч от извратения ви съпруг.

Ръцете на жената стиснаха пеньоара и го притеглиха към брадичката й.

— Не знаех нищо. Кълна се, че не знаех. Искам си децата. Не знаех.

Ким я изгледа скептично.

— Наистина ли? Майките обикновено отричат, но само докато им покажем твърди доказателства. Вие все още не сте видели никакви доказателства, нали, госпожо Дън?

Очите на жената се местеха трескаво, без да се спират на Ким.

— Кълна ви се, не знаех нищо.

Ким се наведе напред. Образът на Дейзи изпъкна кристално ясен в съзнанието й.

— Лъжеш, кучко. Знаела си. Ти си им майка и си допуснала да страдат така! Дано не намериш и миг покой до края на жалкия си, прокълнат живот!

Брайънт изникна до рамото й.

— Началник…

Ким откъсна поглед от разтрепераната жена и се обърна.

Погледна над рамото на партньора си и се озова очи в очи с мъжа, отговорен за това, че две малки момиченца завинаги щяха да виждат живота в черни и безрадостни краски. Шумът наоколо сякаш заглъхна, къщата потъна нейде надалеч и за няколко секунди на света останаха само те двамата: инспекторката и престъпникът.

Ким се взираше напрегнато в него. В очите й се наби провисналата кожа, прилична на протекъл по челюстта му разтопен восък. Мъжът дишаше плитко и накъсано, тлъстото му тяло не можеше да се справи с усилието и от най-малкото движение.

— Мамка ви… не можете… да влизате… и да си правите… каквото си искате.

Ким пристъпи към него. Близостта му накара цялото й същество да се сгърчи от погнуса.

— Имам заповед, в която се казва, че можем.

Мъжът поклати глава.

— Разкарайте се… от къщата ми… преди да съм се обадил… на адвоката.

Инспекторката извади белезниците от задния си джоб.

— Ленард Дън, арестувам ви по подозрение за изнасилване на дете под тринайсетгодишна възраст, за сексуално насилие над дете под тринайсетгодишна възраст и за склоняване на дете под тринайсетгодишна възраст към участие в сексуални действия.

Очите й бяха все така впити в неговите. В погледа на мъжа се четеше единствено паника.

Тя отвори белезниците, а Брайънт сграбчи ръцете на мъжа.

— Имате право да мълчите. Ако при разпита скриете нещо, което впоследствие се използва във ваша полза в съда, това ще попречи на защитата ви. Всичко, което кажете, може да бъде използвано като доказателство срещу вас.

Ким щракна белезниците, като старателно избягваше да докосва косматата, бледа плът на китките на Дън. После блъсна ръцете му по-далеч от себе си и се обърна към партньора си.

— Брайънт, разкарай извратеното копеле от очите ми, преди да съм направила нещо, за което и двамата да съжаляваме.