Игри на злото

Двайсет

Алекс за пореден път прегледа новинарските сайтове, които беше запазила като „Любими“ в браузъра си. В момента трябваше да води задълбочен разговор с Рут Уилис и да получава от нея жизненоважна за експеримента информация, само дето тъпата кучка се беше оставила да я разкрият след няма и четирийсет и осем часа!

Алекс не се съмняваше, че некомпетентните полицаи рано или късно щяха да се сетят за Рут в ролята й на заподозряна, но не беше преценила правилно времето. Или някой забележително интелигентен полицай се беше сетил за случая й, или глупачката беше оставила на местопрестъплението името и адреса си, заедно с бележка „Аз бях“.

Терапевтката разчиташе, че ще разполага поне с няколко дни, за да извлече необходимата информация от пациентката. Господи, какво още трябваше да направи, да й нарисува картинка може би? При последната визуализация беше предоставила на нещастницата мотив, средство и възможност. Беше се надявала приносът на Рут към цялата история да включва поне минимален инстинкт за самосъхранение.

Прехвърли отново сайтовете. Нищо ново. После се зае с обичайните си сутрешни проверки. Отвори фейсбук и въведе името „Сара Луис“. Двайсет минути по-късно беше влязла и проверила всички достъпни й социални мрежи. Отписа се от всички и въздъхна. Сара все още успешно се криеше нейде из виртуалното пространство, но нищо.

Да държи Сара отново на мушка й носеше огромно удовлетворение. О, какво не би дала да види физиономията й сега! Зачуди се дали жалката къщичка в Хиксвил вече е обявена за продажба. Отвори сайта за недвижими имоти и го добави в „Любими“. Скоро, много скоро.

Благодари на Бога за електронните технологии с пълната им анонимност. Ако човек знаеше къде да търси, можеше да намери всекиго, където и да се намира. Във виртуалното пространство нямаше сенки и тъмни ъгълчета.

На вратата се звънна и Алекс хвърли поглед към часовника. За днес не беше записвала други пациенти. Цялото й внимание трябваше да бъде запазено за сеанса с Рут.

Алекс отвори и застана очи в очи с една двойка: мъж и жена. Мъжът се усмихна. Алекс не отвърна на усмивката. Мамка му, точно това се беше надявала да избегне.

— Доктор Торн, аз съм сержант Брайънт, а това е главен инспектор Стоун. Може ли да влезем?

Пръстите на Алекс стиснаха здраво бравата, докато разглеждаше служебните им карти. После вдигна очи и премести поглед от единия към другия.

— За какво става дума?

— Няма да ви отнемем много време. Бихме желали да поговорим за една от вашите пациентки.

— Разбира се. Заповядайте.

Алекс ги въведе в кабинета си. Използва момента да ги огледа по-подробно и да ги прецени набързо. Мъжът беше прехвърлил средата на четирийсетте години, очевидно се поддържаше във форма, но не беше успял да избегне напълно характерното за средната възраст коремче. Кестенявата му коса сивееше на слепоочията, но беше подстригана професионално: спретнато и удобно. Лицето му беше открито и дружелюбно.

Изражението на жената беше сериозно и мрачно. Косата й беше шокиращо къса и катраненочерна на цвят. От погледа й обаче Алекс направо остана без дъх. Нито следа от усмивка и сдържан маниер, зад които се долавяше непрогледна дълбина. От разстояние не беше възможно да се долови границата между цвета на ирисите и този на зениците й.

Алекс с усилие откъсна поглед и се съсредоточи върху мъжа, чието поведение беше като отворена книга.

— Е, детектив Брайънт, с какво мога да ви бъда полезна?

— Рут Уилис е ваша пациентка, нали?

Алекс вече се беше окопитила от изненадващото посещение и беше възвърнала напълно контрола над себе си.

— Ще попитам още веднъж: за какво по-точно става дума? — отвърна тя, без нито да отрича, нито да потвърждава, че познава Рут.

— В момента пациентката ви е задържана от полицията. Арестувана е за убийство. Родителите й ни дадоха вашето име.

Алекс притисна длан към устата си: движение, което беше упражнявала многократно пред огледалото. Беше й отнело известно време да постигне баланс между калпавото изпълнение и мелодраматичното преиграване, но както и всички останали жестове в репертоара й, и този беше наблюдаван внимателно у другите, упражняван и прецизиран до съвършенство.

Един от първите й практически уроци беше на погребението на баба й по бащина линия. В онзи сив октомврийски следобед Алекс беше петгодишна и стоеше изправена между родителите си.

Омагьоса я искрената проява на чувства от страна на присъстващите. Приживе старицата миришеше ужасно и цялата й кожа беше нашарена с противни тъмни петна. Алекс беше искрено доволна, че старата коза си беше заминала.

При церемонията обаче тя внимателно наблюдаваше лицата на наредените край гроба опечалени. Сведените очи, стоическото владеене на чувствата, прехапаните устни и — най-дразнещото от всичко — сълзите.

В онзи ден Алекс гледа ли, гледа немигащо ковчега, втренчила очи в самотния бял лилиум на капака. Разбира се, не след дълго очите й започнаха да се насълзяват. Освен това беше забелязала, че раменете на най-разстроените гости потрепват. Тя добави и това движение към имитацията и внимателно го комбинира със сълзите.

Тогава усети как баща й стисна утешително рамото й и, макар че ненавиждаше физическия контакт, изпита удовлетворение от наученото и след това използваше новопридобитите умения при всяка удобна възможност.

Сега каталогът на емоциите, който държеше в съзнанието си, й подсказа, че правилната реакция на поднесената информация е шок.

Ръцете й стиснаха ръба на писалището за опора.

— Не, не може да бъде. Сигурно грешите.

— Опасявам се, че няма грешка. Госпожица Уилис призна, че е извършила престъплението.

Ама разбира се, че си е признала, тъпата кучка!

— Но… кой… къде?

Забеляза, че мъжът стрелна с очи жената. В отговор тя едва забележимо кимна. Изражението й обаче — това също не убягна на Алекс — остана непроменено. От тази инспекторка би излязъл страхотен играч на покер.

— Намушкала е с нож мъж на име Алан Харис.

Сержантът не добави нищо повече, защото знаеше, че Алекс веднага ще разбере за кого става въпрос.

Алекс поклати глава и сведе очи към пода.

— Съжалявам, но просто главата ми не го побира.

— Разбира се, докторе. Не бързаме за никъде.

Алекс помълча, за да подреди мислите си. Как можеше да обърне този разпит в своя полза? Като начало й трябваха още подробности. Тя се взря умолително в сержант Брайънт, на лицето й се изписа известно съмнение.

— Може ли да ми разкажете какво точно се е случило?

Брайънт се поколеба, но после кимна, като преди това не погледна към началничката си. Първоначалното предположение на Алекс беше правилно: полицаите бяха дошли при нея за информация и имаха нужда от сътрудничеството й.

— Госпожица Уилис е причакала жертвата в или близо до тъмна алея и го е намушкала с кухненски нож. Най-вероятно фатална е била още първата рана.

Значи е имало повече от една рана. Алекс затвори очи за момент, за да подбере по-мек израз на съмнение:

— Господи, още не мога да повярвам.

Нещата не се развиваха точно по план, но за да определи степента на успех в тази част от експеримента, Алекс се нуждаеше само от една-единствена среща с Рут — очи в очи. Приглади с треперещи пръсти кичур коса зад ухото си.

— Мислех, че с нея постигаме напредък — очите й се местеха от единия детектив към другия. — Може ли да я видя? Сигурно е отчаяна.

— Изключено, докторе — произнесе категорично жената.

По дяволите, помисли си Алекс. Една среща би решила всички проблеми. Ако разполагаше с достатъчно време, сигурно можеше да обработи сержант Брайънт и да го накара да се съгласи, но явно инспектор Стоун водеше парада. Терапевтката беше готова да заложи беемвето си, че точно тази мрачна следователка е отговорна за скоростния арест на клетата Рут.

— Може ли да ви зададем няколко въпроса?

Алекс отново насочи вниманието си към мъжа.

— Моля ви, питайте, каквото пожелаете, но аз ще дам само онези отговори, които ми позволява професионалната етика.

Тя смекчи последните си думи с едва забележима усмивка, предназначена само за сержанта.

Той извади тефтерчето си.

— Бихте ли ни казали от колко време госпожица Уилис беше ваша пациентка?

— Рут започна да идва при мен преди около три месеца.

Детективът сбърчи чело.

— О, значи доста време след изнасилването. Какво я е накарало изведнъж да потърси помощ?

— Съдебна заповед, издадена след неин опит за самоубийство. Често срещана реакция при жертви на изнасилване.

— Приемаше ли госпожица Уилис някакви лекарства?

Алекс поклати отрицателно глава. Предпочиташе субектите в експеримента й да вземат решения на трезва глава.

— Не, преди време личният й лекар й изписвал различни антидепресанти, които тушираха тревогите й с променлив ефект, така че с нея заедно поработихме върху тази й зависимост и я прекратихме. Намирам, че други методи дават далеч по-добри резултати при жертвите на изнасилване.

— Например?

— Когнитивното реконструиране.

— И как се повлия госпожица Уилис от лечението при вас?

Алекс поклати глава.

— Не мога да разкривам подробности от лечението на пациента. Тази информация е поверителна, но мога да ви разкажа какво е принципно характерно за жертвите на изнасилване. Следите ли мисълта ми?

Сержант Брайънт кимна с разбиране. Инспекторката се беше настанила без покана на пациентския стол, кръстосала дългите си крака. Явно се чувстваше или напълно спокойна, или отегчена до смърт.

— Очевидно знаете подробностите около случая, така че сте наясно колко ужасяващо е било нападението над Рут. Жертвите на изнасилване страдат от редица посттравматични ефекти, основен сред които е чувството за вина. Жертвата може да смята, че е заслужила нападението или защото някак си го е предизвикала с поведението си, или защото някаква личностна черта в характера й обуславя подобна атака. Често жертвата предполага, че е трябвало да съумее да избегне нападението и в много случаи вини самата себе си. Самообвинението пък води след себе си срам от инцидента. Срамът е много по-разрушително чувство, отколкото хората предполагат. Жертвите на изнасилване често се изолират напълно от предишния си живот, от приятелите, от семейството си, но най-страшната последица от срама е, че той подхранва чувството на гняв и агресията.

Алекс замълча, за да даде възможност на посетителите да зададат евентуално възникнали въпроси.

— Срамът е свързан по специфичен начин с гнева. Когато жертвите чувстват едновременно срам и гняв, това ги мотивира да търсят отмъщение.

— Рут беше ли приела, че случилото се не е било по нейна вина?

— Рут беше готова да обмисли възможността, че вината за случилото се не е била изцяло нейна.

На Алекс й беше приятно да разказва за субект, за когото знае толкова много, но в същото време си даваше сметка, че инспектор Стоун внимателно разглежда кабинета: преценява дипломите на стената, гледа снимката на писалището, която — от позицията на пациентския стол — беше точно пред очите й.

— Бихте ли ми обяснили какво представлява лечението, което споменахте?

— Когнитивното реконструиране включва четири стъпки. Първата е идентифициране на проблематичните когнитивни схеми, наречени още автоматични мисли, които представляват дисфункционални или негативни начини, по които субектът определя самия себе си, света като цяло или бъдещето си. Втората стъпка е дефинирането на конкретното когнитивно изкривяване във всяка отделна автоматична мисъл. Следва рационален анализ на автоматичните мисли и — на края — създаване на механизъм за рационална съпротива и блокиране на автоматичните мисли.

— Звучи сложно.

Алекс се усмихна, преценила, че следващото й оръжие ще бъде очарованието.

— Всъщност не е чак толкова сложно. Употребих някои по-завъртени думички, за да ви впечатля. Накратко, това е метод за трениране на съзнанието да дава адекватен отпор на разрушителните мисли.

— Помагаше ли този метод на госпожица Уилис?

И още как, стига да го бях използвала при лечението й, помисли Алекс. Щеше да й помогне много да преодолее травмата от изнасилването и да продължи живота си, но така Алекс щеше да саботира собствения си експеримент.

— Струваше ми се, че се влияе добре от него.

Вниманието на Алекс беше привлечено от следователката, която в момента ровеше нещо в телефона си. Не си даваше дори труд да слуша, при положение че Алекс така щедро споделяше професионалния си опит!

— Дали някой аспект от лечението, което описахте, е могъл да окаже такова въздействие на Рут, че да я провокира да извърши престъплението срещу Алан Харис?

Алекс поклати отрицателно глава.

— Методът се фокусира върху мислите на жертвата за самата нея в опит да промени отрицателните модели в тях, а не насочва вниманието й към травмата и насилника.

— Споделяла ли е госпожица Уилис с вас нещо, с което да ви е намекнала за намеренията си?

Алекс прецени, че е дала достатъчно безплатна информация. Ако искат повече, да идат да учат и те десет години или да й платят.

— Боя се, че не мога да споделя повече от разговорите ни по време на сеансите.

— Разследваме убийство, докторе.

— И разполагате със самопризнанието на извършителя, така че в момента аз не преча на разследването.

Брайънт се усмихна, признавайки правотата й.

Алекс отвърна на усмивката му.

— А, и още нещо. Ако се свързвах с вас всеки път, когато някой пациент споделя с мен фантазиите си, това щеше да навреди непоправимо на репутацията ми.

Брайънт се прокашля. Да, сега Алекс определено се забавляваше. Мъжете бяха толкова по-лесни за манипулиране: елементарни, суетни същества!

Алекс сниши глас до тих шепот, сякаш в стаята бяха само тя и сержантът. Дотук отношенията им бяха строго едностранни, но сега терапевтката възнамеряваше да поиска заплащане за услугите си.

— Бихте ли ми казали поне как е горкото момиче?

Брайънт се поколеба.

— Опасявам се, че не е много добре. По всичко личи, че приживе нападателят й искрено се е разкаял за онова, което й е причинил.

Алекс цялата се стегна, предвкусвайки онова, което щеше да чуе.

— О, не, сигурно се е почувствала ужасно!

Брайънт кимна.

— Съсипана е от чувство за вина. Явно не е и допускала подобен развой на нещата. Отнела е живота му, защото в нейните очи той е бил чудовището, което я е изнасилило, а не измъчван от угризения човек, който дълбоко съжалява за постъпките си.

Алекс усети как я изпълва изпепеляваща ярост. Ако беше сама, щеше да троши и да хвърля през прозореца. Шибаната глупачка се чувствала виновна, задето пречукала копелето! Чувствала била угризения, защото светила маслото на шибания звяр, който я изнасилил брутално, пребил я и я зарязал да умре като куче!

Ловко скри гнева си зад невинна усмивка. Рут се беше оказала страшно разочарование. Беше възлагала такива надежди на този субект, а той всъщност бил жалък до слабоумие! На Алекс й се прищя Рут да беше тук, за да може лично да й извие врата!

— Докторе, бихме искали да научим повече за психическото състояние на Рут по времето, когато е извършила убийството.

Такава значи била причината за посещението им! Явно затова и на Рут още не беше повдигнато официално обвинение. Детективите се презастраховаха, в случай че защитата реши да пледира невменяемост. Искаха обвинението им да издържи в съда.

— Това е много трудно да се определи. В деня преди убийството не сме имали сеанс, така че…

— Готова ли сте въпреки това да свидетелствате в полза на Рут Уилис и да заявите в съда, че не е била на себе си, когато е извършила убийството?

— Несериозно е да се смята, че Рут е невменяема, само защото е посещавала психотерапевт.

— Това не е отговор на въпроса ми, докторе.

Разбира се, че не беше отговор на въпроса. Алекс просто нагнетяваше допълнително напрежението и се опитваше да им внуши, че я поставят в много трудно положение. Жената следовател отново дори не вдигна очи да я погледне.

— Нарочно не ви отговарям недвусмислено. Вижте, макар и отскоро, с Рут се познаваме добре и по време на сеансите помежду ни се установи разбирателство. С други думи, тя ми има доверие.

— Но ние трябва да разберем мотивите й малко по-добре, преди да продължим с разследването.

Алекс си даде ясна сметка, че следващите й думи щяха да предопределят живота на Рут оттук нататък. Ако по силата на професионалния си опит кажеше, че по време на убийството момичето не е съзнавало какво върши поради състояние на невменяемост или друга временна психоза, прокуратурата най-вероятно щеше да обвини Рут в непредумишлено убийство, само и само да си осигури осъдителна присъда.

От следващите думи на Алекс зависеше дали Рут щеше да лежи от пет до осем години или до живот.

— Не, не мога с чиста съвест да твърдя, че Рут Уилис е била невменяема.

Леле, как само мразеше разочарованията!

Това вече наистина привлече вниманието на следователите. И на двамата. Специално Брайънт направо се ободри.

— Докторе, имате ли готовност да свидетелствате в съда в полза на обвинението?

Алекс помълча повече от минута: престори се, че се разкъсва между лоялността към пациентката си и почтеното изпълнение на гражданския си дълг.

После дълбоко въздъхна.

— Само ако е абсолютно необходимо.

На ти, Рут! Тъпкано ще ти го върна.

Брайънт погледна отново началничката си, после протегна ръка към Алекс.

— Благодаря ви за отделеното време, доктор Торн. Много ни помогнахте.

Алекс кимна мълчаливо, сякаш все още потънала във вътрешни противоречия.

Брайънт тръгна към вратата, а инспекторката стана и го последва. На прага обаче спря и се обърна. После проговори за втори път, откакто беше дошла. Гласът й беше нисък, равен и твърд.

— Още една дума, доктор Торн. Малко съм изненадана, че при вашия опит, дългогодишната ви практика и толкова месеци, прекарани с пациентката, така и не сте доловили накъде отиват нещата.

Алекс срещна немигащия поглед на инспекторката: лъхна я такава ледена непоколебимост, че по гърба й пропълзя тръпка от вълнение. Двете останаха втренчени една в друга за минута, после инспектор Стоун сви рамене и излезе.

Вратата се затвори след следователите и Алекс остана сама в кабинета. Гневът още не я беше напуснал, но определено се чувстваше и заинтригувана. О, тя не беше от хората, които бягат от предизвикателства!

В главата й бавно започна да се оформя план и устните й се извиха в усмивка. Така е в живота: затвори ли се една врата, неизменно се отваря друга.