Игри на злото

Петдесет и едно

„Бардсли Хаус“ — на пет километра от центъра на град Честър — била създадена като приют за умопобъркани престъпници. Отворила врати в началото на деветнайсети век, в нея — за разлика от лондонската „Бедлам“, не се провеждали екскурзии, при които богатите клиенти били развеждани като из музей, за да наблюдават различните стадии на лудостта. „Бардсли Хаус“ държала пациентите си зад дебели врати и далеч от любопитни очи. Нищо отвън не подсказвало за лудостите, скрити вътре.

Еднокилометрова, настлана с чакъл алея се виеше през пищните, хълмисти морави на седемстотинакровия парк, преди да изведе посетителя пред внушителната постройка, запазила оригиналния си вид от построяването си през осемнайсети век.

Докато караше към главния вход, Алекс реши, че има и по-лоши места, където да те затворят, ако си побъркан.

Рецепцията не се различаваше по нищо от обикновено болнично фоайе. Из него бяха пръснати удобни кресла, комбинирани тук-таме с масички за кафе. Акварели на пейзажите от околността красяха стените, а от тонколоната, скрита зад камерата за видеонаблюдение, се разнасяше тиха чилаут музика.

Алекс тъкмо вдигна ръка над звънчето на плота, когато вратата към вътрешното помещение се отвори и оттам излезе да я посрещне една много пълна жена, наближаваща шейсетте. Един поглед беше достатъчен, за да стане ясно, че работи в болницата от много дълго. Под простичката синя престилка носеше черен панталон от евтин полиестер и бяла тениска. Ноктите й бяха лакирани в различни цветове, на шията и китката си носеше бижута от едри, яркожълти мъниста. Късо подстриганата й коса беше боядисана в светловиолетово. На баджа на гърдите й пишеше просто „Хелън“. Без титла, без служебна характеристика — само Хелън.

Алекс протегна ръка.

— Здравейте, казвам се…

— Доктор Торн — довърши Хелън с широка усмивка. Жената беше явно искрена и изпълнена с доверие. Алекс най обичаше такива като нея.

— Доктор Прайс ни предупреди за посещението ви. Помоли ме да ви помогна с всичко, което е по силите ми.

Че как иначе, помисли си Алекс. Доктор Натаниъл Прайс беше специализант тук, а „приятелството“ им с Алекс датираше още от студентските им години, когато Алекс беше узнала за хомосексуалната връзка на Натаниъл с един от преподавателите. По онова време тя нямаше полза от тайната му, а и не беше склонна към безпричинна злоба. За да използва информацията, трябваше да има изгода от това: най-малкото да се позабавлява от предизвиканите последствия. По време на следването от тайната на Прайс не можеше да бъде извлечено нищо: просто поредното чудо за три дни, което бързо-бързо щеше да потъне във водовъртежа на университетските клюки. Сега обаче простъпката му означаваше много. Особено за съпругата му и за трите му дъщери.

За щастие на Алекс въобще не й се наложи да го изнудва открито. Заплахата протече някак невидимо по телефонната връзка. За него беше достатъчно, че тя знае, и интуицията му — в която Алекс не се съмняваше — му подсказа, че не се ли подчини, ще бъде разобличен безмилостно. Със сигурност и до днес поддържаше тайно хомосексуални връзки. Алекс си отбеляза на ум да провери. Малко допълнителни амуниции нямаше да навредят!

— Много мило от ваша страна, Хелън — отвърна тя с усмивка и топло стисна протегнатата ръка. Грозните, дебели хора винаги се радваха на вниманието на слабите и красивите.

Хелън я поведе от фоайето през къс коридор, сви наляво и я покани в малък спретнат кабинет.

— Заповядайте, седнете.

Алекс седна. Помещението беше тесничко, функционално, а прозорецът гледаше към богато украсения фонтан пред източната фасада на сградата. Муцуната на делфина отгоре му изглеждаше така, сякаш не беше пръскала вода поне от петдесет години.

— От двайсет и две години съм главна сестра тук, така че, ако мога да ви бъда полезна с нещо, просто попитайте.

Алекс се облегна назад.

— Не знам доколко ви е осведомил доктор Прайс…

— Каза ми, че в момента работите върху подобен случай и всяка допълнителна информация ще ви бъде от помощ.

Алекс кимна с престорено съжаление.

— Сама разбирате, че не мога да навлизам в подробности, но, ако ми разкажете за Патриша Стоун и ми осигурите кратка среща с нея, това би ми помогнало да лекувам пациента си значително по-ефективно.

Хелън очевидно беше готова да споделя всякаква информация.

— Добре, тогава ще ви поразкажа, а ако ви хрумне въпрос, просто ме прекъснете.

Алекс извади бележника си. Хелън отпи от кутийка диетична кола: смешно, предвид килограмите й.

— Предполагам, че са ви известни подробностите от младостта на Пати. Тя е настанена тук през 1987 година, веднага след трагедията. Години преди това била диагностицирана с шизофрения, но се влияела добре от лекарствата и била освободена от предишното медицинско заведение по времето на масовата деинституционализация. Когато постъпила при нас, демонстрирала много от симптомите на шизофрения. Страдала от заблуди, халюцинации, объркана реч и периоди на кататоничен ступор. Била социално нефункционална и симптомите й продължавали повече от шест месеца, преди въдворяването й тук. При прегледа бяха изключени всякакви външни, медикаментозни причини, които биха могли да предизвикат сходна симптоматика.

— Бихте ли уточнили какви точно са заблудите и халюцинациите й? — попита Алекс. Тази лекция като за първокурсници започваше да й дотяга.

— Отначало чувала гласове в главата си, които спорели помежду си, напълно независими от нейната воля и личност. Тя била нещо като рефер помежду им, помирявала ги. Гласовете винаги настоявали да заеме страната на единия от тях. Пати страдала от изкривени представи за действителността. В картона й е записана една случка от времето още преди аз да постъпя тук. По време на обяд друга пациентка избутала чашата си с вода по масата към Пати. Според Пати това означавало, че сестрите се опитват да я убият и тя може да се защити само ако клекне на пода и уринира насред трапезарията. Скоро след като постъпих, тя разви фобия от прозорци: боеше се, че ако прозорецът е отворен, мислите й ще бъдат изсмукани от ума й и ще отлетят през него навън.

— Проявявала ли е склонност към насилие над околните?

Хелън кимна тъжно. Беше очевидно колко харесва Патриша Стоун. Да развиваш чувства към пациентите! Колко непрофесионално, помисли си Алекс.

— Да, за съжаление. Не е агресивна по природа, но има моменти, в които е трудно да я контролираме.

— Ще ми разкажете ли за тези инциденти?

Хелън взе папката с картона на пациентката, за да може да сподели повече подробности.

— През 1992 година нападна една възрастна пациентка, защото жената й изпращала телепатично някакви лоши мисли, които влизали в главата на Пати и тя искала това да престане. През 1997 година нападна друга пациентка, защото онази пък й изпращала някакви чувства и я принуждавала да ги преживява. Преди шест години нападна един посетител с твърдението, че контролирал съзнанието й и я принудил да си одраска коляното до кръв. А съвсем наскоро се нахвърли върху една млада сестра, защото й изпращала телепатични импулси.

Алекс беше искрено заинтригувана. Пати Стоун покриваше почти всички класически симптоми на Шнайдер. Проявата дори само на един от тях вече говореше за шизофрения.

Хелън затвори картона.

— Моля ви, не ме разбирайте криво. Тези епизоди на агресия са единични и силно раздалечени във времето. Иначе Пати е пациент за пример: сътрудничи, приятна е за общуване. Всеки инцидент обаче води до преоценка на медикаментозното й лечение. Отначало беше на терапия с хлорпромазин, а сега е на клозапин.

Клозапинът често се даваше на трудни за лечение шизофреници. Имаше и по-малко странични ефекти.

— Съществува ли връзка между агресивните изблици и посещения на членове на семейството й?

— През всичките тези години никой никога не е посещавал Пати.

Алекс се престори на изненадана.

— О, мислех, че дъщеря й…

— За съжаление, не. Откак е навършила осемнайсет години, се обажда всеки месец, но никога не е идвала.

— На Пати сигурно й е мъчно.

Хелън разпери ръце.

— Не е наша работа да се месим в семейните отношения. Просто се стараем да правим най-доброто за поверените ни пациенти.

— Има ли надежда Пати да бъде освободена някога оттук?

Хелън се замисли.

— Труден въпрос, доктор Торн. Има периоди, в които Пати е много стабилна, и не е трудно да си представим, че може да води живот вън от болницата, но периодичните изблици на агресия правят тази възможност малко вероятна. Освен това не забравяйте, че тя лежи тук вече повече от четвърт век. Тук животът й е познат, тя се чувства в безопасност. Ние не сме от онези болнични заведения, в които се цели бърз обрат при пациентите. Грижим се за поверените ни хора с ясното съзнание, че тази грижа може да продължи много дълго; в някои случаи дори до живот.

Алекс кимна сериозно, като си мислеше, че, ако досега не са поверили на тази жена задачата да пише рекламната брошура на болницата, е крайно време да го сторят.

— От друга страна вашите грижи са скъпи. Не съм виждала много болници, подобни на вашата.

— Имаме неколцина частни пациенти, които сами финансират престоя си. Разходите на останалите се покриват от държавата.

Ама разбира се, помисли си Алекс, особено онези пациенти, които същата тази държавна социална система е изоставила в миналото, така че е допуснала да предизвикат нечия смърт.

— Благодаря, Хелън. Много ми помогнахте. От пръв поглед се вижда, че сте неделима част от качествената грижа, която се полага за болните тук.

Хелън прие със задоволство комплимента.

— Разбирам, че желаете да се срещнете с Пати?

Ама че лесно стана, помисли си Алекс.

— Ако е възможно.

— Обясних на доктор Прайс, че няма да я принуждавам насила. Вече ви обясних, че при нея не идва никой, така че, ако тя се чувства неудобно или не желае да ви види, не мога да направя нищо повече.

Алекс кимна и се съгласи, макар и недотам охотно. Явно под сладките приказки на Хелън се криеше жена, на която не й липсваше кураж.

— Освен това аз ще присъствам през цялото време. Това трябва да е ясно, нали?

Алекс кимна. Хелън й харесваше все по-малко.

Главната сестра се изправи и направи знак на Алекс да я последва. Озоваха се отново в коридора с чилаут музиката. Отникъде не долиташе никакъв друг звук — доста зловещо. Хелън не носеше ключове: всяка врата се отваряше с код, който тя набираше със сръчността на дългогодишния опит.

Спряха пред тежка дъбова врата.

— Не бих желала да влизате в общите помещения на пациентите. За тях най-важна е рутината. Те знаят точните часове за свиждане, така че не искам да ги притесняваме.

Жената въведе Алекс в просторна стая, явно недостъпна за пациентите и без конкретно предназначение от страна на болницата.

— Седнете. Ще отида да поговоря с Пати.

Алекс поблагодари, но не седна веднага. Обиколи бавно стаята: две от стените бяха изпълнени с книги от пода до тавана. На третата стена висяха множество картини. Алекс разпозна творби на Гейнсбъро, Ван Дайк и сър Питър Лили.

После внимателно подбра мястото, на което да седне. Настани се с лице към прозорците с надежда Пати да седне срещу нея и да не се разсейва от нищо, което се случва отвън. Въпреки съмненията на Хелън Алекс беше сигурна, че Патриша ще се съгласи на срещата. Но посещението тук бездруго вече беше донесло огромна полза. За особено интересен намираше факта, че Ким не посещава майка си, но продължава да се обажда по телефона.

Алекс не беше сигурна какво повече би могла да научи, но просто изгаряше от нетърпение да види жената, родила Ким и изиграла такава важна роля в оформянето на сложната личност на инспекторката. Срещата с майката на Ким щеше още повече да затвърди връзката между нея и Алекс. Терапевтката беше уверена, че никой друг в живота на Ким не се беше срещал с единствената й жива роднина, така че това щеше да ги свърже по уникален начин.

Вратата се отвори и Алекс едва скри изненадата си при вида на Пати Стоун. Жената беше слаба, но не крехка. Косата й беше къса и напълно посивяла. Носеше широки дънки и пуловер на цветя. Беше обута в светлосини еспадрили. Изглеждаше така, сякаш допреди малко е работила сред цветята в слънчева градина — липсваше й само широкополата сламена шапка и кошничка с градинарски ножици.

Пати пристъпи напред, а Алекс се усмихна, като не пропусна да забележи скованите и бавни движения на пациентката.

— Здравей, Пати. Как си днес?

Жената позволи да й стиснат ръката. Дланта й беше топла, но отпусната. На пръв поглед изглеждаше изключено тази деликатна дама, на вид едва ли по-възрастна от петдесет и осем години, да е способна на агресия, но Алекс знаеше, че външният вид лъже.

Пати седна и закова в Алекс немигащия си поглед. В отговор Алекс се взря в неестествено черните ириси, които Ким явно беше наследила. Внезапно, без да мигне или да помръдне по какъвто и да било друг начин, Пати се плесна по бедрото.

Алекс не реагира на движението.

— Е, Пати, може ли малко да си поговорим?

Пати явно се вслуша в нещо, но това не беше гласът на Алекс. След шест-седем секунди кимна утвърдително.

— Ако е възможно, бих желала да си поприказваме за дъщеря ти Кимбърли.

— Познавате Кими? — никакво колебание в отговора и ново рязко шляпване по бедрото.

Алекс стрелна поглед настрани, където седеше Хелън и разлистваше списание: достатъчно далеч, за да не пречи, но достатъчно близо, за да чува всяка дума. И да следи реакциите на Пати. Налагаше се Алекс да формулира въпросите си изключително внимателно.

Алекс кимна в отговор и погледна жената право в очите. Шокирано осъзна, че вижда в тях напрегнат интерес, но миг по-късно Пати примигна и погледът й отново стана хрисим и покорен.

— Наскоро се запознах с нея. Разбрах, че скоро не сте се виждали.

Пати извърна поглед наляво и сбърчи чело.

— Извинявай, Пати. Разбрах, че скоро не си виждала Кими.

Самотна сълза потече по страната на жената, а ръцете й се задвижиха изведнъж, сякаш плетяха невидима плетка.

— Кими в безопасност?

— Да, Пати, Кими е в пълна безопасност. Тя работи много важна работа: полицай е.

— Кими в безопасност.

Алекс кимна в отговор, макар че очите на пациентката гледаха нейде над главата й.

— Кими се обажда, аз в безопасност.

Алекс продължи да кима. Често беше напълно безсмислено да се опитваш да следиш хаотичните приказки на болните от шизофрения. Забеляза, че списанието на Хелън си стои отворено все на една и съща страница.

— Можеш ли да ми разкажеш за детството на Кими? — натисна Алекс, без обаче да смята, че ще получи някакъв полезен отговор.

Ръцете на Пати плетяха все по-бързо.

— Майки в безопасност, Кими в безопасност. Дявол идва, дявол взима.

Изведнъж Пати замръзна, напълно неподвижна. След това бавно наклони глава настрани и се заслуша, макар че в помещението не се чуваше никакъв друг звук. О, за Бога, жено, стига си се разсейвала, помисли си Алекс.

Пати завъртя глава.

— Не, приятелка на Кими. Кими в безопасност.

Тя замълча да чуе отговора, който съществуваше само в главата й.

Пръстите й спряха да плетат, плеснаха бедрото и заплетоха още по-бързо.

— Не, приятелка на Кими. Кими приятелка. Кими в безопасност?

След това впи в Алекс поглед, пронизващ като рентгенов лъч.

— Нали?

Черните като нощ очи сякаш се взираха право в душата на Алекс. Тя кимна утвърдително.

С бързината на пантера Пати се нахвърли върху нея. От изненада реакцията на Алекс закъсня с цяла секунда. Ръцете на Пати скубеха косата й, деряха лицето й. Алекс инстинктивно вдигна ръце да я отблъсне. Сякаш някъде отдалеч дочу виковете на Хелън.

Ръцете на Пати бяха сякаш навсякъде, дращеха скалпа й. От устата на болната излизаше дълбок, гръден звук. По бузата на Алекс покапа слюнка. Потече към устните й и тя усети как й се повдига. Наведе глава да запази лицето си, но вече усещаше как страните и едното й слепоочие започват да парят от драскотините.

Алекс се опита отново да отблъсне Пати, но слабичката възрастна жена се беше надвесила над нея и това й даваше преимущество.

Алекс видя как ръцете на Хелън обгърнаха Пати през кръста и задърпаха, за да я отскубнат от жертвата й. Дясната ръка на болната стискаше здраво косата на Алекс. Когато Хелън дръпна за пореден пък, Алекс изкрещя от болката, когато цял кичур се изтръгна от скалпа й. Свободната ръка на Пати отчаяно се мъчеше да докопа още коса.

— Хванете другата й ръка, аз ще я издърпам! — подвикна Хелън.

Алекс посегна и напипа лявата ръка на болната. Пръстите стискаха косата й много здраво. Пати също дърпаше и очите на Алекс се насълзиха от болка. Тя се зае да разтваря един по един пръстите на стиснатия юмрук.

— Дърпай! — изкрещя на Хелън.

Хелън изтегли Пати назад, но тя продължаваше да размахва ръце към гостенката.

Алекс проследи с поглед как изведоха Пати вън от стаята. Подивелите очи на болната все така не се откъсваха от нея. От сладката възрастна жена в слънчевата градина не беше останала и следа; на нейно място се беше появило фучащо диво животно.

— Почакайте да извикам някой да ви прегледа — каза Хелън и изведе Пати навън.

Щом вратата се затвори, Алекс приглади косата си и стана да си върви. Нямаше никакво намерение да стои тук и минута повече. Преживяването й беше напълно достатъчно. Нищо повече нямаше да измъкне от тази луда.

Когато се настани обратно в колата, се зае да огледа нараняванията си. Дълга драскотина се проточваше от слепоочието чак до челюстта. Беше червена, но не кървеше. Останалата част от лицето й беше на червени петна от ноктите на Пати. Най-големите рани бяха скрити под косата.

Кожата на цялата й глава пламтеше.

Посещението се беше оказало много по-полезно, отколкото беше предполагала: без съмнение си заслужаваше да дойде.

У Пати имаше нещо, което се стори нелогично на Алекс. Тя извади бележника си.

Въпреки лекарствата, натрапливите движения у пациентката бяха ясно изразени. Рядко можеше да се види и подобно системно покриване на всички основни симптоми на шизофренията. Периодичните изблици на агресия, възникващи поразително редовно, също бяха интересни, както и аграматичните, на пръв поглед безсмислени фрази, които жената изричаше.

Алекс потропа с нокти по волана.

— Разбира се! — рече сама на себе си, когато всички парченца от картинката си дойдоха на местата. Алекс не се сдържа и се усмихна на хитро скроения план на лукавата възрастна жена.

Въпреки раните Алекс не можеше да не оцени иронията, че тази шизофреничка беше най-проницателният човек, когото срещаше от години.

Алекс даде задна и продължи да се усмихва: в края на краищата това посещение действително се беше оказало много полезно.