Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 98

По същото време, Александрия, Египет - 09. 45 ч.

(07.45 ч. по Гринуич)

След като пристигна в Александрия в малките часове на нощта, Емили се видя принудена да прекара няколко часа в сън в чакалнята на летището, защото не успя да се свърже с Атанасий по телефона. В обществения указател беше даден единствено номерът в неговия кабинет, а той нямаше да отвори преди нормално време сутринта. „Стига само да работи в събота“ - помисли си Емили. Атанасий Антун й беше направил впечатление на човек, който работи всеки ден и не променя навиците си през уикенда.

Върна се пред Библиотека Александрина преди отварянето й, едва-едва освежена, след като изплакна колкото можа тялото си в обществените тоалетни на летището. Гледаше как в библиотеката влизат служител след служител и се надяваше да зърне запомнящите се черти на Антун. Но след като на няколко пъти реши, че го е видяла, само за да установи, че се е объркала, започна да осъзнава, че черната брада и черният костюм не са толкова отличителни за мъж в Северен Египет. Когато рецепционистите най- накрая отключиха стъклените врати за читатели, Атанасий все още не беше дошъл.

„Не е добре, дори е много лошо.“

Мислите на Емили отново запрепускаха. Може би беше закъсняла. Заплахата, която нападателят й беше отправил в Истанбул, заплахата срещу египетския Библиотекар, вероятно вече е изпълнена. „Възможно ли е да са убили още един Помощник-пазител? Последно действие в дългата игра за власт?“

Не биваше да си тръгва, без да разбере със сигурност, а единственият начин, по който можеше да се свърже с Атанасий, беше да отиде в подземния му кабинет. Дължеше му поне това, а и имаше достатъчно голяма нужда от него, за да слезе в тъмните недра на библиотеката и да го потърси. Може би не беше мъртъв. Може би просто е останал да работи през нощта и е в сградата.

Емили влезе в огромната библиотека, мина през главната читалня и се върна по стъпките си отпреди два дни. Слезе на най-долното ниво. Там намери третата врата до стената зад рафтовете и влезе в коридорите в подземието на библиотеката. Много по-уверена сега, отколкото при първото си идване, пак се запъти към малкия страничен коридор с имената на строителите, издълбани по стените, и за втори път се озова пред дървената врата на Антун Над нея все още можеше да види надрасканата от Арно дума „СВЕТЛИНА“, която я доведе до първата й среща с египтянина.

Емили почука на вратата, този път без да се колебае.

- Доктор Антун, аз съм Емили Уес.

Зачака нервно вратата да се отвори. Едва успяваше да сдържи нетърпението, което гореше у нея, желанието да открие последната информация, която знаеше, че може да й даде Атанасий.

Отвътре не последва никакъв отговор и почука още веднъж, този път по-силно.

- Атанасий, моля ви, отворете. Важно е.

Когато тишината продължи, тя насочи мисълта си към първата им среща и си спомни „пропуска“ - фразата, която тогава й спечели достъп.

„Наистина ли и сега трябва да минавам през тази традиция?“

В мисълта присъстваше отчаяние, но Емили нямаше време да задълбава върху това.

- Петнайсет, ако е до сутринта! - оповести тя, спря да чука и зачака - но отговор не последва, а вратата остана затворена.

- Достатъчно!

Беше просто мисъл, но Емили бе обзета от такава енергия, че я изрече на глас. Коленичи пред вратата и погледна към дръжката. „Това не ти е чифт евтини белезници“ - помисли си - не беше сигурна дали уменията за отключване, които бе демонстрирала по-рано, ще са достатъчни за истинска ключалка. Но когато протегна ръка към дръжката, я завъртя лесно.

„Отключена е.“ Добър знак. Антун почти със сигурност е вътре. Но защо не й отговаря? Емили усети, че нещо не е наред, завъртя докрай дръжката и отвори със замах вратата, след което влетя в кабинета. Тясното помещение се осветяваше единствено от малка лампа на отрупаното с предмети бюро.

Тялото на Атанасий бе отпуснато на пода. Отначало Емили си помисли, че просто е заспал, свит в странна поза пред шкафа си с документи. Но съгледа локвата кръв, която го заобикаляше и се просмукваше през кафявия му костюм. Сетне зърна разкъсванията по лицето му и странния неестествен начин, по който бяха изкривени пръстите му. Признаците на мъчения се разкриха пред очите й един след друг.

Изпита едновременно ужас и гняв. Оше кръв, още смърт. Навсякъде край нея убиваха хора, нападаха самата нея, а тя не беше молила да я забъркват в тази история. Но виновниците се опитваха да стигнат до нещо, което Емили знаеше, че не може да им позволи да получат, водени от цели, които не биваше да допуска да постигнат.

Емили приклекна до Атанасий и изпита импулсивна нужда да провери състоянието му. Осъзнавайки, че е натрапник на място, което е сцена на жестоко нападение и очевидно на убийство, се опита да не обръща внимание на обстановката и грижливо избягна да стъпи в локвата кръв край Атанасий. Хвана го за раменете, като внимаваше ръкавите й да не се отъркат в окървавените му гърди, и ги бутна назад, с което повдигна главата му от тях. Бялата риза под сакото беше подгизнала от кръв и Емили съзря раната от куршум близо до средата на дясната страна на гърдите му. От нея беше изтелка много кръв и Емили видя по дрехите на Антун и по пода повече червена течност, отколкото си представяше, че е възможно да е останала в дребното му тяло.

Но после си даде сметка за нещо, което не очакваше. Тялото на Атанасий все още беше топло под дланта й. Тя свали ръка от рамото му, притисна пръст към сънната му артерия и почувства, че в неговите вени има пулс - слаб, но стабилен.

Атанасий още беше жив.