Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 61

11.45 ч.

- Влезте.

Мъжът изрече думите бавно - смесица от заповед и колебание. Планът, задействан от Пазителя, бе в критичната си фаза и работата, извършена, за да подготви Емили Уес за ролята й - по-голямата част от която бе реализирана, без Уес дори да подозира за това, - наближаваше кулминацията си.

Той отстъпи настрана и Емили влезе в кабинета от бетон и тухли, без прозорци. След нея мъжът затвори вратата и пусна малко резе.

- Моля, седнете.

Посочи й дървен стол в ъгъла - единствената повърхност в кабинета, която не бе покрита с купища листове, книги, папки и компютърно оборудване. Това беше кабинет, в който се работеше сериозно.

Емили седна. Мъжът се отправи към бюрото си, седна на въртящ се стол, който изскьрвд, и се обърна с лице към нея. Държеше ръцете си на коленете и се взираше в посетителката, без да продума.

Най- накрая Емили наруши мълчанието:

- Казвам се...

- Знам как се казвате, доктор Уес.

Звукът на собственото й име стресна Емили. Човекът от самото начало е знаел коя е.

- Не разбирам - отговори тя. - Щом вече знаете коя съм, защо не ме пуснахте първия път, когато почуках? Защо ми зададохте всичките странни въпроси пред вратата си?

Погледът на мъжа не трепна.

- Ние не действаме по този начин. Нашата работа се основава на... доверие. Трябваше да бъда абсолютно сигурен, че мога да ви се доверя.

Зад думите му Емили долови смесица от убеденост и облекчение.

- Не разбирам - повтори Емили. - Какво ви накара да решите, че можете да ми се доверите?

- Защото - отговори мъжът - знаехте името ми.

- Името ви ли?

- Петнайсет, ако е до сутринта - посочи събеседникът й към самия себе си. - В плът.

Ъгълчето на устата му трепна в нещо почти като усмивка.

Откровението обаче не намали подозренията на Емили и тя продължи да седи неподвижно.

- Съжалявам, доктор Уес - продължи мъжът, усетил задръжките й

Беше важно, критично Емили Уес да разбере какъв е залогът. Той трябваше да й помогне.

- Това, разбира се, не е истинското ми име - обясни той. - Казвам се Атанасий, макар че колегите ми тук ме познават като доктор Антун

В гласа му имаше искреност и очевидната му прямота леко поуспокои нервите на Емили.

- А фразата „петнайсет, ако е до сутринта“? - попита тя.

- Така се наричаме. Нещо като знак за идентификация. Прост начин да говорим един за друг, без да разкриваме истинската си самоличност.

Той млъкна и зачака на лицето на Емили да се появи признак на разбиране. Тя обаче си остана все така объркана и подозрителна.

Този път Атанасий стана, осъзнал, че трябва да направи нещо повече, за да спечели доверието на Емили. Направи една-единствена крачка през малкия кабинет, отвори шкаф с папки и извади невзрачен лист, пъхнат там сред безброй други.

- Това пристигна миналата седмица - оповести той и подаде листа на Емили.

На него тя видя кратка, написана на ръка бележка: „Доктор Емили Уес трябва да пристигне скоро. Ако знае какво да каже, кажи й това, което трябва да узнае.“

Емили почувства как гърлото й се свива. Почеркът беше на Арно Холмстрацд, същият като от писмата в чантата й Дори ръждивочервеникавото мастило беше същото.

Атанасий Антун се върна на мястото си.

- И така, какво е то, доктор Уес?

Емили отправи поглед към него.

- Кое какво е?

- Какво е това, което трябва да узнаете?

Внезапното преминаване на разговора във въпроси и отговори я завари неподготвена.

- Какво трябва да узная ли? Всичко. Абсолютно всичко. През последните двайсет и четири часа буквално прекосих света, като знаех само, че търся изчезналата Александрийска библиотека и...

Тя зарови в чантата си, извади писмата на Арно и погледна към първото.

- И това „общество, което я придружава“.

Погледна към мъжа насреща.

- Да заключа ли, че сте член на това Общество?

Реши, че спокойно може да свали картите на масата и да изпита събеседника си за малкото подробности, с които бе запозната.

Атанасий направи пауза. При нормални обстоятелства никой Библиотекар никога не би говорил за ролята си, за Обществото или за библиотеката. В хода на историята мнозина бяха предпочитали затворничество и дори смърт, отколкото да разкрият ролята си в благородното начинание. Но инструкциите на Пазителя бяха ясни. Емили Уес бе избрана за определена роля и трябваше да узнае истината, дори и ако с предоставянето на това знание той трябваше да наруши протокол, действал векове.

- Да - отговори най-после той съвсем искрено. - Но трябва да ви поправя, доктор Уес. Библиотеката, която търсите, не е изчезнала.

Замълча за момент, за да даде на Емили време да възприеме думите му.

- Тя е скрита.

Емили незабавно се втурна по следата.

- Значи Арно я е открил - каза тя - и двамата работите заедно, за да запазите съществуването й в тайна?

- Не точно - размърда се неспокойно на стола си Атанасий. Уес наистина не разбираше ситуацията. - Нямаше нужда да я откриваме, защото тя никога не е изчезвала. Винаги е била скрита и за нея са се грижили. Преднамерено.

Емили осмисли разкритието. Изглежда, Кайл за сетен път се бе оказал прав.

- Откога?

- Винаги - подчерта Атанасий. - Митът, че библиотеката е унищожена или загубена, винаги ни е бил от полза. Но тя не е мъртва и никога не е била. Тя е жива и активна. Точно както библиотеката на горния етаж, нашата колекция постоянно расте.

Емили не сваляше очи от Атанасий, но умът й се бе отправил в друга посока - назад през историята, към легендите и митовете, документите и откритията. Теориите, които бе обсъждала с Кайл и Уекслър, сега се превърнаха в смразяваща действителност. В света, такъв, какъвто го познаваше до днес, никой не знаеше какво се е случило с Александрийската библиотека. Всички бяха единодушни, че е изчезнала. Всички знаеха, че е загубена, при това от векове.

Всички... освен мъжа, седнал пред нея, и групата, от която беше част.

- Нашата роля - продължи Атанасий - е да се погрижим да остане жива. Обществото съществува, за да се погрижи библиотеката да остане такава, каквато винаги е била: най-голямата съкровищница от знания в историята, с определена цел, която трябва да изпълнява в хода на събитията в живота на човечеството.

Мисълта на Емили се върна обратно към настоящето и към въпроса, който я изгаряше най-силно.

- Значи знаете къде се намира?

Тя се приведе напред в жадно очакване на отговора. Когато го чу, установи, че съвсем не е този, който очакваше.

- Не - отговори Атанасий, подготвен за разочарованието, което видя изписано на лицето на Емили. - Никой от нас не знае къде е разположена библиотеката. Винаги е била най-строго пазената тайна на Обществото ни - тайна дори за нас, които работим в редиците му. Само два -ма души знаят местонахождението й - продължи той и се поправи: - или знаеха. И двамата бяха убити миналата седмица.

Емили почувства как нещо в гърдите й се свива. Изведнъж си спомни Арно Холмстранд, убит в кабинета му. Нима е имало второ убийство, още смърт? Мащабът на това, в което се забъркваше, се разширяваше драстично.

И все пак, колкото и невъобразимо сериозна да бе тази история, дори въпреки факта, че част от нея включваше две скорошни убийства, любопитството на Емили надви страха й Един момент, ключов момент, се открои сред думите на Атанасий и въпросът се изтърколи от устата на Емили.

- Кажете ми как действа - попита тя и се постара Антун да забележи колко искрена и нетърпелива е молбата й - Как се поддържа скрита библиотека?