Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 100

По същото време, Александрия, Египет -10.00 ч. (08.00 ч. по Гринуич)

- Боже мой, какво са ви сторили? - извика Емили и пак подпря главата на Атанасий на шкафа за документи зад гърба му

Той бавно дойде в съзнание. За първи път се беше размърдал, когато Емили притисна пръст към врата му, за да провери за пулс, и щом успя да застави очите си да се отворят и се изтръгна от дълбокия сън, който заплашваше да го надвие, зърна лицето на Емили - лице, въплъщаващо такава надежда, лице, на което беше заложил толкова много, лице, което не мислеше, че ще види отново.

- Приятелите... дойдоха... тук... - изхриптя Атанасий Дупката в гърдите му затрудняваше говора. - Посред нощ. Искаха... да говорим.

Докато говореше, от раната се разнесе ужасно стържещо клокочене. Емили разбра, че дробът му е пронизан. Стана и тръгна към телефона на бюрото. Ако успее да повика помощ, може би линейката ще пристигне навреме.

- Не - заповяда Атанасий от пода.

Емили се обърна към него и го погледна в очите, а раненият изхриптя категорично:

- Вече е твърде късно. В момента се налага да мислим... за нещо по-важно от нас самите.

Емили се поколеба. Инстинктът я караше да повика помощ и й беше трудно да го потисне. Атанасий обаче вдигна поглед към нея с умолително изражение - изражение на човек, който знае, че часът му е ударил, и иска да оползотвори оставащите му мигове по най-добрия начин. Емили се обърна с гръб към бюрото и пак коленичи до египтянина.

- Боже мой, те знаят, нали? - промълви тя. - Дошли са да ви убият.

С огромно усилие Антун кимна.

- Разпитваха ме с часове... но после тия... копелета... не ме улучиха в сърцето - изхриптя

той.

Емили ненадейно почувства, че състоянието на човека, когото беше дошла да намери, й идва в повече. Антун беше прекарал последните часове сам на пода на кабинета си в Библиотека Александрина, измъчван до чудовищна степен, с живот, който бавно изтичаше заедно с кръвта му, в тишина, сам.

- Не им казах нищо - добави Атанасий. Мургавото му лице беше бледо, сенките по него -по-дълбоки, а чертите му вече придобиваха призрачен вид. Той обаче успя да се насили и продължи: - Опитаха се... но успях да опазя... тайната ни.

- Знам, знам - стисна Емили по-силно неговата ръка в опит да му внуши усещане за утеха и доверие. - Сигурна съм, че сте били силен.

Атанасий се усмихна, доволен, че е изпълнил докрай дълга си. Сетне усмивката изчезна. Умът му все още беше достатъчно ясен, за да се запита какво означава фактът, че Емили е тук, с него.

- Защо... сте тук? - успя да я попита.

Емили почувства, че не му остава много време, затова съкрати подробностите до минимум.

- Открих последната нишка. Беше в двореца Долмабахче, на брега на Босфора. Намерих я в спалнята на Ататюрк, на диван до леглото, в което е издъхнал.

Атанасий вдигна вежда, доколкото можа.

- Беше точно както с другите - продължи Емили. - Символът на библиотеката и отдолу един ред текст. Но този път имаше и втори символ. И той, и текстът - Пълен кръг: божественият таван на Оксфорд и домът на Библиотеката - сочат обратно към Оксфорд.

Атанасий нямаше силата да повтори въпроса, но изражението му гласеше: „Тогава защо сте тук?“

- Тук съм - отговори Емили, - защото не вярвам, че Арно Холмстранд би съставил поредица от нишки, които да ме водят в кръг. Той постоянно се възмущаваше от логиката на разсъжденията в кръг, от връщането към отправната точка. А сега трябва да повярвам, че е създал поредица от инструкции, които ме пращат обратно там, откъдето започнах, на броени метри от Университетската църква, в която беше положено началото на всичко? Съжалявам, но не го вярвам.

Атанасий кимна, но главата му започна да клюмва, а дишането му стана по-затруднено. Емили почувства, че трябва да мине право към целта, за да се увери, че саможертвата му не е била напразна.

- Атанасий, всичко, което ми казахте за библиотеката, за вашето Общество - всичко то е старо. Свързано е само с миналото.

Наклони се напред, докато лицето й се озова на сантиметри от неговото.

- Това може да бъде само половината от историята ви. Има нещо, което не ми казвате. Моля ви, сега е моментът. Трябва да ми кажете онова, което не знам. Какво прави биб -лиотеката нова, различна? Какво я изважда от кръга?

Атанасий впери поглед в дълбоките сини очи на Емили. Дълбоко в себе си знаеше, че това са последните му мигове, и Уес също беше наясно. Той примигна с всичка сила, съсредоточи се върху задачата да запази съзнание за колкото се може по-дълго.

- Помните ли... доктор Уес, какво ви разказах за нашата... за нашата работа като Библиотекари? Как... всеки месец предаваме материалите си на Пазителя?

Мисълта на Емили се върна към предишния им разговор.

- Да, да, помня. Нещо за оставяне на пратки, които след това някой прибира.

- Точно така. Събираме информацията си и я доставяме във ввд на пратка. Пазителят... той получава материалите и обновява библиотеката с тях.

Задъха се и започна да кашля. Кръв потече от устата му и от раната на гърдите.

- На бюрото ми - успя да изрече най- после той и посочи с чело към отрупания с какво ли не плот. - Това е... последният ми принос. Трябваше да го оставя по-късно... днес.

Емили погледна към бюрото. Там, сред документите, съгледа пакетче, увито в кафява хартия и завързано почти банално с връв. Тя посегна и го сграбчи.

- Давайте... - подкани я Атанасий. - Отворете го.