Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 55

>10.40 ч.

Най-трудната част бе да реши откъде да започне. Размерите на библиотеката правеха всяко възможно решение произволно, но знаеше, че все отнякъде трябва да започне. Качи се обратно по малкото стълбище, по което екскурзоводката бе слязла няколко минути преди Емили да се отдели от групата, до панел с плексиглас, показващ плана на главната читалня. Извади блекбърито, кликна на екрана и извика надрасканите думи, които бе снимала в Оксфорд.

„Намерих наследството на Птолемей“ - помисли си тя, препрочитайки издълбания на ръка първи ред. Под него се намираха трите думи, за които предусещаше, че трябва да я отведат до място тук, в Библиотека Александрина: стъкло, пясък, светлина.

„Да започнем от началото. Стъкло.“

Нямаше представа какво общо може да има стъклото с мисията й да открие изчезналата Александрийска библиотека, но тази част от сградата, която бе посветена на историята на града, не можеше да е лоша отправна точка.

Като си спомни гордостта на екскурзоводката от достъпните за всички компютърни терминали, разпръснати из Библиотека Александрина, Емили се запъти към близък компютър и избра английската версия на каталога от менюто на екрана. Появи се познат интерфейс на търсене - приличаше на другите каталози на академични библиотеки, на които се бе натъквала в различни институции в процеса на работата си. Бързо стигна до точния интерфейс и въведе критериите си за търсене. Огледа редовете с резултати и видя „История: Александрия (древна)“, а до нея - поредица от цифри, които я насочваха към ниво 4, ред 25- 63. Върна се до плексигласа, видя как да стигне до мястото и се обърна да тръгне нататък.

Мина през две нива с галерии, стигна до четвъртото ниво на читалнята и се приближи към ред 25, където по-голямата колекция от древната история на Средиземноморието започваше да се фокусира върху самата Александрия. Книгите стояха на рафтовете си на малко по-големи купчини от тези, край които бе минала. Всъщност тези рафтове повече приличаха на това, което можеше да се очаква от библиотека, и контрастът биеше на очи. Емили осъзна, че останалата част от читалнята въпреки великолепието си изглежда тъжна и призрачна. Една от най-зрелищните библиотеки на Земята, но в по-голямата си част празна - сякаш показваше на света волята и желанието на потенциала си за учене, без все още да е разбрала какво иска да каже.

Тя тръгна между дългите редове, като оглеждаше страничните надписи на книги на френски, английски, испански, руски, немски, арабски. „Бог да ми е на помощ, ако е на арабски“ - помисли си. Можеше да се оправи с повечето романски езици, както и с традиционните гръцки и латински. Можеше дори да разбере достатъчно даже от славянските азбуки. Но арабският се намираше далеч нагоре на дървото на световните езици - толкова високо, колкото никога не беше дръзвала да се изкачи.

Когато стигна до петия и последен рафт на ред 63, последния ред от указанията, вече предчувстваше, че няма да намери нищо. Последната купчина книги бе посветена на годините на упадъка на града, но нито в техните заглавия, нито в заглавията на тези преди тях имаше нещо общо със стъкло. „Сякаш би могло да има“ - помисли си.

Изправи се и се отправи към излъскания парапет на балкона, който артистично отделяше нейното ниво от долното. Май разсъждаваше в погрешна посока. Стъклото, колкото и далеч в историята да датираше появата му, открай време е свързано по-скоро с модерността. Може би изобщо не трябваше да търси в историята. Модерно стъкло? Стъкларство? Стъкларски технологии? Емили пак се насочи към един от компютърните терминали, които се намираха на всеки няколко крачки. Въведе нови критерии за търсене в стандартния интерфейс и след няколко минути видя упътванията към „Материали, съвременни: стъкло“, след което се запъти към друг стилизиран кът на комплекса.

Бърз оглед на рафтовете я изправи срещу обратната страна на проблема, който бе срещнала при оглеждането на историческата литература: тук всички книги бяха за стъкло, но нямаше нищо, свързано с Александрия или с библиотеката. Различни причини за разочарование, но резултатът - един и същ.

„Мисли, професоре!“

Едва не го изрече на глас, сякаш само със силата на агресивното си упорстване беше в състояние да се застави да открие пътеката, която трябваше да следва.

„Стъкло, пясък, светлина... какво, за бога, би трябвало да означава?

„Мисли творчески.“ Може би решението бе не в намирането на един или друг термин, а в комбинацията им. Всички знаеха, че стъклото се изработва от пясък. С това се изчерпваха познанията на Емили за изкуството на стъкларството. Светлина... светлината също бе сред понятията. Светлината очевидно преминаваше през стъклото.

Емили затвори очи в опит да стигне до прозрение чрез творческо комбиниране на думите.

„Дали наследството на Птолемей не е някакъв процес? Превръщането на египетските пясъци в стъкло? Пропускане на светлината?“ Това бе преувеличаване, но все пак е по-добро от нищо. Тя отново се запъти към рафтовете с историята, този път решена да намери всеки том, в който ставаше дума за Птолемей. „Но кой Птолемей?“ Още докато вървеше, Емили знаеше, че възможностите са прекалено много, за да доведат до нещо. На египетския трон са се изредили един след друг петнайсет царе на име Птолемей и имаше поне два пъти повече генерали, принцове, владетели и командири, носили царственото име по време на династията. Всеки от тях имаше история. И Емили беше сигурна, че на всеки е посветена поне малка колек -ция от книги.

„Това няма да ме доведе доникъде.“

Спря, преди да се е изкачила обратно до четвъртото ниво, и отстъпи настрана през площадката към една от групичките столове, разпръснати из библиотеката. Нямаше смисъл да тича напред-назад между лавиците при всяко хрумване. Трябваше да седне, да помисли и да реши какво точно се очаква да потърси.

Седна облегната възможно най-назад на един твърд стол със сиво-синкава дамаска и остави слънчевата светлина отгоре да отвлече вниманието й от гледките наоколо. Пак затвори очи и се опита да се съсредоточи.

„Уликите в Оксфорд бяха измамни - напомни си тя. - Езикът им беше точен и целеше да заблуди четящия при първо четене.“ Извади телефона си и за стотен път се взря в снимката от църквата.

„Наследството на Птолемей“ - каза си и отново си припомни думите на Уекслър какво означава „наследство“: нещо, което човек притежава сега, а не нещо изчезнало. Това напътствие я беше довело тук. Вероятно трябваше още веднъж да го последва, да промени подхода си. Вместо да обикаля из библиотеката и да търси нещо, в което има важен елемент от наследството на царя, трябваше да започне от предположението, че това е неговото наследство. „В момента седя в него“ - помисли си, отвори очи и за сетен път огледа сцената. „Какво има тук, на това място, и то свързва трите понятия?“

На съседен компютърен терминал една жена тракаше по клавиатурата си и от малките слушалки в ушите й се носеше музика. Емили не можеше да е сигурна, но жената май тихичко пригласяше. Музика, тананикане, печатане, щракане на компютър - жената, изглежда, беше седнала на това бюро, на този компютър, в този момент специално за да разсее Емили.

Емили затвори очи и облегна глава назад на стола, остави слънчевата светлина да покрие лицето й и да успокои кръвта й.

И тогава я осени прозрението.

„Слънчева светлина.“ Светлина, която се изливаше от горе надолу. Имаше само един начин, по който е възможно това да се случи. Очите на Емили рязко се отвориха.

„Стъкло.“ Огромният наклонен таван представляваше великолепна мрежа от стъклени панели, пропускащи египетското слънце. Всеки от тях бе обхванат в гранитен алков и всички те създаваха пресичаща се мрежа от панели, които превръщаха златистожълтата светлина в мекото сиво, което изпълваше библиотеката отдолу.

Емили се изправи на стола си. „Стъкло, пясък, светлина.“ Отново погледна към екрана на блекбърито си и изображението изведнъж й се стори различно. Ново. Имаше нещо, което преди това не беше забелязала: форма. Който и да е надраскал съобщението в дървената преграда на олтара в Оксфорд, не е написал трите думи една до друга. Бяха издълбани в дървото вертикално. Думата „стъкло“ не се намираше до другите, а над тях.

СТЪКЛО

ПЯСЪК

СВЕТЛИНА

Емили отново погледна към наклонения таван високо над главата си. Тук, в средата на наследството на Птолемей, стъклото се издигаше над всичко.

Възможно ли бе тези думи да са карта? Общ план, който Емили трябваше да последва?

Върхът на библиотеката е от стъкло. Тя е построена на египетски пясък. Емили погледна към снимката. „Под пясъка, светлина.

Трябва да сляза на сутерена. “