Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 83

19.15 ч.

Щом краката й стъпиха на твърда земя, Емили се обърна към огромния дворец Долмабахче от лявата й страна и се опита да тръгне към него безгрижно, сякаш сърцето й не биеше лудо. Пробва да върви по средата на оживения тротоар.

„Ако успея да вляза и вътре да се отскубна, все още може да им се изплъзна.“

Помъчи се да се утеши с мисълта, че мъжете я следяха от пристигането й в Турция, което означаваше, че трябва да са били с нея и по -рано, в двореца Топкапъ. Били са е нея, но не я нараниха. Дори не й попречиха. Молеше се да не го направят и сега.

„Просто не издавай, че подозираш нещо - заповяда си. Ако разберат, че си ги забелязала, сигурно всичко ще се промени.“

Насили се да забави крачка, да се нагоди към доста ленивата небрежна походка на другите минувачи. Да се слее с тълпата.

След няколко минути стигна до двореца. Протегна врат, за да го види в цялата му ширина сега, застанала пред него. Долмабахче представляваше приказна гледка. Въпреки страха си се запита дали величествената му фасада не е вариантът на Османската империя от XIX век на „стъписай и удивлявай“, когато става въпрос за имперска показност и демонстрация на власт и разкош.

Последва знаците, които я насочваха към главния вход на двореца. Вратите му бяха отворени, а осветлението - включено, приветствайки закъснелите за специалното събитие на вечерта. С приближаването Емили забави крачка още повече, приглади дизайнерското си яке и прибра донякъде разрошената си коса в спретната професионална опашка. Запита се дали в сегашния си раздърпан вид ще успее да мине за заинтересован учен, изпълнен с желание да узнае повече за френско-турските отношения. Трябваше да се надява, че ще успее.

От вътрешната страна на вратите старинна дървена масичка изпълняваше ролята на регистратура и Емили плати абсурдна такса за присъствие на лекцията. Извини се любезно за закъснението на служител, който сякаш изобщо не се вълнуваше от това, взе билета си и влезе в сградата.

Точно както очакваше, разкошът я смая. Главният вход, наречен Залата на медалите -Емили го прочете на малка табелка, оставена заради дневните туристически групи -завладяваше всички сетива. Беше огромна, с плавно спускащи се стълбища, грамаден полилей, гравирани маси и впечатляващи картини. Ненадейно безплатното шампанско и тоалетни артикули, които бе получила на полета първа класа от Англия, вече не й се струваха „лукс“, не и толкова, колкото преди.

Откъсна поглед от заобикалящото я великолепие и пое след малка група други посетители, които тъкмо завиваха зад един ъгъл и влизаха в това, което дори оттук можеше да види, че е почти толкова зашеметяваща приемна. Когато се приближи, видя, че е пълна с дървени столове, застлани с червено кадифе. Почти всички бяха заети от посетители, които внимателно слушаха. От елегантен подиум отпред мъж говореше на аудиторията на френски. Изглежда, лекцията вече бе започнала.

Точно преди да влезе в помещението, Емили приведе плана си в действие. Ненадейно „си спомни“, че трябва да отиде до тоалетната, и помоли пазача за указания.

- Две врати по-нататък, отдясно.

Емили измина разстоянието в указаната посока. После се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, зави зад един ъгъл и изчезна в тъмните помещения на палата.