Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 104

Между Александрия и Оксфорд - 12.30 ч. по Гринуич

В часовете след смъртта на Атанасий Антун Емили действа бързо: пъхна в джоба си дивидито, последната му „пратка“ за библиотеката, и извърши кратко, но щателно претърсване на кабинета - търсеше документи или нещо друго, което да я свърже с библиотеката. Не намери нищо - Атанасий стриктно се беше придържал към принципа за секретност. А после, като се движеше възможно най-бързо с ясната мисъл, че колкото повече се бави, толкова по-голяма е вероятността да я видят или заловят на място, където е извършено убийство, забърса повърхностите, които бе докоснала - опитваше се да заличи всяка следа, водеща към нея. Най-накрая направи най-доброто при тези обстоятелства да се сбогува почтително с човека, отдал живота си, за да опази библиотеката. Положи тялото му на пода и скръсти ръцете на гърдите му. Не знаеше коя религия е изповядвал, но малкият коптски кръст на бюрото говореше за известна отдаденост. Емили затвори очи и изрече наум кратка молитва за душата му. После излезе за последен път от кабинета, като остави вратата леко открехната, та минаващите по коридора служители да открият тялото по-скоро. Да не го оставя задълго в подобно състояние -това беше последната услуга, която можеше да му направи

Вече беше на друг нощен полет на „Търкиш Еърлайнс“ и се носеше в мрака над Средиземно море обратно към Англия. Откакто бе напуснала територията на Библиотека Александрина, се бе отдала на две неща: да остане невидима и да се подготви за това, което трябваше да направи след полета. Първото постигна, като хвана такси от „Корниш“ до квартал с голям пазар близо до „Борг Ел Араб“ Там намери банкомат и изтегли максималното количество пари, позволено от банката й. После влезе в най-близката банка и ги обмени за британски лири, след което обмени с кредитната си карта сума, еквивалентна на още двеста лири, и изтегли шестстотин турски лири. Това беше последният път, в който използваше картите си. Щеше да купи билета си до Великобритания на място, в брой и в последния възможен момент преди затварянето на гишето. Съветът пак щеше да успее да проследи действията й, но тя щеше да им предостави възможно по-малко време, за да съставят плановете си според ходовете й.

После се замисли за това, което я очакваше. В Англия, в Оксфорд, щеше да разполага с повече ресурси, отколкото в Египет. Знаеше, че хранилището на библиотеката не е там. Беше уловка, оставена от Пазителя. Всъщност известното й сега означаваше, че библиотеката може вече изобщо да няма хранилище. Разбирането й за историята все пак се бе променило веднъж, когато узна, че Александрийската библиотека може да е била открита, а после пак, когато разбра, че изобщо не е изчезвала. Сега, когато научи, че библиотеката е напредвала през историята, заедно с историята - направлявайки историята- и е станала дигитална, съставена от металически дискове, мрежи и общо пространство, историята за пореден път се превърна в нещо ново.

Преди излитането на самолета Емили намери кафене с интернет и откри терминал, възможно най- уединен при тези обстоятелства. Там пъхна дивидито на Атанасий в гнездото за преносими носители с надеждата да разбере от първа ръка нещо за съдържанието на библиотеката. Оказа се, че главното съдържание на диска е енкриптирано. Емили осъзна, че фактът не би трябвало да я изненадва. Но до недостъпната папка със съдържанието на диввдито имаше текстов файл с просто заглавие от две думи: „ЗаЕмили. txt.“ Атанасий е знаел, че въпросната пратка ще се озове в ръцете на Емили, и й беше оставил повече напътствия, отколкото му бе позволило времето им в живота. Дали е добавил файла в самия край, след нападението, докато е седял сам в подземния си кабинет и кръвта му е изтичала капка по капка? При мисълта гърлото на Емили се сви.

Файлът започваше с по-подробна версия на разказа, който Атанасий бе подел на пода в кабинета си. Емили го прочете с неимоверно напрежение.

Самата библиотека е започнала прехода си към компютризирана форма в края на 50-те години на XX век, когато широкото познание на Обществото за напредъка в областта на компютърните технологии е направило това възможно. Първоначално намерението на Обществото е било само да направи дигитални копия на физическите екземпляри в хранилището, но в началото на 60- те години двама от нашите Библиотекари в Съединените щати започнали да събират информация за ново изследване, провеждано в лабораторията „Линкълн“ в Мичиганския институт по технологиите, както и за новаторски проект за мрежа, разработван в УКЛА* и в правителствената Мрежа на агенции за проекти на съвременни изследвания, позната като ARPA. Макар че плодът на усилията им, по-късно наречен ARPANET - предшественикът на съвременния интернет - изпраща първите си пет съобщения едва през есента на 1969 година, ние сме видели потенциала на работата им много по -рано и съчетавайки го с технологии, които сме възприели от съветски изследователи, сме довършили създаването на първата си напълно функционална мрежа през 1964 година.

Докато четеше информацията, Емили отново си спомни думите на Арно Холмстравд: „Знанието не е кръгообразно. Кръгообразно е невежеството. Знанието е застанало в средата на старото, но винаги сочи към новото.“ Трансформирането на библиотеката през втората половина на XX век е доказателство за бъдещето на Пазителя. Повече от две хилядолетия библиотеката е била в състояние на постоянно действие и е добавяла информация от безброй векове, но се е насочила към новата дигитална ера и е повела нататък света около себе си.

Ясно е било, че светът се насочва натам. Ние сме го разбрали много преди всички други - и сме направили

Калифорнийски университет „Лос Анджелис“ - Бел. прев.

първите крачки. А после, когато е настъпил подходящият момент, сме помогнали и на други да се отправят по този път и сме се погрижили в развитието на тези нови технологии да е налице баланс. Все пак това се е случвало в разгара на Студената война. Не е било нито в наш интерес, нито в този на света, която и да било сила единствена да разполага с подобна технология. Погрижихме се знанието за нея да напредне и да се разпространи така, както трябва.

Както и преди, Обществото на александрийските Библиотекари беше изиграло тактическата си роля. Библиотекарите не просто са събирали информация и знания, а са ги използвали - „споделяли“, както описа работата им Атанасий - по начин, който Емили не можеше да не възприеме като манипулативен Усещане за неудобство се надигна в съзнанието й още първия път, когато Атанасий й разказа за активната роля на Обществото в оформянето на световните събития, и се завръщаше всеки път, щом си помислеше за начина, по който Библиотекарите използваха влиянието си. Такъв контрол криеше и опасност.

Докато дигитализирането на библиотеката продължаваше, нашата мрежа се разпространи по целия свят. Точно както мрежата, която се превърна в интернет, нашата беше предопределена да е огромна и специално защитена против повреди. Тя е навсякъде и никъде. Има разклонения по цял свят, макар че всяко от тях просто отбелязва наличието на данни. Къде се намират самите данни, къде ги държат - не ни е известно. Единственото, с което разполагам, е абсолютната убеденост на Пазителя, че е невъзможно системата да бъде открита. Дори ако ние с вас можехме да открием някоя от физическите машини, пренасящи мрежата ни, и да я разглобим на парчета, пак няма да разберем нищо. Нищо не се пази закодирано или на физически носители. Всички данни просто „плават“ в паметта между отделните части на мрежата ни. Ако откриете някой компонент и се опитате да го присвоите, ще намерите единствено обикновен компютър. Празна кутия.

Най-важното е, че Пазителят можеше да достигне мрежата отвсякъде. В която и точка на света да се намира, можеше да влезе в съдържанието й, да го обнови и когато се налага, да освобождава информация. Имаше интерфейс, до който той можеше да стигне винаги при нужда, винаги когато се наложеше. Но какъв е той, така и не разбрах.

Докато се приближаваше към края на файла, оптимизмът на Емили започна да намалява. Мисълта, че библиотеката представлява качена в мрежа колекция, достъпна в електронен формат, доскоро сякаш показваше, че е по- близо до нея, отколкото беше вярвала през последните няколко дни. Нямаше нужда да търси някакво умело скрито хранилище или съкровищница: трябваше само да се логне в мрежата, и знанието, трупано векове наред, щеше да е на върха на пръстите й Но докато четеше обясненията на Атанасий за предпазните мерки, предприети от Обществото, за да направи библиотеката незабележима, като знаеше, че дори физически да намери части от нея, те ще бъдат безполезни, осъзна, че й предстои път, изпълнен с предизвикателства. А после, когато разбра, че самият интерфейс не е познат дори на единствения човек, който разполагаше с най-пълната информация за библиотеката и Обществото, библиотеката й се стори по-далеч от когато и да било.

Библиотеката е навсякъде - завършваше файлът на Атанасий. - Сигурен съм, че ако Пазителят беше жив, щеше да може да я достигне тук, в тази сграда и дори от моя кабинет. Но сега просто не знам. Това, което трябва да намерите, доктор Уес, е входът.

Емили затвори файла, извади диввдито от гнездото и осъзна, че през последните четири дни двама мъже, според всички сведения велики хора, бяха прекарали последните си часове в изготвянето на последния си завет за нея и как животът й вече се направлява от предсмъртните им желания. Усещането, че е част от нещо благородно, нещо велико, я обзе с нова определеност.

Сега Емили се облегна назад, притисната на малката си седалка в самолета, и се загледа с празен поглед през прозорчето, докато сенчестите хълмове и планини на Западна Европа бавно минаваха под нея в тъмнината на ранната утрин. „Входът.“ Звучеше толкова просто. В действителност представляваше пъзел, който Емили знаеше, че няма да разреши лесно. Но докато продължаваше да мисли, изненадата й от последните открития започна да избледнява. Защо да се учудва, че библиотеката е била „ъпгрейдната“, за да съответства на обстоятелствата в модерния свят? Някога оригиналната библиотека е била абсолютно модернизирана за времето си, истински пробив в света на знанието. Никой дотогава не е замислял хранилище за информация от подобен мащаб, камо ли да го е създавал. Никога дотогава не е създавана централизирана мрежа от служители в цялата империя и целия познат свят, натоварена със задачата да събира данни за колективна банка от сведения за човешката мъдрост и тактически да ги използва за развитието на човечеството. Наистина ли е толкова изненадващо, че с разрастването си библиотеката е усвоила нови средства за постигане на своите цели - да остане на върха на всяко ново и креативно творчество?

Постепенно мислите й набраха увереност. Беше се спасила от смъртта. Вече беше наясно какво наистина търси, нямаше повече уловки и замаскирвания. Арно Холмстранд е създал сложния етап от последните четири дни, за да я отведе до това знание, до това разбиране, и Емили беше убедена, че отнякъде ще получи необходимата информация, за да намери необходимото. Списъкът с начини, по който Арно беше подготвил успеха й, беше дълъг.

„Списък.“ Думата се задържа в паметта й и отново я върна към единствената подробност, която не пасваше в голямата схема на нещата: списъкът с имената - имена в две групи, изпратен в две текстови съобщения. Спомни си разкритието на Антун, че това е част от заговора на Съвета да придобие власт в американското правителство; през последните три дни бе видяла достатъчно, за да знае, че сегашната президентска администрация на Америка се люшка опасно. Заговорът - какъвто и да е - действаше.

„Тези два списъка.“ Сега паметта на Емили се стрелна към един миг, към коментар на нападателя й в Истанбул. Докато й вземаше телефона и го подаваше на партньора си, му даде инструкция за съобщенията с двете групи имена. „Изпратиха й го в две съобщения. Ключът е във второто - това с имената на нашите хора.“

Ето това беше: нашите хора. От Атанасий Емили вече знаеше, че имената от първата група са на хора, които са били набелязани и екзекутирани като част от заговора да свалят президента от поста му. Досега предполагаше, че втората група са хора, които Съветът иска да издигне - хора, които може да манипулира в една нова администрация. Но думите на нападателя й бяха по-конкретни. „Имената на нашите хора“, беше изрекъл той. Вторият списък не беше с имената на хора, които трябваше да бъдат повлияни и манипулирани: беше списък с хората на Съвета, членовете на самия Съвет, които с падането на президента щяха да се озоват в положение, позволяващо им да усвоят нови позиции във властта.

Кожата на Емили стана леденостудена. Ако беше права... почти не можеше да си представи докъде се простира обхватът на Съвета, както и предателството му. Имената от списъка бяха имена, които тя познаваше добре. Имена, познати на всеки американец. Имена, познати по цял свят. Гениалността на заговора на Съвета се съчета с ужасното откритие колко далеч наистина стига неговата власт. Както беше предсказал Атанасий, Съветът създаваше вакуум във властта на върха на американската политическа система, но не го правеше с надеждата, че може да запълни тази празнота с хора, на които е в състояние да повлияе. Вече разполагаха с такива хора, които просто щяха да встъпят в нова длъжност. Вицепрезидентът беше само началото.

Тези хора трябваше да бъдат спрени. Съветът трябваше да бъде спрян. Емили трябваше да намери начин, колкото и ужасяваща да изглеждаше задачата. Скоро щеше да кацнг в Англия и да се върне в Оксфорд. Веднъж стигнала там, щеше да очертае последните стъпки, необходими й, за да разбере къде се намира целта й. Щеше да разбере какво наистина означават думите, че библиотеката е мрежа. И щеше да намери входа.