Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 72

17.15 ч.

Езикът на Емили все едно бе залепнал за гърлото. Никога досега не е имала повод да изпита емоционална паника и докато осмисляше думите на Майкъл, те я поразиха още по-жестоко, защото бяха непознати. Кожата й сякаш изстина, всички звуци във въздуха наоколо избледняха, а съзнанието й се превърна в неорганизирана мъгла. И тогава за първи път в живота си изпита чувство на абсолютна безпомощност - безпомощност и отчаяно объркване.

- Какво имаш предвид? Дошли са за теб? Кой? Кога? Добре ли си?

Думите й се преплитаха, докато бързаше да зададе следващ въпрос, преди да е довършила предишния. Стоеше неподвижно по средата на коридора, пътниците минаваха покрай нея, бутаха я и си проправяха път с лакти. Но Емили Уес не забелязваше нищо, чакаше само отговора на годеника си.

- Преди няколко часа двама мъже дойдоха да ме интервюират - отговори Майкъл. - Тук, в апартамента, рано сутринта. Отначало си помислих, че е заради грабежите у вас и в колежа, но ми се стори странно как така са изминали целия път до Чикаго. Всъщност единственото, което ги интересуваше, беше ти - къде си следвала, какви са интересите ти. Дали прекарваш време далеч от мен с хора, които не познавам, дали пътуваш без обяснение.

Поколеба се. Не знаеше дали да сподели с нея окончателната си преценка за ситуацията, но реши да бъде напълно откровен.

- Тези хора бяха зловещи. Няма друга дума за тях.

Емили се мъчеше да проумее чутото. Сърцето й биеше в същия трескав ритъм, който за последен път бе почувствала в кабинета на Атанасий. Сега проумя защо гласът на Майкъл е тих.

- Питаха за плановете за пътуването ти - продължи той, - на кой полет си се качила. Искаха да разберат дори как си купила билета си - дали онлайн, дали лично, или чрез приятел. Неща, които не са от значение за разследването на обира на дома ти.

- Майк, съжалявам. Съжалявам.

- А след това последваха цял куп въпроси за политическите измерения на работата ти.

- Политически ли?

- Дали имаш бизнес партньори във Вашингтон, какво знаеш за различни членове на администрацията, дали получаваш финансиране от политически партии или лобистки групи. Поредицата от въпроси беше абсурдна, но агресивна.

- Боже мой, направо невъзможно!

Докато годеникът й говореше, Емили изпита нарастваща омраза към мъжете, за които сега осъзна, че са извадили дейността си от строгия контекст на Александрийската библиотека и са я пренесли на лично ниво. Атанасий я бе предупредил, че противниците им знаят коя е и ще я нарочат. Предупреждението му се оказа оправдано.

- Тези хора - продължи Майкъл. - У тях имаше нещо странно. Бяха ужасно... съсредоточени. Носеха еднакви сиви костюми, бяха с еднаква подстрижка, държаха се по един и същ начин. Все едно бяха клонинги И проклет да съм, ако някое от тия копелета работи за местната полиция или за правителството. У тях нямаше и една законова частица.

Войнствеността в гласа му накара Емили да въздъхне тихо от облекчение. Никой нямаше да накара Майкъл Торънс да се свива от страх. Нейната самоувереност и упоритост често караха хората да смятат, че тя е доминиращият партньор във връзката им, но всъщност Майкъл притежаваше същите тези качества в същата степен. У него имаше сила и издръжливост, които вдъхновяваха същото и у нея.

- Но - добави Майкъл - не искам повече да си имам работа с тях. Те сякаш знаеха отговорите на въпросите още преди да са ги задали. Имах чувството, че ме изпитват, а не ме разпитват.

Този път паузата беше забележимо по-дълга.

- Не искам да си представям какво щяха да направят, ако им бях дал отговор, който не очакват.

Емили се опита да овладее кипящата смесица от чувства, която бушуваше у нея: гняв, омраза, страх, объркване. Трябваше да вземе пример от Майкъл и да помисли спокойно какво означава случилото се. Съветът - така нарече Атанасий групата, която работеше срещу библиотеката - явно беше зад това. Зад опустошаването на кабинета и къщата и, зад „интервюто“ с Майкъл. Очевидно я търсеха.

Търсеха я и бяха готови да се доберат до нея с всички възможни средства. Дори чрез годеника и. В стомаха й отново се надигна омраза и надви стегнатата топка на страха. Вече не беше в безопасност, но беше престанала да е и обективен наблюдател. До момента мисията, възложена й от Арно Холмстранд, бе точно такава загадка, в каквато Емили винаги тайно се беше надявала да се окаже замесена един ден, загадка, в която дребен незначителен човек е тласнат в пълните измерения на историята. И ето я тук, скорошен професор, на когото е отредена главна роля в драма, която се простира от фараоните до съвременните правителства, през векове и континенти. До момента всичко бе идеално. Но с нападението над Майкъл - да, Емили го смяташе за нападение, за посегателство, макар да го бяха разпитвали - нещата се обърнаха. Емили вече не беше просто тласната в дълбините на историята. Историята биваше тласкана към Емили Уес. Събитията, в които доскоро нямаше нищо лично, ненадейно бяха станали напълно, неприемливо лични.

- Майкъл - прекъсна го Емили, връщайки се към настоящето, - тези мъже, тези хора... те са опасни. Нямах представа, че ще тръгнат след теб.

- Значи знаеш кои са? - Майкъл не беше сигурен дали мисълта го успокоява, или го кара да изпитва още по-голям страх за нея.

- Нямам представа - отговори тя. - Човекът, с когото говорих, ми каза, че тази друга група, този Съвет, има хора, които, предполагам, се доближават до изпълнители. Нарича ги „Приятели“.

- Но защо ме разпитваха за Вашингтон? - настоя Майкъл. - Какво общо има библиотеката с това, което се случва там? Забъркана ли е по някакъв начин в скандалите?

Емили едва не отговори - искаше да посвети годеника си в тайната на века. Но прехапа устни, защото инстинктивно почувства, че ако разкаже на Майкъл подробностите за заговора на Съвета и вицепрезидента, само ще го изложи на още по-голяма опасност. В момента си призна, че притежава закрилнически инстинкт. Информацията бе причинила смъртта на Арно Холмстранд, но също и, както вече узна, поне на още четирима мъже.

Вместо това енергично заяви:

- Трябва да се прибера вкъщи.

Не беше обмислила идеята; това не беше никакъв план. Просто очевидното действие, което трябваше да предприеме. Не можеше да продължи с малката си мисия сега, когато животът й - както и този на Майкъл - видно бяха изложени на риск. Може и да обичаше приключенията, но не бе толкова себична.

- Още съм на летището - продължи тя. - Сигурна съм, че по-късно довечера ще успея да хвана някой полет.

В разговора им настъпи поредната пауза, но когато Майкъл най- накрая отговори, думите му съвсем не бяха тези, които Емили очакваше.

- Не - отсече той. - Категорично не.

- Майк, няма да си играя на детектив без теб, след като залогът е толкова висок. Когато напуснах Щатите, мислех, че предприемам кратко пътуване да намеря библиотеката в памет на колега.

Внезапната твърдост в гласа на Майкъл обаче показваше, че е започнал да вижда ситуацията като предизвикателство. Нямаше да позволи на Емили да се откаже само заради него.

- Ем, помисли малко, става ли? Вече дойдоха при мен и проведоха малкото си интервю. Неприятно, да, но мина. И си отидоха. Няма причина да се връщат при мен. Но ти, ти... -помъчи се да намери подходящите думи - ...не е възможно все още да мислиш, че всичко това е някаква игра, в която се преструваш на детектив. Дори и аз мога да видя, че става въпрос за истинска история, при това не само древна, ако съществува връзка между библиотеката и това, което става във Вашингтон.

Гласът му беше убедителен, категоричен и Емили чу решителната нотка в него.

- Все още мисля, че трябва да се върна - настоя тя. - Сега, когато научих толкова неща, мога да продължа с разследването и от къщи. Да направя проучвания. Да подредя нещата. Да бъда с теб.

- Забрави - отсече Майкъл. - Няма да ме използваш като претекст. Щом искаш, прибирай се, но ще намериш вратата ми заключена.

Емили най-накрая се усмихна истински. Дори се засмя. Да, щеше да се омъжи за правилния човек - приключенски настроен, силен, войнствен. Фантастичен. Но още докато смехът й заглъхваше, Майкъл, изглежда, почувства, че предложението на Емили да се върне навярно не е продиктувано единствено от загриженост за него. Дори и силна жена можеше да изпитва страх.

- Аз мога да дойда при теб - предложи спонтанно той. - За онова, което ти предстои.

Чувствата на Емили я подтикваха да изрече „да“, но се застави да го преглътне. Не искаше и двамата да се окажат в опасност, ако се стигнеше дотам.

- Не, ти удържай домашния фронт - отвърна му най- накрая. - Но да знаеш, че съм готова да отпусна на цялата тази история още един ден. Това е всичко. И то само ако те оставят на мира. Ако някой ти се обади по телефона - някой, когото не очакваш да чуеш, - се махам оттук. Искам да имам съпруг, при когото да се върна.

- Изглежда честно - отсъди той. Също като нея, и Майкъл знаеше кога да отстъпи.

Това, което искаше да каже Емили, изглеждаше банално, но трябваше да го изрече.

- Внимавай, Майкъл. Обичам те.

- Аз ли да внимавам? През следващите три дни възнамерявам да прекарвам в кабинета си по двайсет и четири часа на ден - отговори той. - Трябва да подготвя проекта си и се надявам, след като осъществя продажбата, да ускоря плановете. Помъчи се да не се тревожиш. Просто следвай собствения си съвет. Щом тези хора дойдоха тук, Емили, значи са готови да отидат навсякъде.

Млъкна, за да й даде време да осмисли думите му, преди да довърши:

- Пази си гърба.