Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 18

11.10 ч. централно стандартно време

Разговорът продължи още няколко минути, в които обичливо заяждане и проницателност се редуваха едно след друго.

- Слушай - каза най- накрая Емили, - минава единайсет. Полетът ми за Чикаго е в два и десет. Като знам какъв е трафикът този уикенд, трябва да тръгна скоро, ако искам да стигна.

И двамата бяха наясно, че последните й думи са повече въпрос, отколкото заявление.

- Ако - повтори Майкъл и обърна разпечатания електронен билет, който Холмстрацд бе купил на годеницата му.

Изборът беше Чикаго или Англия. По някакъв начин обаче Майкъл знаеше, че това всъщност не е никакъв избор. Емили открай време беше пристрастена към приключенията -„липсващата съставка", както често се изразяваше, на иначе удовлетворяващия й академичен живот. Но възможността, която й се предоставяше сега, бе нещо повече от приключенско любопитство.

- Емили, трябва да си дойдеш вкъщи. Няма нужда да летиш до Англия само защото един колега те е помолил, колкото и изкушаващо да ти се струва. Особено като се има предвид, че е загинал малко след като ти е отправил тази молба.

Емили си помисли за възможностите, които се разкриваха пред нея, за загадъчните писма на Арно. Всичко беше много повече от нещата, с които бе свикнала. Беше заела академичния си пост в „Карлтън" скоро след като защити доктората си преди малко повече от година и половина и реши да се върне към източника на научното си вдъхновение. След като получи бакалавърската си степен, напусна „Карлтън" и продължи образованието си в някои от най-големите и изтъкнати институции в академичния свят, но с огромно желание се върна на първоначалната си територия. Сегашното й назначение бе за постоянно и ако всичко се развиеше както трябва, щеше да го запази до пенсионирането си. Като за трийсет и две годишен академик, този подход предлагаше на Емили забележителна сигурност за работно място, макар че не вървеше ръка за ръка с вълненията, които някога се бе надявала да срещне в бъдещето си. Тя се опитваше да укроти приключенската си жилка, като продължаваше да тича всяка сутрин, а напоследък и като започна да тренира крав мага, изключително ефективната израелска система за ръкопашен бой. От време на време дори ходеше на уроци по парашутизъм на близко летище, но се бе примирила с факта, че в академичния свят тръпката, за която инстинктивно жадуваше, просто не съществува.

В настоящия момент обаче я получи: истинска загадка, колкото и неясни да бяха очертанията й Странни писма и още по-странни улики. Билет за полет до другата страна на Атлантика. Но съществуваше и годеникът й, и Денят на благодарността, както и рядката, безценна възможност да бъдат заедно. Чикаго изглеждаше значително по-близо до Минеаполис по времето, когато решиха, че идеята Майкъл да изкара архитектурния си стаж там е добра.

- Заедно трябва да вземем решение - каза най- после Емили - Изглежда, притежавам две резервации за днес. Коя ще оползотворя?

Установи, че е затаила дъх в очакване на отговора му.

- Англия - отговори най- после Майкъл, осъзнал, че предишните му възражения няма да й повлияят. - Доста по-далеч е от Минесота.

Емили се напрегна в жадно очакване.

- Не просто до Англия - добави тя. - До Оксфорд. Старата ни територия.

- Така изглежда - съгласи се Майкъл и пак погледна към писмото на Арно. - Но с каква точно цел, Емили?

Говореше с енергия, която противоречеше на обикновеното му английско спокойствие.

- Просто ще кацнеш в Англия с лист улики и по някакъв начин ще откриеш нещо, загубено за историята от векове?

Прииска й се да беше по-близо, да можеше да посегне и да го хване за ръката. Усети тревогата му. В собственото й въодушевление също присъстваше страх. Но дори докато Майкъл рисуваше странната картина, тя й се стори още по-примамлива.

- Само си помисли, Майк! Арно е успял да разбере за плановете ми, за живота ми - за теб - достатъчно, за да ми предаде информацията въпреки смъртта си. Хайде! - нетърпеливо си пое дъх. - Това наистина ще те заинтригува.

По линията не дойде нито едно по-нататъшно възражение.

- А сега ми е оставил билет за Обединеното кралство - продължи Емили. - Струва ми се, че по някакъв начин е планирал нещата предварително. Сигурна съм, че няма да ме остави

задълго да бродя безцелно из Англия. Освен това няма да е краят на света, ако се проваля. Просто безплатно пътуване до родината ти.

В гласа на Майкъл започна най- после да се връща нежната нотка на запленен годеник:

- Но без мен.

Гласът на Емили също стана по-мек:

- Знаеш, че винаги можеш да дойдеш с мен. Едно малко съвместно приключение? Обратно там, където се запознахме?

Не го виждаше, но бе сигурна, че в очите на Майкъл просветна лек блясък. Той обаче знаеше, че не може да приеме поканата.

- В твоя университет може и да имате удължена почивка, аз обаче имам презентация в събота, нищо, че е Денят на благодарността. Това е първата ми голяма реклама пред важен клиент, нали помниш?

- Разбира се, не съм забравила.

Майкъл се подготвяше за този миг от месеци - деня, в който щеше да преодолее една от последните големи пречки по пътя си от стажант към архитект с пълна правоспособност.

- Освен това пише, че трябва да отидеш сама - продължи Майкъл. - Един бог знае какво ще правиш там.

Емили наостри уши при подбора му на думи. Вече беше взела решение, а сега сякаш получи съгласието, на което се надяваше.

- Ще правя ли?

- Стига де - отговори Майкъл. - Да не се преструваме, че няма да отидеш, със или без

мен.

Това беше: желаното признание, че приключението просто звучи прекалено страхотно, за да го пропусне. Майкъл я познаваше добре и нямаше да й попречи да се възползва от подобна възможност. Усмивката на Емили разцепи лицето й на две и тя притисна телефона по-близо до ухото си.

- Не се притеснявай, Майки, ще ти донеса подарък. Нещо хубаво.