Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 37

Оксфорд - 15.10 ч. по Гринуич

Сцената на края на Радклиф Скуеър изглеждаше точно така, както я бе описал Питър Уекслър. От Университетската църква „Света Богородица", разположена срещу монументалната Радклиф Камера на Джеймс Гибс, първата кръгла библиотека във Великобритания - която сега представляваше само читалня с много зали като филиал на централната библиотека „Бодлиън" - бяха останали само жалки руини Огромната кула и шпил от XII век, които отдавна бяха един от центровете на града и основна туристическа атракция, бяха напълно унищожени от експлозията и сега представляваха само неразпознаваема купчина рухнали почернели камъни. Самата църква се бе разцепила по средата. Източният и западният й край стърчаха упорито нагоре на фона на разрушението, но центърът бе наполовина сринат от рухването на гредите, свързани с кулата. Прочутият калдъръм на площада от кръгли камъни, колкото красив, толкова и непрактичен, бе покрит с пласт камъчета и прах, изригнали от епицентъра на експлозията в църквата.

Точно както Кайл очакваше, цялата територия бе отцепена с жълта полицейска лента, на отделни места пред която стояха униформени местни патрули Зад нея местопрестъплението бъкаше от следователи. Полицията от Долината на Темза се познаваше лесно по светлоотража -телните жълти якета, щамповани с бика на Оксфорд и полицейски знак. Към тях се бяха присъединили пожарникари, както и куп инспектори, дошли от Лондон да проверят щетите.

Мъже в черни костюми представляваха различни служби и министерства, за които Емили предположи, че ще искат да останат анонимни, макар за всички, особено за журналистите от местните медии, скупчени на групички навсякъде около мястото, да бе очевидно, че МИ 6 -популярното прозвище, с което са известни Британските тайни разузнавателни служби -участва в разследването. Бомбата означаваше терористи, а терористите - тероризъм, а английските политици, също като американските си колеги, винаги бяха готови да напомнят на света, че водят постоянна борба с тероризма.

Кайл се оказа прав и за предупреждението си за достъпа. Нямаше никакъв очевиден начин който и да било да стигне по-близо до мястото от полицейската лента, ограждаща руините на църквата. Емили погледна към докторанта за напътствие, но Кайл се бе отдалечил от тях и се бе отправил към каменната стена, заобикаляща колежа „Ол Соулс" от едната страна на площада. Сега седеше там и Емили забеляза, че гледа не към разрушението, а някъде настрана, потънал в мислите си.

Питър Уекслър пък премести чадъра зад гърба си и се запъти право към лентата. Възрастният професор очевидно възнамеряваше да отиде там, където пожелае, въпреки предупрежденията. Емили тръгна след него.

Пред жълтата лента ги спря полицай.

- Боя се, че не мога да ви позволя да минете. Мястото е затворено за граждани.

И малката им игра започна.

- Виждаме - отговори Уекслър и свали академичната си шапка преднамерено демонстративно. - Аз обаче не съм гражданин. Аз съм член на Университетския съвет и дългогодишен управител на тези земи.

Полицаят не изглеждаше убеден. Във всеки случай не помръдна.

- Тази млада жена - посочи пренебрежително Уекслър към Емили - е моя асистентка, тоест подчинена, и прави каквото й наредя.

Емили премълча хапливия си отговор и се насили да кимне покорно в знак на съгласие. По-късно щеше да каже на Уекслър какво мисли за подробностите на подобно описание.

- А тези хора - посочи Уекслър към група от трима мъже в сиво, които разговаряха сред отломките от другата страна на лентата - са мои колеги и вече изглеждат леко раздразнени, че съм още тук, а не там.

Той млъкна, за да даде на полицая време да проумее пълното значение на думите му.

- А сега ще съм ви благодарен, ако ни пуснете, тъй като тази малка бъркотия вече сериозно обърна плановете ми за деня.

Полицаят се поколеба, но Питър Уекслър беше впечатляващ възрастен учен в град, управляван от учени, и в този миг повелителният му поглед бе непоколебимо вперен в лицето на полицая, сякаш се караше на малко дете.

- Много добре, сър - отстъпи най-накрая полицаят, поддал се на натиска. Оксфорд гъмжеше от префърцунени преподаватели с огромно влияние. Можеше да отстъпи на стареца сега или по-късно, след като получеше сериозно мъмрене от шефовете си, задето е влошил и бездруго крехките отношения между жителите на града и академинната общност. - Но внимавайте. За момента сградата е стабилна, но основата не е.

- Благодарим ви - отговори делово Уекслър, сграбчи Емили за рамото и я задърпа напред. Двамата се провряха под жълтата лента и нарочно се отправиха натам, накъдето имаше и други хора.

- Твоя асистентка? - измърмори полугласно Емили, която все още не можеше да повярва на ушите си.

- Не демонстрирай точно сега чувствителност. Нарекох те също така и подчинена -напомни й Уекслър. - Пълната доза лошо отношение, тъй да се каже. Двойно унижение. Стори ми се подходящо при обстоятелствата.

- Сигурна съм, че вътрешно си бил смазан от необходимостта да играеш ролята на изискан възрастен джентълмен, станал за посмешище - извъртя очи Емили - Предполагам, че нито дума от изреченото не е вярна?

- Зависи много от това, доколко точна искаш да е истината ти.

Докато говореше, Уекслър не се обърна към нея, но Емили усещаше, че на лицето му се е изписало самодоволно изражение. Тя се загледа към краката си и тръгна внимателно покрай камъни и тухли, които съвсем доскоро бяха част от изгледа на Оксфорд. С всички тези отломки склонността й да носи практични ниски обувки наистина й беше от полза.

- Набързо ще поздравя колегите там - каза Уекслър. - Малко събиране и колективно оплакване - нали знаеш, това е начинът, по който джентълмените подхождат към унищожението. Ти се огледай. Но не се разтакавай. Мисля, че накрая все пак ще ни изгонят.

Професорът се запъти надясно, право към групата, а Емили продължи към църквата. Щетите, впечатляващи от разстояние, изглеждаха още по-впечатляващи отблизо.

Камъни, които достигаха до рамото й, стърчаха под невъзможни ъгли, водоливници и статуи лежаха строшени и смазани под тях. Емили спря пред статуя, очевидно на ангел, която векове наред е гледала от високото си място към гражданите и студентите в краката си, а сега бе разцепена надве и гледаше към глезените й Гледката бе потресаваща. Емили стоеше по средата на историята, сякаш учебниците й и множество стари документи внезапно се бяха съживили. Издигането на Университетската църква е отбелязало промяна в западната наука, превърнало се е в повратна точка в интелектуалната история. Тук са се чели лекции за великите открития в науките. Тук Реформацията е взела своята дан, както и Инквизицията.

А тя, Емили Уес, стоеше тук и бе една от първите, които можеха да огледат унищоже нието.

Потисна желанието си да се поддаде на носталгията. Дойде тук с конкретна цел и тя изискваше пълно съсредоточаване от нейна страна. Като се опитваше да си придаде вид на човек, който знае къде отива и има право да е тук, Емили заобиколи западния край на сградата и тръгна покрай дългата стена, която гледаше към Хай Стрийт. Тук щетите бяха най-малки и Емили се отправи към вратата, без да поглежда към униформения пазач, който отклоняваше туристите и минувачите. Ако го погледнеше в очите, само щеше да предизвика въпроси, а не беше сигурна, че ще успее да импровизира убедително като Уекслър.

Вътре имаше почти толкова следователи, колкото видя и отвън. Опита да подражава на поведението им, докато оглеждаше сцената. Западният край на църквата, където се намираше прочутият стъклопис на Чарлс Кемп „Дърво Иесеево", по чудо бе невредим и всъщност цялата тази част бе в добро състояние. Емили погледна през нефа към отсрещния край и й се стори, че и там е така. Източната част с олтара, наново построена в средата на XV век и украсена със сложно гравирани дървени кабинки за богомолци от същия период, изглеждаше точно така, както си я спомняше от посещенията си като студентка.

Дългото пространство на църквата помежду им обаче бе понесло цялата сила на експлозията. Таванът над централния олтар и амвона се бе сринал, а стената, която свързваше центъра на църквата със северния край и понасяше тежестта на кулата, се бе превърнала в огромна купчина отломки. Страничният параклис, наречен на Адам дьо Бром, живелия през XIV век ректор и основател на колежа „Ориел", бе рухнал до основи. Тук-там под невъзможни ъгли се процеждаха лъчи светлина, които за първи път от векове нахлуваха не през стъклописите на прозорците - дело на майстори като Пугин и Кемп, - а през дупки, зейнали в тавана и стените.

Колкото и да се мъчеше да се сдържи, историкът у Емили почувства прилив на емоции при вида на тази сцена. Това е църквата, в която е проповядвал кардинал Нюман, преди да премине от англиканската църква към римокатолическата; в която Джон Уесли, основателят на методизма, е изнасял проповедите си, преди да бъде прогонен заради провокативниге си коментари за леността и религиозното безразличие на членовете на университетския факултет; в която протестантската Реформация е посрещнала едно от първите си изпитания в Англия, когато църквата е използвана като съдебна зала за процесите на Лейтимър, Ридли и Кранмър -двама епископи реформатори и реформатор архиепископ, изгорени на клада недалеч от църквата си, задето са отказали да се покорят на проримския курс на новата кралица. Емили не се смяташе за католичка или методистка, не се мислеше дори за протестантка, но сградата, която сега бе разрушена и в абсолютен хаос, беше сцена на някои от събитията и миговете, оформили световната история.

И може би отново щеше да бъде, ако в нея наистина се криеше някаква връзка с отдавна изчезналата Александрийска библиотека. Мисълта, която преди по-малко от час щеше да й се стори невъзможна измислица на въображението й, сега изобщо не й се струваше толкова аб -сурдна. Унищожението беше преднамерено и очевидно свързано с убийството на Арно Холмстрацд.

Емили тръгна по южната пътека между редовете към руините в центъра, като си мърмореше под нос загадъчното напътствие на Арно: Да се молиш между две кралици. В църква, посветена на Богородица, небесната царица, трябваше да има статуи, картини, нещо, което да изобразява божествената покровителка на църквата.

Тя погледна към отломките, задръстили средата на църквата. „Ако е било тук - помисли си, - сега вече е изчезнало." Всяка евентуално оцеляла статуя, след като отгоре й се е стоварила смазващата тежест на кулата, щеше да остане погребана под руините седмици наред, преди да я извадят. Събитията от последните два дни обаче бяха достатъчни, за да убедят Емили, че разполага със седмици.

Тя погледна назад към пътя, по който беше дошла. Тук нямаше никакви статуи, от страничните прозорци също нищо не й се наби в очи. Емили протегна глава, за да види още по-нататък, и не за първи път в живота си спря, за да се възхити на великолепието на огромния западен прозорец. Дори опустошението, което се ширеше навсякъде наоколо, не можеше да намали красотата му. Изобразяваше прочутото видение на пророк Исаия, в което предрича, че Иисус ще се роди от „дървото Йесеево", древния род на цар Давид. Стъклописът изобразяваше видението съвсем буквално - зашеметяващ портрет на великото дърво с клони, които се простираха през пространството на прозореца и всеки от тях поддържаше образи на царе, пророци, патриарси и предци на Иисус. В центъра им, като символ на сбъдване на видението, блестеше образът на самия Иисус. В ръцете на майка си.

Емили се съсредоточи върху централната част. Младенецът Иисус се намираше в ръцете на майка си, седнал на коляното й като на трон. Тя носеше царско одеяние - съвършеното изображение на небесната царица.

Да се молиш между две кралици.

Дъхът на Емили секна. Тя погледна към съседните рамки на огромния прозорец. Търсеше друго изображение на Богородица. Дали символът не беше изписан в прозореца от самия Кемп между два образа на Дева Мария? Възможно ли беше пътеката, по която я изпращаше Арно, да е толкова стара?

Погледът й на няколко пъти премина през сложната украса на стъклописа, но не намери друго изображение на Богородица. „Второто трябва да е някъде другаде в църквата" - помисли си тя. Обмисли идеята и тя й се стори по-логична от първата - че символът ще е изписан на самия прозорец.

„Трябва да намеря друго изображение на Богородица и после да огледам пространството между двете" - каза си Емили и разшири полезрението на търсене. Заобикалящите прозореца стени не й разкриха нищо и сърцето йй се сви, когато отново погледна към пълната с отломки средна част на църквата. От другата им страна видя източната част и кабинките отзад. Картината на Франческо Басано с поклонението на пастирите все още се намираше на из -точната стена над олтара, упорито останала на мястото си въпреки експлозията.

Над нея, в това, което Майкъл на няколко пъти бе настоял да нарича „декоративна преграда зад олтара", но за което тя винаги си мислеше просто като за „дърворезба", се намираха няколко статуи. Една от тях тутакси се превърна в единствения център на вниманието й

Точно над самия олтар се издигаше статуя на младенеца Иисус в ръцете на царствената си майка.

Да се молиш между две кралици. И двата края на дългата църква имаха за център същия образ на Богородица - единия от стъкло, другия от камък. Смисълът на уликата на Арно внезапно изкристализира в съзнанието на Емили Малкият символ на библиотеката и каквато и друга информация или прозрение, които може би го придружаваха, със сигурност се намираше по средата между тези два образа. Между две кралици. Място в самия център на църквата.

Точно под хиляди тонове рухнал камък.