Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 48

Оксфорд - 20.25 ч. по Гринуич

По една случайност се оказа, че са провели разговора си в идеално за Емили време. Самолетът на „Търкиш Еърлайнс“ за Александрия излиташе в 22.55 и ако съпругата на Уекслър ги оставеше живи след съобщението, че ще пренебрегнат лично приготвената вечеря точно когато щяха да сядат на масата, можеха да стигнат до „Хийтроу“ навреме, та Емили да успее да си хвърли един бърз душ и да се преоблече, преди да хукне към вратата. Нямаше да понесе още едно висене в салон, в който се въртеше един и същ въздух, без преди това да се освежи.

Професорът се съгласи да закара Емили до летището веднага щом Майкъл потвърди, че е купил билета. Мисълта за приключенията, които очакваха бившата му студентка, изпълваха възрастния преподавател с детинско въодушевление.

- Това ще ти трябва - пъхна той в ръцете на Емили книга от рафта си веднага след излизането й от стаята за гости, изкъпана и преоблечена. Беше третата книга, която й предлагаше от пристигането й насам. - И това - добави той към купчината лъскав пътеводител. - Взех си го, когато отидох на откриването на библиотеката през две хиляди и втора. Великолепна сграда. Тук пише всичко за нея.

Емили се усмихна с благодарност. Томовете в ръцете й покриваха всичко - от историята на древната библиотека до политиката на съвременен Египет, довела до създаването на новия шедьовър. Очакваше я осемчасов полет, но изчитането на всички тях щеше да е сериозно предизвикателство за концентрацията й

- Благодаря, професоре - каза му искрено. - Но ще трябва да се ограничим само с тези. Ако не тръгнем веднага...

- Да, да. Точно така - съгласи се Уекслър и се откъсна от рафта. За миг двамата останаха загледани един в друг и Уекслър не можа да сдържи усмивката си. - Боже, колко е вълнуващо! Ако знаех, че посещенията ти ще се окажат толкова интересни, щях да те каня да се връщаш по-често.

Засмяха се и Уекслър сложи в джоба си ключовете за колата.

- Скъпа, тръгваме - оповести той в посока към кухнята, вече на път към входната врата.

- Преди да тръгнем - прекъсна го Емили, - кажи ми, телефонът ти може ли да получава съобщения със снимки?

- Да, мисля - отговори Уекслър. - Не съм пробвал, но е една от ултрамодерните джаджи Сигурен съм, че може. Защо питаш?

- Искам да снимам писмата от Арно и да ти ги изпратя. Да ги пазиш.

Поколеба се, но нещо я караше да е убедена, че непременно трябва да има електронно копие от материалите. Този ден вече бе довел до толкова много загадки и несигурност. Нямаше представа какво й предстои.

- Много добре - съгласи се Уекслър. - Разсъждаваш правилно. Можеш да го направиш в колата. А сега, да тръгваме.

Емили взе малката си пътническа чанта и с книгите в ръка пристъпи към вратата, към колата, към летището, а отвъд тях - към Александрия.