Изчезналата Библиотека

ГЛАВА 26

Лондон -12.25 ч. по Гринуич

Професор Питър Уекслър бе избрал ягуара тип ес по специфични причини. Почитател на класическия британски дизайн въпреки злощастната история с купуването на „Ягуар" през 1989 година от „Форд" и по-скорошното повторно купуване от индийската фирма „Тата

Мотърс", той бе решил, че това е моделът, който идеално съответства на положението му: изчистен отвън, лъскав отвътре, с идеален баланс на лукс и практичност. Говореше за класа, но не и за изхвърляне. Кола, в която професорът се чувстваше еднакво удобно и когато шофираше, и когато имаше шофьор, а класическият й вид отговаряше на класическия облик на институцията, в която работеше собственикът й.

Цветът обаче - кафяв - бе дело на жена му. Никой университетски преподавател, дори от „Оксфорд", не се ползваше с достатъчно авторитет, за да отнеме последната дума на Елизабет Уекслър, която бе дала съгласие да купят кола, съответстваща на вкусовете на съпруга й, само при условие, че тя ще избере фасадата. Отвън колата светеше в металическо кафяво - оттенък на фино кадифе - а вътре кожените тапицерии се допълваха от полиран ясен.

Питър Уекслър седеше омаломощен в това, което сега наричаше „колата на жена ми", когато Емили се качи през задната врата от дясната му страна. С най- новия пътник, качен от паркинга на летището, седанът се напълни докрай: шофьорът зад кормилото, Уекслър от лявата му страна и Емили отзад, до млад мъж, когото не познаваше.

- Добре дошла отново в Англия, госпожице Уес - поздрави я театрално бившият й ръководител. Наистина се радваше да види студентката си отпреди не толкова много години. Емили Уес бе една от най-умните, с бърз ум и борчески дух. Възхищаваше се на решителността й също толкова, колкото и на интелекта й.

После посочи към човека, седнал до Емили, и продължи:

- Запознай се с Кайл Еймъри, един от новите ми студенти. Опитва се да те догони, бих

казал.

Младият мъж се усмихна и й протегна ръка.

- Приятно ми е да се запознаем.

Ръкостискането му беше твърдо и енергично. Гладко подстриган, млад, любезен, правеше добро първоначално впечатление. Идеалният специализант, бързо прецени Емили

- И той е от колониите - продължи професорът, без да обръща внимание на размяната на любезности зад гърба си, - но поне е от тези, които имат благоприличието да запазят короната на банкнотите си.

- Канадец - уточни Кайл. - От Ванкувър съм.

- Да, не е някой от вашите нелепи бунтовници - продължи да се шегува с американското си протеже Уекслър. Емили открай време му влизаше в тона, когато проявяваше склонността си да изтъква културното превъзходство на британците, поради което Уекслър винаги преувеличаваше, когато тя е наоколо. - Ето, например канадците - наясно са кое е добро за тях!

- Казваш го за всяка нация, която има банкноти с образа на кралицата и смята конете за последен писък на модата в придвижването на полицията - върна му го Емили.

- Точно така, точно така. Конна стража, полицаи на коне - достойни древни традиции, скъпа моя госпожо. Не идиотщините, с които се захващате вие и гнусните ви племена. Забележи, че канадците в момента не ги правят на пух и прах в днешните новини - махна той приблизително към радиото на колата, от което все още се чуваха обедните новини на Би Би Си - заради скандалното поведение на техния президент по въпроса с Близкия изток.

Кайл прехапа устни, защото реши, че дори да изтъкне факта, че Канада има министър-председател, а не президент, това едва ли ще е от значение за решения да се заяжда професор.

- Вие и вашите канадски приятели сте добре дошли по всяко време - отговори Емили. -Нашите бунтовни колонии с удоволствие ще ви вкарат в двайсет и първи век. Или да започнем с двайсети, или с деветнайсети? Така и не запомних в кой век сте останали.

Сега и двамата се усмихваха широко.

Кайл ги наблюдаваше. Чувстваше се като тийнейджър, станал свидетел на добронамереното заяждане между по-стари приятели, но някак си превърнал се в прицел на всичките им шеги.

Уекслър се подпря на кожената странична облегалка и се обърна с лице към гостенката си:

- Е, добре, вече разбрахме кой как е. Да мингм към въпроса. Доведох Кайл, защото добрият ни канадец изпитва страст към предмета ви, госпожице Уес.

Емили понечи да го поправи: ,Доктор Уес, професоре". Не беше съвсем сигурна дали пропускът е още една от добронамерените шеги на Уекслър, или по-възрастният преподавател действително е забравил, че бе защитила докторат след съвместната им работа.

- Александрийската библиотека ми е хоби от години - намеси се Кайл.

Емили се опита да скрие удивлението си, както и лекия пристъп на инстинктивна тревога. Трябваше ли този непознат да знае за работата й тук? Беше стъпила на британска земя преди няма и четирийсет и пет минути, а един асистент вече седеше до нея, готов да мине към съществената част. Очите й се върнаха на Уекслър.

- Много експедитивно - отбеляза тя.

- Обадих му се веднага след разговора ни - поясни Уекслър. - След като ми каза за писмото, реших непременно да го доведа. Надявам се, нямаш нищо против. Знам, че би предпочела всичко да мине по-тихо - продължи той и потупа с пръст отстрани по носа си -общоизвестният знак за детективи от комиксите, които пазят държавни тайни.

- Не, разбира се.

Всъщност Емили не бе съвсем сигурна дали има нещо против. Инстинктът й диктуваше да запази новата информация за себе си, но някой с по-пресни познания за библиотеката можеше да й е полезен.

- Може ли... може ли да видя писмата? - протегна ръка Кайл в очакване.

Емили продължително обмисли молбата му. Не можеше да преодолее докрай резервите си. Хвърли поглед към Уекслър за напътствие. Преподавателят я погледна сериозно за първи път от началото на срещата им.

- Емили, той е един от най-добрите ми студенти. Никой друг няма да ти помогне толкова, колкото той.

След още миг колебание Емили най-накрая бръкна в джоба и извади купчината писма. Кайл ги пое енергично, зачете ги и се потопи в свой свят. Емили отново се обърна към Уекслър, който с интерес продължаваше да наблюдава сцената.

- Както ти казах по телефона, вчера убиха Холмстравд - или всъщност онзи ден, ако смятаме и времето на полета. През нощта във вторник.

- Горкият професор Холмстравд - рече Уекслър. - Добър човек. Преди няколко години рецензира една от книгите ми.

Рецензията представляваше щателен анализ и унищожителна критика на едно от проучванията на Уекслър и той остана възхитен от всяка дума. Във висшите академични среди убедителната критика е също толкова желана, колкото и възхвалите до небето.

- Значи знаеш за репутацията му.

- Това е човек, когото не можеш да не вземеш насериозно.

„Беше." Уекслър незабавно забеляза, че не е успял да се приспособи към промяната в обстоятелствата. Не беше лесно да минеш от сегашно в минало време, не и когато ставаше дума за човешки живот.

- Точно затова съм тук, а не у дома с годеника си да ям пуйка и да се шегувам, че старостта е накарала Арно да си играе игрички с мен - съгласи се Емили и намести колана, който я притискаше неудобно към кожената седалка.

- А, да, твоят добър сър Майкъл - спомни си Уекслър. - Как е нашият емигрант?

- Прекрасен както винаги. Праща ти поздрави Иска да ти кажа колко се отвращава от английското си минало след няколко години, прекарани на свещена земя, тоест в Щатите.

- Това момче никога не е знаело какво е добре за него - отсече Уекслър и кимна решително.

Емили се усмихна, но мисълта й бе прекалено погълната от Арно и нямаше настроение за приятелски закачки.

- В писмата си Холмстравд твърди, че знае къде се е намирала библиотеката - каза тя и кимна към плика в ръцете на Кайл, - както и някакво „Общество" и че са го убили заради тази информация.

- Госпожице Уес - премина Уекслър към познатия си преподавателски тон, - историците търсят библиотеката от векове...

- Знам - вдигна длан Емили, за да прекъсне лекцията. - Повярвай ми, наясно съм. Но неговото твърдение му струва живота. Склонна съм да приема, че си заслужава да му повярвам.

Пое си дълбоко въздух няколко пъти в опит да събере парченцата на пъзела, с които разполагаше до момента.

- Това, което ме обърква най-много, професоре, е начинът, по който умря. Не е обикновено убийство. Очевидно е извършено от професионалист. И Холмстравд е знаел какво го очаква. Изпратил е тези писма в деня преди да умре. Защо му е било на някого да убива стареца?

Убийството на Арно, което го бе подтикнало да остави писмата и уликите, които бе защитавал с цената на живота си, доведоха Емили до тук, а тя все още не можеше да намери в него никакъв смисъл.

- Просто не пасва. Наистина, някога библиотеката е разполагала с огромни ресурси. Но да убият човек? Какви ресурси може да притежава сега библиотеката? Каквито и да са, може ли да оправдаят такава смърт?

- Има още нещо.

Емили бе забравила, че Кайл е с тях, затова намесата на специализанта я изненада.

- Моля?

Кайл вдигна поглед от страниците, които беше разстлал на коленете си.

- Съжалявам, доктор Уекслър и доктор Уес, но самата библиотека не е всичко.

Моментът бе сериозен и Емили се почувства леко притеснена от радостта, която изпита от споменаването - най- накрая - на подобаващата й степен.

- Погледнете това - продължи Кайл и подаде един от листовете на Уекслър. - Погледнете на около две трети от началото на страницата. Единствените две изречения, които са на нов ред.

Уекслър погледна реда.

- Тя наистина съществува, както и Обществото, което я придружава. Нито тя, нито то са загубени.

- Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид, млади човече - каза Уекслър и подаде страницата на Емили.

- Той не казва просто че знае за библиотеката - обясни Кайл. - Пише: Тя наистина съществува, както и Обществото, което я придружава.

Направи пауза, докато Емили отново поглеждаше към вече познатия почерк на Арно.

- И това... е, добре... това променя всичко.